Виктор Юго
Човекът, който се смее (74) (Том 4)

VIII
Стенание

Потеглиха.

Вървяха по коридора.

Никакво предварително записване. Никаква канцелария с регистри. По онова време тъмниците не обичаха книжата. Те се задоволяваха да задържат човека, често без да знаят за какво. Достатъчно им беше, че са затвори и че имат затворници.

Шествието беше принудено да се удължи и да вземе формата на коридора. Вървяха почти в редица един по един: най-напред уопънтейкът, след това Гуинплейн, подир него съдебният пристав и най-сетне полицаите плътно задръстваха коридора зад Гуинплейн като запушалка. Коридорът се стесни. Сега Гуинплейн се допираше с двата лакътя до стената. Иззидан от речни камъни, залети с цимент, сводът на места имаше гранитни подпори и се снишаваше; човек трябваше да наведе глава, за да мине. В този коридор бе невъзможно да се тича; дори беглецът би бил принуден да върви бавно. Коридорът образуваше завои като черво, а всички черва са криви, независимо дали са на затвор или на човек. Тук-там през четвъртити отвори в стената, препречени с дебели решетки, се виждаха стълбища — едни нагоре, други надолу.

Стигнаха до една затворена врата. Вратата се отвори. Минаха и тя отново се затвори. После срещнаха втора врата, която ги пропусна, след това трета, която също се завъртя на пантите си. Тези врати сякаш сами се отваряха и затваряха. Не се виждаше никой. Коридорът ставаше все по-тесен, а сводът — все по-нисък, така че те вече можеха да вървят само с наведени глави. По стените се процеждаше влага; от тавана падаха капки вода; плочите, които покриваха коридора, бяха плъзгави като черва. Мътната здрачевина, която заместваше светлината, все повече се сгъстяваше; беше душно. Особено тревожно бе, че непрекъснато слизаха.

Човек трябваше да внимава, за да забележи, че слизат. В тъмнината лекият наклон е измамен. Нищо не е тъй опасно, както незабележимият наклон, който води към неизвестност.

Слизането е пристъпване към незнаен ужас.

Колко време вървяха така? Гуинплейн не би могъл да каже.

Когато изпитваш гнета на мъчителна тревога, минутите се удължават неизмеримо.

Внезапно спряха.

Мракът беше гъст.

Стигнали бяха до някакво разширение в коридора.

Съвсем близо до себе си Гуинплейн чу звук, който би могъл да се оприличи само на китайски гонг; нещо като ек от удари по диафрагмата на бездната — уопънтейкът тропаше с жезъла си по някаква желязна плоча.

Плочата беше врата.

Не врата, която се върти, а врата, която се вдига и спуска. Почти като врата на феодален замък.

Зачу се остро изскърцване в жлеб и пред очите на Гуинплейн изведнъж се появи светъл квадрат.

Плочата се бе прибрала в една цепнатина на свода, както се вдига вратичка на миши капан.

Открил се бе отвор.

Не беше дневна светлина, а по-скоро отблясък. Но отначало твърде разширените зеници на Гуинплейн бяха ослепени като от светкавица.

Минаха няколко мига, преди той да може да различи нещо. Да гледаш на твърде ярка светлина, е толкова трудно, колкото и в мрак.

После зениците му постепенно се нагодиха към светлината, както се бяха нагодили към тъмнината. Най-сетне той започна да вижда. Светлината, която отначало му се бе сторила твърде ярка, отслабна, избледня и той се осмели да хвърли поглед в зеещото пред него отверстие. Онова, което съзря, беше страшно.

Пред краката му почти отвесно се спускаха двадесетина стъпала, високи, тесни, изтрити, без парапет нито отдясно, нито отляво, нещо като каменен гръбнак или част от стена, изсечена полегато във вид на стълба; те водеха към едно много дълбоко подземие. Стигаха до долу.

Зимникът беше кръгъл, с готически свод, чиито ребра се бяха слегнали и разместили, нещо обикновено при подземията, върху които лежат много тежки сгради.

Отворът в стената, служещ за врата, който желязната плоча бе открила и от който започваше стълбата, беше изрязан в свода така, че от него погледът потъваше в подземието като в кладенец.

Зимникът беше обширен и ако наистина беше дъно на кладенец, трябва да беше великански кладенец. Старинният израз „подземна тъмница“ би могъл да даде представа за този зимник, при условие че си го въобразим приспособен за лъвове или тигри.

Зимникът не беше застлан с плочи или с камъни. За под му служеше мократа и студена земя на дълбоките изкопи.

В средата на зимника четири ниски безформени стълба поддържаха тежък готически навес, чиито четири ребра се съединяваха горе и очертаваха нещо като папска митра. Този навес, приличен на балдахините, под които едно време са слагали саркофазите, се издигаше до свода и образуваше в подземието нещо като отделна стая, ако може да се нарече стая помещение, открито от всички страни, с четири стълба вместо четири стени.

От средния камък на свода висеше кръгъл меден фенер, обкован с решетка като прозорец на затвор. Фенерът хвърляше наоколо — върху стълбовете, сводовете и кръглата стена, която неясно се съзираше зад стълбовете — мъртвешка светлина, пресечена от ивици сянка.

Тази именно светлина отначало бе заслепила Гуинплейн. Сега тя му се струваше като мътно зарево.

В зимника нямаше никакво друго осветление. Никакъв прозорец или отдушник, никаква врата.

Между четирите стълба, точно под фенера, на мястото, където беше най-светло, беше просната страшна белезникава фигура.

Лежеше по гръб. Виждаше се глава със затворени очи, тяло, чиито гърди се губеха под някаква безформена купчина, четири крайника, които бяха разпънати на кръст и вързани за четирите стълба с вериги. Веригите бяха прикрепени с железни халки за основите на стълбовете. Тази жестоко разпъната фигура беше ледено бледа като труп. Беше гола; беше мъж.

От върха на стълбата Гуинплейн гледаше като вкаменен.

Изведнъж чу хъркане.

Трупът беше жив.

До самия призрак, под една от островърхите арки на стената, от двете страни на едно голямо кресло със странични облегалки, поставено върху широк плосък камък, стояха двама мъже, загърнати в дълги черни савани, а в креслото седеше, облечен в червена мантия, някакъв блед, неподвижен, зловещ старец с букет рози в ръка.

За по-осведомен от Гуинплейн човек розите биха послужили като указание. Правото да съди с цветя в ръка принадлежеше на чиновник, представляващ едновременно кралската и общинската власт. И днес още кметът на Лондон съди така. Задачата на първите пролетни рози беше да помагат на съдиите да съдят.

Седналият в креслото старец беше шерифът на графството Съри.

Той беше величествен и неподвижен като древен римски сенатор.

Креслото беше единственият стол в подземието.

До креслото се виждаше покрита с книжа и книги маса, върху която бе сложен дълъг бял шерифски жезъл.

Двамата мъже, изправени отляво и отдясно на шерифа, бяха доктори — единият по медицина, другият по право. Последният се познаваше по кърпата, метната върху перуката му. И двамата носеха черни мантии — единият мантия на съдия, другият — мантия на лекар. Съдиите и лекарите носят траур за онези, които изпращат на смърт.

Зад шерифа, на края на стъпалото, образувано от плоския камък, седеше приведен в положение на човек, готов да пише, секретарят на съда, с кръгла перука и перо в ръка; до него върху плочата беше сложен дивиг, върху коленете му — мукавена папка, а върху папката — лист пергамент.

Секретарят беше от онези чиновници, наречени „чаптопазители“, което се виждаше от чантата пред краката му. Тези чанти, употребявани навремето при разглеждане на делата, носеха името „съдебни чанти“.

До един от стълбовете стоеше облегнат със скръстени ръце един човек, цял облечен в кожа. Той беше помощник-палач.

Всички тези хора стояха като вцепенени от мрачна магия около окования. Никой не помръдваше, никой не говореше.

Бяха потънали в чудовищно спокойствие.

Това, което Гуинплейн виждаше, беше подземие за изтезания. Англия беше пълна с такива подземия. Подземието на кулата Бийчам дълго е служило за тази цел, както и подземието на Лолардския затвор. В Лондон е съществувало и днес още може да се види едно подземие от този род, наречено „гробницата на лейди Плейс“. В тази стая има една камина, която в случай на нужда е служела за нажежаване на железата.

Всички тъмници от времето на крал Джон, каквато беше и Саутуъркската тъмница, имаха подземия за изтезания.

Някога мъченията, за които ще разкажем, често са били прилагани в Англия и в краен случай биха могли да се прилагат и днес при криминални дела; защото всички тези закони продължават да съществуват. Англия е любопитно съчетание на варварски кодекс и свобода. И нека кажем, че бракът им е превъзходен.

Все пак остава известно съмнение — ако настъпи някаква криза, не е невъзможно наказателните разпоредби да се пробудят с предишната си сила. Английското законодателство е опитомен тигър. Той крие ноктите си, но тези нокти си стоят.

Да се изрязват ноктите на законите, е мъдро.

Законът почти не се интересува от правото. От една страна стои наказанието, от друга — човещината. Философите протестират, но ще трябва да мине дълго време, преди правосъдието на хората да се слее със справедливостта.

Почит към закона — така казват англичаните. В Англия до такава степен почитат законите, че никога не ги отменят. В замяна на това обаче съвсем не ги изпълняват. Остарялата разпоредба излиза от употреба както остарялата жена. Но не убиват нито едната, нито другата старица. Престават да им обръщат внимание, и толкова. Ако щат, те нека си мислят, че са все така хубави и млади. Оставят ги да си въобразяват, че съществуват. Тази вежливост се нарича „почит“.

Нормандските разпоредби цели са се покрили с бръчки; това не пречи на мнозина английски съдии все още да им правят мили очи. Любовно пазят някоя свирепа антика, ако е нормандска. Има ли нещо по-жестоко от бесилката? През 1867 г. един човек^[1] е бил осъден да бъде разкъсан на четири части, които е трябвало да поднесат на една жена — кралицата.

Впрочем изтезанията никога не са съществували в Англия. Така казва историята. Самоувереността на историята е прекрасна.

Матю Уестминстър отбелязва, че „твърде милостив и мек, саксонският закон“ не е наказвал със смърт престъпниците, и добавя: „Ограничаваха се да им отрязват носа, да им избождат очите и да им изтръгват частите, които отличават пола.“ Само!

Стъписан, Гуинплейн се спря на върха на стълбата и цял се разтрепери. С ужас се мъчеше да си спомни какво престъпление е могъл да извърши. След мълчанието на уопънтейка гледката на това изтезание беше крачка напред, но трагична крачка. Мрачната загадка на закона, която го потискаше, ставаше все по-неразрешима.

Проснатата на земята човешка фигура изхърка втори път.

Гуинплейн усети, че някой леко го бута по рамото.

Беше уопънтейкът.

Гуинплейн разбра, че трябва да слезе.

Подчини се.

Бавно се спусна по стълбата. Стъпалата бяха тесни и стръмни, високи по осем-девет дюйма. При това нямаше парапет. Трябваше да се слиза предпазливо. На разстояние две стъпала зад Гуинплейн следваше уопънтейкът, като държеше айрън уепъна изправен, а зад уопънтейка, на същото разстояние, слизаше дребният писар.

Докато се спускаше по стълбата, Гуинплейн чувствуваше как у него всяка надежда изчезва. Крачка по крачка той се приближаваше към смъртта. С всяко стъпало част от светлината у него угасваше, а лицето му все повече пребледняваше. Стигна до подножието на стълбата.

Проснатото на земята и приковано за четирите стълба призрачно същество продължаваше да хърка.

Един глас каза в полумрака:

— Приближете се.

Шерифът говореше на Гуинплейн.

Гуинплейн пристъпи крачка.

— По-близо! — каза гласът.

Гуинплейн направи още една крачка.

— Съвсем близо! — поде шерифът.

— Вие се намирате пред шерифа на графството Съри! — каза съдебният пристав на ухото на Гуинплейн. Говореше тихо, но толкова внушително, че шепотът му звучеше тържествено.

Гуинплейн пристъпи към изтезавания, проснат на пода по средата на подземието. Уопънтейкът и съдебният пристав останаха на местата си и пуснаха Гуинплейн сам да мине напред.

Когато Гуинплейн стигна под самия навес и видя отблизо жалкото нещо, което дотогава съзираше отдалеч и което беше жив човек, уплахата му премина в ужас.

Окованият на земята беше напълно гол, ако не се смята отвратителният целомъдрен парцал, нещо като лозов лист на мъчението, който римляните наричали „succingulum“, готите — „christipannus“, дума, от която старите гали са образували „cripagne“. Исус на кръста е имал само тази дрипа.

Ужасният страдалец, когото Гуинплейн виждаше пред себе си, трябва да беше на петдесет-шестдесет години. Беше плешив. По брадата му стърчаха бели косми. Очите му бяха затворени, устата — отворена. Всичките му зъби се виждаха. Сухото му костеливо лице приличаше на мъртвешки череп. Ръцете и краката му, привързани с вериги към четирите каменни стълба, образуваха кръст. Върху гърдите и корема му имаше желязна плоча, а върху тази плоча бяха натрупани пет-шест големи камъка. Хъркането му напомняше ту въздишка, ту рев.

Без да оставя букета рози, със свободната си ръка шерифът взе от масата белия жезъл, издигна го и каза:

— Повинование на нейно величество.

После отново сложи жезъла на масата.

След това бавно, сякаш отброяваше ударите на траурна камбана, неподвижен като изтезавания, шерифът заговори:

— Човече, вързан тук с вериги, чуйте за последен път гласа на правосъдието. Вие бяхте изваден от вашата килия и доведен в тази тъмница. Разпитан надлежно и при спазване на всички формалности, formaliis verbis pressus, независимо от вам прочетеното и съобщеното досега, което ще ви бъде повторено, подбуден от дух на злоумишлено и противно на човешката природа упорство, вие се затворихте в мълчание и отказахте да отговаряте на съдията. Това е отвратително своеволие и сред деянията, наказуеми като отказ от даване на показания пред съда, се окачествява като престъпление, наречено непризнаване на вина.

Докторът по право, изправен отдясно на шерифа, вметна със зловещо безстрастие:

— Overhernessa. Закони на Алфред и Годрун. Глава шеста.

Шерифът продължи:

— Законът е почитан от всички, с изключение на разбойниците по горите, където кошутите раждат малките си.

Като камбана, която откликва на друга камбана, юристът повтори:

— Qui faciunt vastum in foresta ubi damae soient founinare.

— Онзи, който отказва да отговаря на съдията — каза шерифът, — може да бъде заподозрян във всички пороци. Той се счита способен на всякакво злодеяние.

Юристът се намеси:

— Prodigus, devorator, profusus, salax, ruffianus, ebriosus, luxiriosus, simulator, consumptor, patrimonii elluo, ambro, et gluto^[2].

— Всички пороци — каза шерифът — предполагат всички престъпления. Който не признава нищо, признава всичко. Който мълчи в отговор на въпросите на съдията, е лъжец и отцеубиец.

— Mendax et parricida — подхвана юристът.

Шерифът каза:

— Човече, никому не е позволено да се прикрива с мълчание. Който своеволно се отклонява от съд, накърнява закона. Той е като Диомед, който ранил богинята. Мълчанието пред правосъдието е един вид бунт. Да оскърбиш правосъдието, значи да оскърбиш короната. Няма нищо по-отвратително и по-дръзко! Който се отклонява от разпит, краде истината. Законът е предвидил това. За подобни провинения англичаните винаги са се радвали на правото на яма, на пранги и на вериги.

— Anglica charta^[3], година 1088 — каза юристът.

И със същата скована тържественост добави:

— Ferrum, et fossam, et turcas, cum aliis libertatibus.^[4]

Шерифът продължи:

— Ето защо, човече, тъй като вие не пожелахте да нарушите мълчанието, макар и да сте със здрав разум и напълно осведомен за онова, което правосъдието иска от вас, и тъй като сте дяволски упорит, наложи се да бъдете изтезаван и съгласно наказателния закон бяхте подложен на така нареченото „изтезание с тежести“. Ето как беше постъпено с вас. Законът изисква точно да ви осведомя за това. Вие бяхте доведен в това подземие, всичките ви дрехи бяха съблечени, вие бяхте проснат гол по гръб на земята, четирите ви крайника бяха обтегнати и завързани за четирите стълба на закона, една желязна плоча беше поставена на гърдите ви и върху нея бяха сложени толкова камъни, колкото можете да понесете. „И дори повече“, казва законът.

— Plusque — подтвърди юристът.

Шерифът продължи:

— И в това положение, преди да продължи изпитанието, аз, шерифът на графство Съри, ви отправих многократна покана да отговаряте и да говорите, но вие сатанински упорствувахте в мълчанието, въпреки че бяхте във властта на стягите, веригите, прангите и железата.

— Attachiamenta legalia^[5] — каза юристът.

— Предвид вашия отказ и твърдоглавие — продължи шерифът, — понеже е справедливо упорството на закона да бъде равно на упорството на престъпника, изпитанието продължи тъй, както предписват указите и разпоредбите. Първия ден не ви се даде нито да ядете, нито да пиете.

— Hoc est superjejunare^[6] — каза юристът.

Настъпи мълчание. Чуваше се ужасното свирещо дишане на човека под купчината камъни.

Докторът по право допълни думите си:

— Adde augmentum abstinentiae ciborum diminutione. Consuetudo britannica^[7], член петстотин и четвърти.

Двамата мъже, шерифът и сержантът, се редуваха. Няма нищо по-мрачно от такова невъзмутимо еднообразие. На зловещия глас отговаряше злокобен глас. Сякаш жрецът на изтезанията и неговият помощник служеха кръвожадна литургия на закона.

Шерифът поде:

— През първия ден не ви се даде нито да пиете, нито да ядете. На втория ден ви се даде да ядете, не и да пиете; между зъбите ви сложиха три залъка ечемичен хляб. На третия ден ви се даде да пиете, не и да ядете. Наляха в устата ви на три пъти по една пинта вода от отточната вада на затвора. Дойде четвъртият ден — днешният. И ако и сега продължавате да не отговаряте, ще бъдете оставен тук, докато умрете. Така изисква правосъдието.

Все като ехо, юристът потвърди:

— Mors rei homagium est bonae legi^[8].

И докато чувствувате как окаяно умирате — поде шерифът, — никой не ще ви се притече на помощ, дори когато кръвта ви избликне от гърлото, от брадата, под мишниците и от всички отверстия на тялото, от устата до слабините.

— A throtebolla — потвърди юристът, — et pabus et subhircis, et a grugno usque ad crupponum.

Шерифът продължи:

— Човече, внимавайте. Защото последствията зависят от вас. Ако се откажете от гнусното си мълчание и си признаете всичко, вие ще бъдете само обесен и ще имате право на мелдефеох, тоест на известна парична сума.

— Damnum confitens — потвърди законоведът, — habeat le meldefeoh. Leges Inae^[9]. Глава двадесета.

— Която сума — продължи шерифът — ще ви бъде платена в дойткинси, съскинси и галихалпенсове — единственият случай, когато тези монети могат да бъдат употребени съгласно разпоредбите на закона за отменянето им, издаден през третата година от царуване го на Хенри Пети; освен това ще имате правото на scortum ante mortem^[10], а след това ще бъдете удушен на бесилото. Такива са предимствата на самопризнанието. Желаете ли да отговаряте пред съда?

Шерифът млъкна и почака. Изтезаваният остана неподвижен.

Шерифът поде:

— Човече, мълчанието е убежище, което крие повече опасност, отколкото спасение. Упорството е наказуемо и престъпно. Който мълчи пред правосъдието, е изменник на короната. Прекъснете това несиновно мълчание. Помислете за нейно величество. Не се противете на нашата милостива кралица. Когато ви питам, вие на нея отговаряте. Бъдете верен поданик.

Изтезаваният изхърка.

Шерифът продължи:

— И така, след първите седемдесет и два часа изпитание ето че настъпи четвъртият ден. Човече, това е решителният ден. По закон очната ставка е предвидена за четвъртия ден.

— Quarta die, frontem ad frontem adduce^[11] — промърмори юристът.

— Мъдростта на закона — поде шерифът — е избрала този върховен час, за да се извърши онова, което нашите деди са наричали „съдене чрез смъртния студ“, тъй като това е мигът, когато хората говорят истината и ако кажат „да“, се приема за „да“, а ако кажат „не, се приема за «не»“.

Юристът отново поясни:

— Judicium pro frodmortell, quod homines credensi sint per suum ya ef per sum na. Грамота на крал Аделстан. Том първи, страница сто седемдесет и трета.

Измина миг на очакване, после шерифът наведе строгото си лице към изтезавания.

— Човече, прострян на земята…

И спря за малко.

— Човече — извика той, — чувате ли ме?

Човекът не мръдна.

— В името на закона — каза шерифът, — отворете очите си!

Клепачите на човека останаха склопени.

Шерифът се обърна към лекаря, който стоеше от лявата му страна.

— Докторе, поставете диагноза.

— Probe, da diagnosticum — потвърди юристът.

С вдървената стойка на длъжностно лице лекарят слезе от плочата, приближи се до човека, наведе се, долепи ухо до устата на изтезавания, опипа пулса на китката, под мишницата и на бедрото му и отново се изправи.

— Е? — продума шерифът.

— Още чува — каза лекарят.

— Вижда ли? — запита шерифът.

Лекарят отвърна:

— Може и да вижда.

По знак на шерифа съдебният пристав и уопънтейкът излязоха напред. Уопънтейкът застана до главата на изтезавания, съдебният пристав се спря зад Гуинплейн.

Лекарят отстъпи на една крачка между стълбовете.

Тогава шерифът издигна букета рози, както свещеник — китката за ръсене, и се обърна към изтезавания с висок заплашителен глас:

— Говори, нещастнико! Законът те умолява, преди да те унищожи! Ти искаш да изглеждаш ням, помисли за гроба, който е ням; преструваш се на глух, помисли за ада, който е глух. Помисли за смъртта, която е по-зла и от теб. Размисли, та ти ще бъдеш оставен в тази тъмница! Слушай ти, мой подобний, защото и аз съм човек! Слушай, брате мой, защото и аз съм християнин! Слушай, сине мой, понеже аз съм старец! Пази се от мен, понеже аз съм господар на твоето страдание и ще бъда безпощаден. Ужасът, въплътен в лицето на закона, придава величие на съдията. Помисли, самият аз треперя пред себе си. Моята собствена власт ме смразява. Не ме довеждай до крайност! Аз чувствувам у себе си святата жестокост на наказващия. Имай, о, нещастнико, спасителен и подобаващ страх от правосъдието и ми се подчини. Часът на очната ставка настъпи и ти трябва да отговаряш. Не упорствувай. Не допускай непоправимото! Мисли, че краят ти е в мои ръце! Слушай, ти, който вече си полумъртъв! Ако не желаеш да издъхваш тук в продължение на часове, на дни и седмици, и ужасно дълго да агонизиращ от глад, затънал в изпражнения, под тежестта на тези камъни, сам в това подземие, забравен, отхвърлен, оставен за храна на плъховете и невестулките, ръфан от всякакви гадини, въдещи се в мрака, докато по улицата над главата ти хората ще се движат, ще се разхождат, ще купуват и продават, а колите ще препускат. Ако не желаеш да стенеш безспир от отчаяние, да скърцаш със зъби, да плачеш, да богохулствуваш, без лекар, които да облекчи раните ти, без свещеник, който да поднесе на душата ти чашата с божествената вода на утехата, о, ако не желаеш да чувствуваш как бавно разцъфтява на устните ти ужасната предсмъртна пяна, аз те моля и те заклевам, чуй ме! Аз те призовавам на себе си да помогнеш, имай милост към себе си, направи това, което се иска от тебе, отстъпи пред правосъдието, покори се, обърни глава, отвори очи и кажи познаваш ли този човек!

Изтезаваният не обърна глава и не отвори очи.

Шерифът хвърли поглед към съдебния пристав, после към уопънтейка.

Съдебният пристав сне шапката и наметката на Гуинплейн, улови го за раменете и го обърна срещу светлината, с лице към окования човек. Ярко осветени, странните черти на Гуинплейн изпъкнаха на фона на целия този мрак.

В същото време уопънтейкът се наведе, хвана с две ръце за слепоочията безжизнената глава на изтезавания, изви я към Гуинплейн и с два пръста разтвори склопените клепачи. Показаха се страшните очи на човека.

Изтезаваният видя Гуинплейн.

Тогава той сам повдигна главата си, широко отвори очи и го изгледа.

Потрепера, доколкото човек може да потрепери, когато има планина върху гърдите си, и извика:

— Той е! Да! Той е!

После избухна в страшен смях, повтори:

— Той е!

Отпусна главата си да падне на земята и пак затвори очи.

— Секретарю, пишете — каза шерифът.

Макар и изплашен, до този миг Гуинплейн почти се владееше. Но викът на измъчвания „Той е!“ го потресе, а думите „Писарю, пишете“ го смразиха. Стори му се, че незнаен злодей го увлича със себе си в бездната, без той, Гуинплейн, да може да отгатне защо, и че неразбираемото самопризнание на този човек го вкопчва като в пранга. Тогава си представи човека и себе си, приковани един до друг на позорния стълб. Обхванат от ужас, Гуинплейн изгуби почва под краката си и се опита да се брани. Обзет от силното вълнение на невинния, разтреперан, изплашен, слисан, той заговори несвързано със заекване, започна да крещи каквото му дойде на езика, думи, породени от болезнения страх, наподобяващи безредна стрелба.

— Не е вярно. Не съм аз. Аз не познавам този човек. Не е възможно той да ме познае, защото аз не го познавам. Довечера имам представление и ме чакат. Какво искате от мене? Пуснете ме на свобода! Тук има грешка! Защо ме доведохте в това подземие? Значи вече няма закони. Господин съдия, повтарям ви, че не съм аз. Аз съм невинен, каквото и да разправят. Много добре зная. Искам да си отида. Не е право. Нямам нищо общо с този човек. Можете да направите справка. Моят живот не е нещо скрито. Дойдоха и ме заловиха като крадец. Защо ме задържаха? Знам ли що за човек е този? Аз съм странствуващ актьор, играя по панаири и пазари. Аз съм Човекът, който се смее. Малко ли хора са идвали да ме гледат? Ние сме на Тариезово поле. От петнадесет години честно си върша занаята. Аз съм двадесет и пет годишен. Живея в странноприемницата „Тадкастър“. Наричам се Гуинплейн. Благоволете да наредите да ме пуснат, господин съдия. Не бива да се злоупотребява със слабостта на нещастниците! Имайте състрадание към човек, който нищо не е сторил и е сам и беззащитен. Пред вас стои един беден уличен актьор.

— Пред мене — каза шерифът — стои лорд Фърмън Кланчарли, барон Кланчарли и Хънкървил, маркиз Корлеоне Сицилийски, пер на Англия.

Шерифът стана, посочи креслото си на Гуинплейн и добави:

— Милорде, нека ваша светлост благоволи да седне.