Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
L’homme qui rit, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 28 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
ckitnik (2014)
Допълнителна корекция
dune

Издание:

Виктор Юго. Човекът, който се смее

Френска. Трето издание

ДИ „Народна култура“, София, 1988

Редакционна колегия: Гено Генов, Георги Цанков, Иван Теофилов, Симеон Хаджикосев

Водещ редактор: Силвия Вегенгайн

Редактор: Силвия Вагенщайн

Оформление: Николай Пекарев

Рисунка на обложката: Раймон Морети

Художник-редактор: Стефан Десподов

Технически редактор: Езекил Лападатов

Коректори: Евгения Джамбазова, Лили Александрова

 

Дадена за набор май 1988 г.

Подписана за печат ноември 1988 г.

Излязла от печат декември 1988 г.

Издателски коли 33,18. УИК 34,66

Формат 84Юx108/32 Печатни коли 39,50.

ДП „Димитър Благоев“ — София

 

Цена 4,58 лв.

История

  1. — Добавяне

II
Компрачикосите

1

Кой ли днес знае думата „компрачикос“ и кой разбира смисъла й?

Компрачикосите или компрапекеньосите бяха една отвратителна и необикновена скитническа шайка, прочута в седемнадесети век, забравена през осемнадесети, съвсем непозната днес. Компрачикосите са — както „прахът за наследство“ — една подробност, характерна за някогашното общество. Те са част от старата човешка грозота. За широкообхватния поглед на историята компрачикосите се свързват с необятното явление робство. Йосиф, продаден от братята си, е една глава от легендата за компрачикосите. Те са оставили следа в наказателното законодателство на Испания и Англия. Сред мрачната бъркотия на английските закони тук-там се срещат следи от този чудовищен факт, както откриваме отпечатъците от стъпки на дивак в гора.

Компрачикос, както и компрапекеньос, е сложна испанска дума, която означава „купувач на деца“.

Компрачикосите търгуваха с деца.

Купуваха ги и ги препродаваха.

Не ги крадяха. Кражбата на деца е друг бранш.

А какво правеха с тези деца?

Правеха чудовища.

За какво им бяха тези чудовища?

За смях.

Народът има нужда от смях; кралете също. На кръстопътищата е нужен смешник; в дворците — шут. Единият може да носи името Тюрлюпен[1], другият — Трибуле[2].

Усилията, които човек полага, за да се посмее, понякога са достойни за вниманието на философа.

Какво нахвърляхме с тези няколко встъпителни страници? Една глава от най-страшната книга, книга, която би могла да се озаглави: „Експлоатацията на нещастниците от щастливците“.

2

Дете, отредено да бъде играчка за хората — такова нещо е съществувало. (То и днес още съществува.) През първобитните и жестоки времена с това са се занимавали специалисти. Седемнадесети век, наречен Великият век, е бил такава именно епоха. Той е във висша степен византийски век с развратната си първобитност и изтънчена жестокост. Странен вариант на цивилизацията. Придирчив тигър. Мадам Дьо Севине[3] говори с превземки за кладата и колелото на мъченията. Този век ужасно експлоатираше децата. Онези историци, които го ласкаят, крият раната, но изтъкват лечителя — Венсан дьо Пол[4].

За да може от човека да стане добра играчка, той трябва да се подхване отрано. Джудже се прави от крехка възраст. Децата служели за забавление. Но нормалното дете не е твърде забавно. Гърбавият по-добре развлича.

Така се породило цяло изкуство. Имало отглеждачи на чудовища. Взимали човек и го превръщали в урод; взимали лице и го превръщали в муцуна. Спирали растежа; разкривявали образа. Произвеждането на уродливи екземпляри си имало свои правила. Било цяла наука. Представете си ортопедия, действуваща наопаки. Създадения от бога поглед това изкуство заменяло с кривогледство; създадената от бога хармония — с изкривяване; създаденото от бога съвършенство — с карикатура. И за познавачите именно карикатурата била съвършена. Такива „поправки“ са били вършени и над животни; измисляли шарени коне — Тюрен[5] яздел такъв кон. Та нима в наши дни някои не боядисват кучетата си в синьо или в зелено? Природата е нашата канава. Човек винаги се е стремил да допълни с нещо даденото от бога. И като ретушира творението, понякога го подобрява, понякога го влошава. Дворцовият шут не е нищо друго освен опит да се сведе човекът до маймуната. Прогрес назад. Шедьовър в обратна насока. В същото време хората са се опитвали да превърнат маймуната в човек. Барбара, херцогиня Кливланд и графиня Саутхамптън, имала за паж една южноамериканска маймуна сапажу. У Франсис Сътън, баронеса Дъдли, осма переса на скамейката на бароните, чаят се сервирал от павиан, облечен в златен брокат, и лейди Дъд го наричала „моят негър“. Катрин Сидли, графиня Дорчестър, отивала да заседава в парламента с каляска с герб, зад която стояли изправени с вирнати муцуни три песоглавеца в различни ливреи. Херцогиня Медина Чели, на чието ставане от леглото присъствувал кардинал Полъс, оставяла да й обува чорапите един орангутан. Издигали маймуните в човешки ранг, а оскотявали и принизявали хората до животни. Това разменяне на местата на хора и животни, извършвано от знатните лица, било особено подчертано при джуджето и кучето. Те били неразделни и кучето винаги било по-високо от джуджето, нещо като негова сянка. Един вид двойна огърлица. Това може да се установи от редица паметници на домашния бит, като например портрета на Джефри Хъдсън, джудже на Анриет Френска, дъщеря на Анри IV, съпруга на Чарлс I.

Принизяването на човека води до обезформяването му. Допълвали общественото принизяване с физическо обезобразяване. Някои майстори на вивисекцията от онези времена отлично успявали да заличат божествения образ в човешкото лице. Доктор Конкуест, член на Еймънстрийтската колегия и заклет надзорник на лондонските спецарии, е написал книга на латински върху методите на тази антихирургия. Ако се вярва на Джъстъс Карик Фъргъс, изобретателят на тази хирургия бил някой си монах на име Ейвън Мор — ирландска дума, която означава „Голяма река“.

Джуджето на Палатинския курфюрст — Перкео (негов двойник-кукла изскача от една кутия за изненади в Хайделбергския зимник), било забележителен пример за тази наука с извънредно разнообразни приложения.

Чрез нея са били създавани изроди, подчинени на чудовищно прост закон за съществование: разрешено им е било да страдат, длъжни са били да забавляват.

3

Чудовища се произвеждали в големи мащаби и най-различни на вид.

Нужни били на султана; нужни били на папата. Единият ги взимал, за да пазят жените му; другият — за молитвите си. Това бил особен човешки вид, който не можел да се възпроизвежда. Тези получовеци били в услуга и на сладострастието, и на религията. Харемите и Сикстинската капела използували същия вид чудовища[6], но едните — свирепи, другите — нежни.

В онези времена хората умеели да произвеждат неща, които днес вече не се произвеждат, имали таланти, които на нас липсват, и не без основание днес някои здравомислещи хора говорят за упадък. Ние вече не умеем да ваем жива човешка плът — това се дължи на факта, че изкуството да се изтезава запада. Някога са били виртуози в тази област, днес вече такива виртуози няма. Това изкуство дотолкова се е опростило, че скоро може съвсем да изчезне. Специалистите, които режели ръцете и краката на живи хора, разпаряли коремите им, изтръгвали вътрешностите им, се натъквали на неизвестни явления, правели открития. Днес трябва да се откажем от всичко това и по този начин сме лишени от приноса на палачите за напредъка на хирургията.

Тази някогашна вивисекция не се ограничавала с производството на чудовища за площадите, на шутове за дворците, на уроди, които да изтъкват качествата на придворните, и на евнуси за султаните и папите. Тя постигала безброй варианти. Едно от нейните най-високи постижения бил „петелът“, направен за английския крал.

Имало обичай в двореца на краля на Англия нощем да броди един човек и да кукурига като петел. Този нощен пазач бдял, докато другите спели, обикалял палата и всеки час кукуригал толкова пъти, колкото било необходимо, така че замествал камбаната. На този човек, издигнат в чин „петел“, била направена за целта операция на фаринкса още в детските му години, операция, която била част от изкуството, описано от доктор Конкуест. По времето на Чарлс II, тъй като човекът-петел много се лигавел вследствие на операцията и с това отвращавал херцогиня Портсмът, службата била запазена, за да не се намали блясъкът на короната, но на нея бил назначен един неопериран човек, който просто подражавал кукуригането на петел. Обикновено на тази почетна служба назначавали някой бивш офицер. По времето на Джеймс II тя се заемала от Уилям Сампсън Кок, който получавал за своето пеене девет дири, два шилинга и шест пенса годишно.[7]

Както разказват мемоарите на Екатерина II, допреди стотина години в Петербург още съществувал такъв обичай: когато царят или царицата били недоволни от някой руски велможа, те го наказвали да седи на колене в едно от преддверията на двореца определен брой дни, по заповед да мяука като котка или да кудкудяка като кокошка, която мъти, и да кълве храната си от земята.

Тези обичаи са отминали, но все пак в по-малка степен, отколкото предполагаме. Днес, за да се харесат, царедворците кудкудякат, но поизменят интонацията. И не един събира от земята — да не кажем от калта — онова, което яде.

Цяло щастие е, че кралете не могат да грешат. По този начин техните противоречия никога не смущават. Достатъчно е винаги да одобряваме, за да сме сигурни, че винаги ще бъдем прави, а това е приятно. Луи XIV не е искал да вижда във Версай нито офицер, който да подражава на петел, нито принц, който да се прави на пуяк. Онова, което е повишавало кралското достойнство в Англия и императорското в Русия, на Луи Велики би се сторило несъвместимо с короната на Луи Свети. Знае се до каква степен той бил недоволен, когато една нощ принцеса Анриет се самозабравила дотам, че видяла насън една кокошка, нещо съвсем недопустимо за дворцова личност. Човек от двора на краля няма право да сънува кокошия двор. Както е известно, Босюе[8] споделя възмущението на Луи XIV.

4

Както вече обяснихме, през седемнадесети век търговията с деца се е допълнила от един занаят. Компрачикосите се занимавали с тази търговия и упражнявали този занаят. Те купували деца, пообработвали стоката и след това я препродавали.

Продавачите били най-различни — от клетника баща, който по този начин се отървавал от домочадието си, до господаря, който пласирал приплода на робите си. Търговията с хора била нещо съвсем обикновено. В наши дни се води война за запазването на това право. Всички знаем, че преди по-малко от век Хесенският курфюрст продавал поданиците си на английския крал[9], който имал нужда от хора за избиване в Америка. При Хесенския курфюрст ходели като у месар да си купуват месо. Само че Хесенският курфюрст продавал пушечно месо. Той окачвал в дюкяна си своите поданици. Изберете си, стоката е за продан. В Англия, по времето на Джефрис, след трагичната авантюра на Монмът[10], много благородници били обезглавени или разчекнати; мъчениците оставили съпруги и дъщери — вдовици и сираци, които Джеймс II подарил на своята съпруга. Кралицата продала тези благороднички на Уилям Пен[11]. Вероятно кралят е взел тантиеми. Изненадващото тук не е, че Джеймс II продал жените, а че Уилям Пен ги е купил.

Покупката на Пен се оправдава или се обяснява с това, че Пен имал да заселва цяла пустиня и са му трябвали жени. Жените били част от оръдията му.

Тези благороднички били добра сделка за нейно величество кралицата. Младите били продадени скъпо. С известно чувство на възмущение обаче мислим за това, че Пен навярно е взел старите херцогини на безценица.

Компрачикосите се наричали също „чейлас“ — индийска дума, която означава „ловци на деца“.

Дълго време компрачикосите почти не се криели. При някои обществени строеве съществува полусянка, която е благоприятна за престъпните професии; в нея те са на завет. В наши дни в Испания една подобна шайка, с главатар Рамон Селе, действуваше в продължение на тридесет години — от 1834 до 1866 г., и държеше в страх три провинции — Валенсия, Аликанте и Мурсия.

По времето на Стюартите компрачикосите съвсем не били гледани с лошо око. Дори при случай дворецът прибягвал до техните услуги. За Джеймс II те били почти instrumentum regni[12]. Това било време, когато неудобните и непокорни родове били изкоренявани, когато семейни връзки били прекъсвани, всички наследници унищожавани. Понякога един от клоновете на рода бил ограбван за сметка на друг. Компрачикосите имали таланта да променят образа на човека и това ги правело удобни за властта. Да се обезобрази човек, е по-добре, отколкото да се убие. Вярно, че съществува желязната маска[13], но тя е твърде грубо средство. Не може да се насели Европа с железни маски, докато уродливи панаирджии — колкото щеш, а и те не будят съмнение, освен това желязната маска може да се махне, не и маската от плът. Да ти сложат завинаги маска от собствената ти плът — по-хитро не може да се измисли. Компрачикосите обработвали човека така, както китайците обработват дърветата. Както казахме, те имали свои тайни. Имали разни трикове. Изчезнало изкуство. Изработвали странно сгърчени изроди. И смешно, и поучително. Те променяли малкото същество толкова сполучливо, че след това и баща му не можел да го познае, както казва Расин. Понякога оставяли гръбначния стълб прав, но преправяли лицето. Премахвали отличителните белези на детето, както се маха белег от носна кърпичка.

На стоката, предназначена за панаирите, умело изкълчвали ставите. Децата ставали като без кости. От тях излизали гимнастици.

Компрачикосите не само отнемали образа на детето, отнемали му и паметта. Поне доколкото можели. То не съзнавало, че е осакатено. Тази ужасна хирургия оставяла следи върху лицето, не и върху разума. То си спомняло най-много, че някога си е било откраднато, че после е заспало и след това са го излекували. Излекували от какво? Това то не знаело. За обгарянията със сяра и нарезите с желязо нищо не помнело. По време на операцията компрачикосите приспивали малкия пациент посредством някакъв прах, който минавал за магическа и отнемал болката. Този прах открай време е бял познат в Китай и се използува до ден-днешен. Китай преди нас е изобретил всичко — печатането, артилерията, аеростатиката, хлороформа. Само че изобретение, което в Европа веднага се възприема, усъвършенствува се и се превръща в чудо на чудесата, в Китай си остава в състояние на зародиш и се запазва мъртво. Китай представлява огромна стъкленица с препарирани зародиши.

И понеже стигнахме до Китай, нека останем там още малко, за една подробност. В Китай открай време са се занимавали с това изкуство или с този занаят — обработване на живия човек. Взима се две-тригодишно дете, поставя се в порцеланов съд с повече или по-малко странна форма, без капак и без дъно, така че главата и краката да са свободни. Денем съдът се държи прав, нощем се слага легнал, за да може детето да спи. Така то пълнее, без да расте, и бавно изпълва със стегнатата си плът и изкълчените си кости формите на съда. Това растене в делва трае няколко години. След известно време деформациите са непоправими. Когато се прецени, че резултатите са налице и че чудовището е готово, съдът се счупва, детето излиза и се получава човек с форма на гърне.

Удобно — можеш да си поръчаш джудже с каквато щеш форма.

5

Джеймс II толерирал компрачикосите. По простата причина, че ги използувал. И то неведнъж. Човек невинаги пренебрегва онова, което презира. Този долен занаят, който понякога ставал чудесно оръдие в ръцете на възвишения занаят, наречен политика, съзнателно бил обречен на жалко съществование, но не бил преследван. Не бил под надзор, но не го изпускали из очи. Можело да потрябва. Законът си затварял едното око, краля и отварял другото.

Понякога кралят стигал дотам, че признавал съучастничеството си с компрачикосите. Такава е дързостта на монархическия тероризъм. Обезобразеният получавал кралската емблема — отнемали му божия образ и му слагали кралския знак. В семейството на Джеймс Астли, рицар и баронет, владетел на Мелтън, Констабъл в графство Норфък, имало едно продадено дете, чието чело посредникът продавач бил жигосал с кралски крин. В известни случаи, когато по някакви съображения държали да се знае, че промяната в положението на детето е извършена по кралска воля, се прилагало такова средство. Англия винаги ни е правила честта да използува крина за свои лични нужди.

Компрачикосите, с известен оттенък, който отличава занаята от фанатизма, били подобие на „удушвачите“ в Индия. Те живеели затворено, на шайки. Били и циркаджии, колкото за прикритие. Така можели да пътуват, без да бие на очи. Станували където се случи, но били сериозни, религиозни и не приличали на останалите скитници — не се занимавали с кражби. Дълго време народът неправилно ги смесвал с китайските и испанските „мориски“. Испанските мориски се занимавали с подправяне на пари, китайските мориски — с кражби. Компрачикосите не вършели нищо подобно. Те били честни хора. Каквото и да мислим за тях, факт е, че понякога те били искрено порядъчни. Бутвали някоя врата, влизали, спазарявали детето, плащали и го отнасяли. Редовна сделка.

Между компрачикосите имало хора от най-различни страни. Под името компрачикос се побратимявали англичани, французи, кастилци, германци, италианци. Един и същ начин на мислене, едно и също суеверие, упражняването на един и същ занаят могат да доведат до такова смешение. В това бандитско братство левантинците представяли Изтока, останалите — Запада. Баски разговаряли с ирландци; баскът и ирландецът се разбират помежду си — те говорят стария пунически диалект. Прибавете и близките връзки между католическа Ирландия и католическа Испания[14]. Такива връзки, че заради тях в Лондон бил обесен уелският лорд Брани, почти крал на Ирландия, и така се създало графството Летрим.

Компрачикосите били по-скоро сдружение, отколкото племе, и по-скоро сбирщина, отколкото съдружие. Босяци от цял свят, превърнали престъпността в занаят. Нещо като скърпен народ, съставен от всякакви дрипи. Завербуването на нов член означавало прибавяне на нова кръпка.

Скитничеството било закон у компрачикосите. Те се появявали и изчезвали. Не хваща корен този, когото само търпят. Дори и кралствата, където те доставяли стока на дворците и при случай подпомагали кралската власт, неочаквано започвали да ги преследват. Кралете използували тяхното майсторство, а майсторите изпращали на каторга. Подобна непоследователност е нещо обикновено за кралете. „Такава е нашата воля“ — е достатъчно обяснение за техните прищевки.

Камък, който се търкаля, и занаятчия, който се мести, не задържат мъх. Компрачикосите били бедни. За тях били в сила думите на онази мършава и дрипава магьосница, когато видяла да подпалват кладата за нея: „Не си струваше труда.“ Възможно е, вероятно е дори техните главатари, останали завинаги неизвестни, предприемачите на едро в търговията с деца, да са били богати. Днес, два века по-късно, това е трудно да се изясни.

Компрачикосите, както вече казахме, били тайно съдружие. То имало свои закони, своя клетва, свои правила. Имал едва ли не свой условен език. Който днес би искал да научи повече за компрачикосите, трябва само да отиде в Биская и в Галисия. Понеже сред тях имало много баски, в Пиренеите се е запазило предание за тях. В Оярсун, в Урбистондо, в Лесо, в Астигарага още ги споменават. „Внимавай, че ще повикам компрачикосите!“ — така майките плашат децата си по тези места.

Компрачикосите, подобно на циганите и туптите, си устройвали срещи; от време на време главатарите им се съвещавали. През седемнадесети век те имали четири главни сборища: дефилето Панкорбо в Испания; в Германия — горската поляна край Дикирх, наречена „Зла жена“, където има два загадъчни барелефа, представляващи една жена с глава и един мъж без глава; във Франция — в някогашната свещена гора Борво-Томона край Бурбон ле бен, където се издигала огромната статуя на Боздугана-Обещание; в Англия — зад стената на градината на Уилям Чалънър, щитоносец на Гизбръф, в Кливланд в Йорк, между четвъртита кула и готическата врата.

6

В Англия законите срещу скитниците винаги са били много строги. В своето средновековно законодателство Англия, изглежда, се е вдъхновявала от принципа „homo errans fera errante pejor[15]. Един специален закон окачествява бездомника като «по-опасен от аспида, от дракон, от рис и от базилиск» (atrocior aspide, dracone, lynce et basilico“). Англия дълго време се е бояла по същия начин и от циганите, от които искала да се отърве, както се била отървала от вълците.

 

По това англичанинът се различава от ирландеца, който моли светците за здравето на вълка и го нарича „кум“.

И все пак също както толерирал — видяхме това преди малко — опитомения домашен вълк, превърнал се до известна степен в куче, така английският закон търпял и скитника с определено занятие, станал редовен поданик. Не са били обезпокоявани нито уличните фокусници, нито пътуващите бръснари, нито врачовете, нито праматарите, нито скитащите учени, понеже имали занаят, от който се препитавали. С тези изключения обаче свободният дух, който всеки скитник носи у себе си, плашел закона. Всеки проходящ бил считан за възможен враг на обществото. Безцелното разхождане, което днес е на мода, било нещо непознато; известно било само прастарото скитничество. „Неблагонадеждният вид“, състоящ се в нещо, което всеки разбира и никой не може да определи, бил достатъчен, за да накара обществото да хване човека за врата. Къде живееш? С какво се занимаваш? И ако той не можел да отговори, очаквало го сурово наказание. Нажеженото желязо било законно средство. За скитничеството законът предвиждал жигосване.

По същите причини в цяла Англия се е прилагал „закон срещу подозрителните лица“, срещу скитниците, които наистина вършели често злодейства, и по-специално срещу циганите, чието изгонване неправилно се сравнява с изгонването на евреите и на маврите от Испания и на протестантите от Франция. Разбира се, ние не смесваме полицейското преследване на престъпници с гонението.

Компрачикосите, нека повторим още веднъж, не са имали нищо общо с циганите. Циганите са народност, а компрачикосите — смесица от разни народности, утайка, както вече казахме, отвратителен леген с помия. Компрачикосите не са имали собствен език като циганите; техният жаргон бил смесица от езици; говорели някаква каша от думи с най-различен произход. Накрая те се превърнали в нещо като народност, промъкваща се като циганите сред другите народи, но основната им връзка било съдружничеството, а не някаква определена раса. През всички исторически епохи, сред обширната течна маса, каквато представлява човечеството, могат да се установят такива отровни потоци от хора, които текат встрани и разпространяват немалко зарази наоколо си. Циганите са били род; компрачикосите — франкмасонство; франкмасонство, което не е било обединено от величава цел, а от един отвратителен занаят. Последна разлика религията. Циганите са били езичници, компрачикосите — християни, и то добри християни, както подобава на едно сдружение, което, макар и смес от всякакви народи, се е породило в благочестива Испания.

Те са били дори нещо повече от християни — били са католици; и дори нещо повече от католици — римокатолици. При това толкова мнителни на тема вяра, толкова чисти, че отказали да се свържат с унгарските скитници от областта на Пещ, управлявани и ръководени от някакъв старец, който носел вместо скиптър тояга със сребърна топка, украсена с австрийски двуглав орел. Вярно е, че тези унгарци били такива еретици, че празнували Успение Богородично на 27 август, което е наистина отвратително.

В Англия, по времето на Стюартите, компрачикосите били — вече посочихме по какви причини — почти покровителствувани. Джеймс II, човек набожен, който преследвал евреите и гонел циганите, се отнасял благосклонно спрямо компрачикосите. Видяхме защо — компрачикосите купували човешката стока, която кралят продавал. Безследните изчезвания били тяхна специалност. От време на време държавните интереси се нуждаели от такива похвати. Компрачикосите вземали още като дете някой неудобен наследник, обработвали го и той изгубвал предишния си вид. Това улеснявало конфискацията на имотите му, които безболезнено били прехвърляни на някой фаворит. Освен това компрачикосите умеели да пазят тайна и да мълчат. Те гарантирали за мълчанието си и удържали думата си, а това е абсолютно необходимо в държавните работи. Почти няма случай те да са издали кралска тайна. Вярно, че това било и в техен интерес. Защото, ако кралят загубел доверие в тях, те биха били във висша степен изложени на опасност. Така че от политическа гледна точка те били в услуга на властта. Освен това тези майстори доставяли певци на светия папа. Благодарение на тях можели да се изпълняват църковните химни на Алегри[16]. Те особено почитали светата Дева Мария. Всичко това се нравело на преданите на Рим Стюарти. Джеймс II не можел да се отнася враждебно с религиозни хора, които в предаността си към Дева Мария стигали дотам, че произвеждали евнуси. През 1688 година династията в Англия била сменена. Оранският принц свалил Стюарт. Уилям III заел мястото на Джеймс II.

Джеймс II отишъл да умре в изгнание, където на гроба му ставали чудеса, а мощите му излекували Отьонския епископ от фистула — достойна награда за християнските добродетели на този крал.

Уилям, който не споделял нито идеите, нито методите на Джеймс, бил суров спрямо компрачикосите. И положил много усилия за унищожението на тази паплач.

Един закон от първите години на царуването на Уилям и Мери засегнал тежко съдружието на купувачите на деца. Това бил решителен удар и оттогава компрачикосите се пръснали. Според този закон, заловени и надлежно разобличени, хората от съдружието трябвало да бъдат жигосвани на рамото с буквата „R“, което означавало „rogue“, тоест скитник; на лявата ръка с „Т“, означаващо „thief“, тоест крадец; на дясната с „M“, означаващо „manslayer“, тоест убиец. Главатарите, преценени като богати, „макар и с просяшки вид“, бивали наказвани с „colistrigium“, което означава изправяне на позорния стълб — „pilori“, — и белязани на челото с едно „P“, богатствата им бивали конфискувани, а дърветата от горите им — изкоренявани. Онзи, който не предадял компрачикос, се „наказвал с конфискация и доживотен затвор“, както при укривателство на избягали затворници. Жените пък, заловени сред компрачикосите, се осъждали на „cucking stool“, дума, съставена от френското „coquine“ и немското „stuhl“ и означаваща „стол за к…“. Тъй като английските закони са необикновено дълголетни, това наказание още съществува в законодателството на Англия за „свадливите жени“. „Кукинстулът“ се окачва над река или блато, слагат жената да седне в него и го спускат във водата, после го вадят и това се повтаря три пъти — „за да се охлади гневът на жената“, както казва коментаторът Чембърлейн.

Бележки

[1] Тюрлюпен — прозвище на френския комедиен актьор Анри Льогран, служил като шут при двора на Луи XIII.

[2] Трибуле — известен френски смешник, шут при Луи XII и Франсоа I.

[3] Мадам Дьо Севине (1626–1696) — френска писателка; известни са писмата до дъщеря й, мадам Дьо Гринян.

[4] Венсан дьо Пол (1576–1660) — френски свещеник, основател на благотворителни ордени.

[5] Тюрен (1611–1675) — френски маршал.

[6] Харемите и Сикстинската капела се славела със своя хор, в който женските партии били изпълнявани от кастрати.

[7] Виж доктор Чембърлейн, „Днешното положение на Англия“. 1688 г., I част, гл. XIII, с. 179. — Б.а.

[8] Жак Бенин Босюе (1627–1704) — френски епископ, придворен проповедник, писал на богословски теми.

[9] Хесенският курфюрст продавал поданиците си на английския крал… — По време на Войната за независимост на американските колонии (1775–1783) Англия изпращала в Америка наемни войски, които набирала предимно сред селското население в Германия.

[10] … след трагичната авантюра на Монмът… — Джеймс Скот, херцог Монмът (1649–1685), незаконороден син на Чарлс II, организирал в 1685 г. неуспешен заговор против Джеймс II, поради което бил принуден да напусне страната; след възцаряването на Джеймс II се завърнал в Англия и бил обезглавен.

[11] Уилям Пен (1644–1718) — основател на английската колония в Пенсилвания.

[12] Instrumentum regni (лат.) — оръдие на властта.

[13] Вярно, че съществува желязната маска… — Има се предвид легендарният тайнствен затворник, хвърлен в Бастилията по заповед на Луи XIV; на лицето му била закрепена желязна маска, която той нямал право да сваля. Предполага се, че по този начин кралят отстранил един от претендентите за престола.

[14] … близките връзки между католическа Ирландия и католическа Испания. — В края на XVI в. англичаните се възползували от междуособните войни сред ирландските феодали, за да прогонват ирландците от земите им. На страната на ирландците католици срещу англичаните се сражавали също испански и италиански отряди. Към края на XVI в. съпротивата на ирландците била сломена и последните ирландски феодални имения, включително и Летрим, били превърнати в английски графства.

[15] Homo errans fera errante pejor. (лат.) — Скитащият човек е по-лош и от скитащия звяр.

[16] Грегорио Алегри (1580–1652) — италиански църковен композитор.