Виктор Юго
Човекът, който се смее (92) (Том 4)

III
Старата зала

Близо до Уестминстърското абатство е имало стар нормандски дворец, който е бил опожарен по времето на Хенри VIII. От него останали две крила. Едуард VI настанил в едното Камарата на лордовете, а в другото — Камарата на общините.

Днес не съществуват нито двете крила, нито двете вали. Всичко е наново застроено.

Вече споменахме и отново повтаряме — няма никакво сходство между днешната и някогашната Камара на лордовете. Старият дворец е бил разрушен, което донякъде е унищожило и старите обичаи. Кирките, които събарят паметниците, засягат също обичаите и картите. Стар камък не пада, без да повлече някой стар закон. Преместете сената от четвъртита в кръгла зала и той незабавно ще се промени. Новата черупка променя формата на мекотелото.

Ако искате да опазите нещо старо, било от човешки или от божествен произход, било то кодекс или догма, патрициат или клир, не го поправяйте, не поправяйте дори и черупката му. Най-много можете да го кърпите. Така например йезуитството е кръпка върху католицизма. Отнасяйте се със зданията, както се отнасяте с институциите.

Призраците трябва да живеят в порутини. Съсухрените властници не се чувствуват добре сред прясно измазани стени. На одрипавели институции подхождат дворци в разруха.

Да покажем вътрешността на някогашната Камара на лордовете, означава да покажем неизвестното. Историята е мрак. В историята няма втори план. Всичко, което не е отпред на сцената, неминуемо се смалява и потъва в тъмнина. Щом декорът се махне, следва избледняване, забрава. Миналото има един синоним — неизвестността.

Като съд, перовете на Англия заседаваха в голямата зала на Уестминстър, а като върховно законодателно тяло — в една специална зала, наречена „дом на лордовете“ — „house of the lords“.

Освен съда на английските перове, който се събираше само когато короната го свика, в голямата зала на Уестминстър заседаваха други две съдебни учреждения, стоящи по-ниско от съда на перовете, но над всяка друга юрисдикция. Те заемаха две съседни отделения в горния край на тази зала. Първото беше съдилището на кралската скамейка, което се възглавяваше от краля; второто беше съдилището на кралската канцелария, председателствувано от канцлера. Едното раздаваше правосъдие, другото — милост. Канцлерът даваше на краля препоръки за помилванията, но рядко. Тези две съдилища, които още съществуват, тълкуваха законите и донякъде ги изменяха. Изкуството на съдията е да окастря кодекса и да го превръща в юриспруденция. Занаят, при който справедливостта се оправя както може. Законодателството се изготвяше и прилагаше в това строго помещение — голямата зала на Уестминстър. Тази зала имаше сводест таван от кестеново дърво, в което не се задържа паяжина; достатъчно е, дето тя се задържа в законите.

Едно е да заседаваш като съд, друго — като камара. Тази двойственост съставя върховната власт. Дългият парламент, който започнал да заседава на 3 ноември 1640 година, почувствувал революционна нужда от този двоен меч. Затова, подобно на Камарата на перовете, той обявил, че притежава едновременно и съдебна, и законодателна власт.

Тази двойна власт от памтивека принадлежеше на Камарата на лордовете. Както току-що казахме, като съдии, лордовете заемаха Уестминстър Хол; като законодатели, те разполагаха с друга зала.

Другата зала, по-точно казано, Камарата на лордовете, беше тясна и дълга. Осветяваше се само от четири дълбоко врязани в покрива прозореца, така че светлината падаше отгоре, и освен това от един кръгъл отвор с шест стъкла и завеса, който се намираше над кралския балдахин. Вечер палеха само дванадесет канделабъра, закрепени на стената. Венецианската сенатска зала е била още по-слабо осветена. Известна мрачност допада на бухалите на всемогъщието.

Над залата, в която се събираха лордовете, се извисяваше свод от позлатени многоъгълници. Общините имаха гладък таван. Всичко има своето значение в монархическите сгради. В единия край на дългата зала на лордовете беше вратата, в другия край — тронът. На няколко крачки пред вратата беше бариерата, напречна преграда, нещо като граница, която отбелязваше къде свършва мястото за народа и къде започва мястото за аристокрацията. Отдясно на трона, над една камина, в горната част на която бе изобразен герб, имаше два мраморни барелефа. Единият представляваше победата над бретонците при Кътуолф през 572 година, другият — план на крепостното градче Дънстабъл, което има само четири улици, съответствуващи на четирите посоки на света. Три стъпала водеха до трона. Тронът се наричаше „кралско кресло“. Върху двете срещуположни стени бе опънат огромен гоблен, подарен на лордовете от Елизабет и представящ цялото приключение на Армадата — от потеглянето й от Испания до потапянето й край бреговете на Англия. Надводните части на корабите бяха изтъкани от сребърна и златна сърма, потъмняла от времето. Пред този гоблен, пресечен на равни разстояния от канделабри-аплици, бяха поставени стъпаловидно по три реда скамейки, разделени от тесни проходи: отдясно на престола — за епископите, отляво — за херцозите, маркизите и графовете. На трите скамейки от първия ред седяха херцозите; на трите скамейки от втория — маркизите, а на трите скамейки от третия — графовете. Скамейката за виконтите беше поставена под прав ъгъл и се намираше срещу престола, а зад нея, между виконтите и преградата, имаше две скамейки за бароните. На горната скамейка отдясно на престола седяха двамата архиепископи — Кентърбърийският и Йоркският; на средната — трима епископи: Лондонският, Дърамският и Уинчестърският; останалите епископи стояха на долната скамейка. Между Кентърбърийския епископ и останалите епископи има тази съществена разлика, че той е епископ „по божествено провидение“, докато другите са епископи само „по божие разрешение“. Отдясно на престола се виждаше столът на Уелския принц, а отляво — сгъваеми столове за принцовете от кралска кръв. Зад сгъваемите столове имаше стъпало за младите непълнолетни перове, които още нямаха право да заседават в Камарата. Навсякъде бяха изобразени лилии, а на четирите стени над главите както на перовете, така и на краля — големи щитове с герба на Англия. Синовете на перове и наследниците на перии присъствуваха на разискванията прави зад престола, между балдахина и стената. Между трона в дъното и перските скамейки от трите страни на залата оставаше широко четвъртито пространство в средата. В това пространство, застлано с килим с гербовете на Англия, имаше четири торби с вълна^[1] — една пред престола, върху която седеше канцлерът, между жезъла и кралския печат, една пред епископите, където седяха съдиите — държавни съветници, с право да присъствуват на заседанията, не и да гласуват, една пред херцозите, маркизите и графовете, на която седяха държавните секретари, една пред виконтите и бароните, където седяха писарят на короната и писарят на парламента и на която пишеха двамата помощник-писари, застанали на колене. В средата на карето се виждаше широка застлана маса, върху която бяха натрупани папки, дневници, приходни книги и бяха поставени тежки мастилници с майсторска изработка и високи свещници в четирите ъгъла. Перовете се нареждаха по хронологичен ред — според датата, на която е била създадена перията им. Според титлата си те стояха на съответна скамейка, а според старшинството — на съответно място върху тази скамейка. До преградата стоеше пазителят на черния жезъл, прав, с пръчката в ръка. От вътрешната страна на вратата — помощник-пазителят, а от външната страна — вестителят на черния жезъл, който имаше за задължение да открива съдебните заседания с трикратния вик: „Слушайте!“, който произнасяше на френски, с тържествено натъртване на първата сричка. До вестителя — жезлоносецът на канцлера.

При тези кралски церемонии светските перове носеха на главата си корони, а духовните — митри.

Архиепископите носеха митри с херцогска корона, а епископите, които са една степен по-ниско от виконтите — митри с баронски обръч.

Едно странно и заедно с това поучително обстоятелство — квадратът, образуван от престола, от скамейките на епископите и бароните, в средата на който стояха на колене служителите, беше точно копие на някогашния френски парламент при първите две династия. Властта е имала същия облик във Франция, както и в Англия. През 853 година в „De ordinatione sacri palatii“ Хинкмар сякаш описва заседание на Камарата на лордовете в Уестминстър през осемнадесети век. Странен протокол, направен деветстотин години предварително.

Какво е историята? Ек от миналото в бъдещето. Отражение на бъдещето върху миналото.

Свикването на парламента бе задължително само веднъж на седем години.

Лордовете разискваха тайно, при закрити врати. Заседанията на общините бяха публични. Популярността се смяташе за унизителна.

Броят на лордовете беше неограничен. Създаването на нови лордове бе заплаха в ръцете на краля, средство за налагане на неговата власт.

В началото на осемдесети век Камарата на лордовете вече беше твърде многочислена. Оттогава още повече е нараснала. Такова разреждане на аристокрацията е преследвало определена политическа цел. Елизабет може би е сгрешила, като е свела перството до шестдесет и петима лордове. По-малобройната аристокрация е по-силна. Колкото повече членове участвуват в заседанията, толкова по-малко глави има. Джеймс II разбрал това и увеличил броя на лордовете в Горната камара на сто осемдесет и осем или сто осемдесет и шест, ако се приспаднат от тях двете херцогини от кралската спалня — Портсмът и Кливланд. По времето на Ан общият брой на лордовете, включително епископите, възлизаше на двеста и седем.

Без да се брои Къмбърландският херцог, съпруг на кралицата, имаше двадесет и седем херцози, първият от които, Норфък, въобще не заседаваше, понеже беше католик, а последният, Кеймбридж, хановерският престолонаследник, заседаваше, макар да беше чужденец. Уинчестър, считан за пръв и единствен маркиз на Англия, както Асторга беше единствен маркиз на Испания, отсъствуваше, тъй като беше привърженик на Джеймс, но на негово място имаше петима маркизи, първият от които беше Линдзи, а последният — Лодиан; седемдесет и девет графове, първият от които беше Дерби, а последният — Айлей; девет виконти, първият от които беше Херефорд, а последният — Лонсдейл; и шестдесет и двама барони, първият от които беше Абъргени, а последният Харви. Лорд Харви, понеже беше последният барон, беше и така нареченият „последнороден“ на Камарата. Дерби, предшествуван от Оксфорд, Шрусбъри и Кент, по времето на Джеймс II беше трети граф, а по времето на Ан — първи. Две имена на канцлери бяха изчезнали от списъка на бароните — Верулам, известен в историята като Бейкън, и Уем, известен под името Джефрис Бейкън Джефрис — мрачни всяко посвоему имена. През 1705 година двадесет и шестимата епископи бяха само двадесет и пет, тъй като мястото на Честър бе овакантено. Измежду епископите някои бяха от най-висшата аристокрация, като например Уилям Толбът, епископ на Оксфорд, глава на протестантския клон на рода. Други бяха изтъкнати учени, като например Джон Шарп, Йоркски епископ, бивш доайен на Норидж, поета Томас Спрат, епископ на Рочестър, апоплектично старче, и известния Уейк, епископ Линкъл, който умря като Кентърбърийски архиепископ, противника на Босюе.

При важни случаи, например когато трябваше да се изслуша някакво съобщение на короната в Горната камара, цялата тази величествена тълпа с мантии, перуки, свещенически шапки или шапки с пера се изливаше в залата на перовете и се подреждаше стъпаловидно покрай стените, по които в полумрака се виждаше как бурята разбива Армадата. Подтекстът беше. „Буря по нареждане на Англия.“