Виктор Юго
Човекът, който се смее (67) (Том 4)

I
Изкушението на свети Гуинплейн

Една огнена струя едва успява да одраска тъмнината; друга възпламенява вулкан.

Има огромни искри.

Гуинплейн прочете писмото, после го препрочете. Наистина пишеше „Обичам те“.

Ужасни мисли нахлуваха една след друга в мозъка му.

Първата беше, че е луд.

Той беше луд. Нямаше съмнение. Онова, което току-що бе видял, не съществуваше. Сумрачни сенки си играеха с него, нещастния. Червеното човече е било призрачен отблясък. Понякога нощем нищото, сгъстено в пламък, идва да ни се надсмива. След като се беше подиграло и бе подлудило Гуинплейн, привидението бе изчезнало. Нощта прави такива неща.

Втората мисъл, която се мярна в съзнанието му, бе, че той е с ума си.

Привидение ли? Разбира се, че не! Ами да, ето писмото! Нима той не държи писмо в ръцете си? Това тук не е ли плик, печат, изписана хартия? Нима той не знае от кого е? Няма нищо тъмно в това приключение. Взели са перо и мастило и са го написали. Запалили са свещ и са го запечатали с восък. Нима името му не стои върху плика? „За Гуинплейн“. Хартията ухае. Всичко е ясно. Гуинплейн знае кое е човечето. Това джудже е слуга. Червеният отблясък е ливрея. Пажът определи среща на Гуинплейн за следния ден в същия час при входа на Лондонския мост. Илюзия ли е Лондонският мост? Не, не, всичко това е свързано. Няма никакво бълнуване. Всичко е действителност. Умът на Гуинплейн е съвършено ясен. Не е фантасмагория, която мигновено се е разсеяла, пръснала, изчезнала; беше се случило наистина. Не. Гуинплейн не е луд. Гуинплейн не сънува. И той отново и отново четеше писмото.

Да, вярно. Но в такъв случай?

В такъв случай това е нещо нечувано!

Съществува жена, която го желае.

Една жена го желае! Нека никой вече не произнася думата „невероятно“! Една жена го желае, него! Жена, която е видяла лицето му! Жена, която не е сляпа! И каква е тази жена? Грозна? Не. Красавица. Някоя циганка? Не. Херцогиня.

Какво криеше всичко това и какво означаваше? Колко опасно е такова тържество! Но как да не се устреми към него с цената на какъвто и да било риск?

Как? Тази жена? Сирената, видението, знатната дама, призрачната зрителка от ложата, сиянието в тъмнината! Защото беше тя. Наистина бе тя.

В цялото му същество лумна пожар. Това бе онази странна непозната! Същата, която толкова го бе смутила! И сякаш сгрети от този мрачен огън, предишните му бурни мисли за тази жена отново се разпалиха. Забравата е само палимпсест. Една случайност — и всичко заличено отново оживява между редовете на изненаданата памет. Гуинплейн мислеше, че е заличил този образ от съзнанието си, а го намираше отново там — запечатан, врязан несъзнателно в неговия тровен от мечти мозък. Без той да подозира, гравюрата на бляна му се беше отпечатала твърде надълбоко. Сега до известна степен злото бе сторено. И той устремно и може би вече безвъзвратно се отдаде на прежните си мечти.

Възможно ли е! Да го желаят, него! Възможно ли е! Владетелката слиза от своя трон, идолът — от своя олтар, статуята — от своя пиедестал, видението — от своя облак! Как? От недрата на невъзможното химерата се приближава! Божеството от свода, олицетворената лъчезарност, нереидата, обляна в скъпоценни камъни! И тази недостъпна и непостижима красавица от ослепителната си висота се навежда към Гуинплейн! Възможно ли е! Тя спира над Гуинплейн сияйната си колесница, теглена от гургулици и дракони, и му казва: „Ела!“ Възможно ли е! Той, Гуинплейн, е удостоен със страшното благоволение небесните селения да слязат до него! Тази жена, ако може да се нарече с това име един звезден и царствен образ, тази жена се предлага, отдава му се! Шемет! Олимп да проституира! И заради кого? За него, Гуинплейн! Ръце на куртизанка се разтварят сред ореол, за да го притиснат към божествена гръд! И това не я позори. Нищо не опетнява такова величие! Светлината умива боговете. И тази богиня, която иде към него, знае какво прави. Не й е неизвестен ужасът, въплътен в Гуинплейн. Тя бе видяла каква маска представлява лицето на Гуинплейн. И тази маска не я караше да се отдръпне! Тя обичаше Гуинплейн въпреки грозотата му!

А това, което надхвърляше всичките му мечти, бе, че тя го обичаше заради грозотата му! Тази маска не само че не отблъскваше богинята, но я привличаше! Гуинплейн беше повече от обичан, той бе желан. Беше нещо повече от приет — беше избран. Той — избран!

Възможно ли бе? В царственото обкръжение, в което се движеше тази жена, сред блестящите и могъщи хора, които не са отговорни пред никого и разполагат с пълна свобода на волята, имаше принцове и тя можеше да вземе някой принц, имаше лордове и тя можеше да вземе лорд; имаше красиви, очарователни, великолепни мъже, и тя можеше да вземе някой Адонис. А кого взимаше? Един Гнафрон^[1]! Сред метеорите и мълниите тя можеше да си избере несравним шестокрил серафим, а избираше пълзяща в тинята ларва. От една страна, височества и светлости, цялото величие, цялото богатство, цялата слава; от друга — един циркаджия. И циркаджията излезе победител! Какви ли везни имаше в сърцето на тази жена? С каква мярка теглеше тя любовта си? Сваляше от челото си херцогската корона и я хвърляше върху естрадата на клоуна! Сваляше от главата си олимпийския ореол и го слагаше върху рошавия череп на гнома! Светът се преобръщаше с гъмжилото от насекоми нагоре, а съзвездията надолу, заливаше със светлина прехласнатия Гуинплейн и сред клоаката го обкръжаваше с нимба. Една всемогъща жена, разбунтувана против красотата и великолепието, се отдаваше на прокълнатия в мрака, предпочиташе Гуинплейн пред Антиной^[2], в припадък на любопитство слизаше в тъмите и отстъпваше чудната си царствена корона на клетника. „Ти си ужасен. Обичам те.“ Тези думи докосваха у Гуинплейн отвратителното място, където се таи гордостта. Гордостта е уязвимата пета на всеки герой, Гуинплейн-чудовището бе поласкан в своята суета. Обичаха го именно защото беше безобразен. И той беше изключение колкото юпитеровците и аполоновците, а може би и по-голямо от тях. Чувствуваше се свръхчовек и толкова чудовищен, че беше бог. Ужасяващо заслепление!

Но каква беше тази жена? Какво знаеше той за нея? Всичко и нищо. Тя бе херцогиня — той знаеше това. Знаеше, че е красива, че е богата, че има ливреи, лакеи, пажове и скороходци с факли около своята каляска с корона. Знаеше, че е влюбена в него или поне така му казва. Останалото му бе неизвестно. Знаеше нейната титла, а не знаеше името й. Знаеше мисълта й, а не знаеше живота й. Дали беше омъжена, вдовица, девойка? Или беше свободна? Свързана ли беше с някакви задължения? Към какво семейство принадлежеше? Имаше ли около нея примки, клопки, скрити опасности? Гуинплейн нямаше представа за приключенията сред висшите безделничещи слоеве, нямаше представа, че по тези върхове има пещери, в които жестоки чаровници бленуват сред пръснати наоколо им кости на разкъсани влюбени, нямаше представа до какви трагично безсрамни опити може да стигне скуката на жена, която мисли, че превъзхожда мъжа. Той дори не разполагаше в мислите си с елементи, от които да си изгради някакво предположение. В подземието на обществото, където той живееше, хората са зле осведомени. И все пак той долавяше нещо смътно. Даваше си сметка, че цялата тази светлина е мрачна. Разбираше ли? Не. Отгатваше ли? Още по-малко. Какво се криеше в това писмо? Широко отворен вход и същевременно някаква тревожна преграда. От една страна — признание. От друга — загадка.

Признанието и загадката — два гласа. Единият зове, другият заплашва с една и съща дума: „Дръзни!“

Никога коварният случай не бе действувал по-умело и не бе предлагал по-уместно изкушение. Развълнуван от пролетта и от прилива на сокове в цялата природа, Гуинплейн тъкмо се бе унесъл в плътски мечти. Мъжът, когото никой не може да задуши у себе си и над когото никой не може да възтържествува, се пробуждаше у този закъснял юноша, останал момче до двадесет и четири годишната си възраст. И тъкмо в този миг, тъкмо в най-тревожната минута на тази криза му беше направено предложение и пред него заставаше сфинкс с ослепителна оголена гръд. Младостта е наклонена плоскост. Гуинплейн се подхлъзваше, някой го тласкаше. Кой? Пролетта. Кой? Нощта. Кой? Тази жена. Ако не съществуваше април, хората щяха да са по-добродетелни. Вие, нацъфтели храсти, сте съучастници! Любовта е крадец, пролетта — укривател.

Гуинплейн беше дълбоко потресен.

Преди греха злото излъчва особен мирис, който съвестта не може спокойно да вдъхва. Изкушаваната честност несъзнателно се потриса от изпаренията, проникващи през полуотворените врати на ада. Те предупреждават силните и замайват слабите. Гуинплейн изпитваше такова необяснимо гадене.

Дилеми, едновременно неуловими и упорити, изпълваха съзнанието му. Мисълта за греха упорствуваше я се оформяше. Утре, в полунощ, Лондонският мост, пажът! Ще отиде ли? „Да!“ — крещеше плътта. „Не!“ — крещеше душата. Нека кажем обаче, колкото и странно да изглежда това на пръв поглед: той нито веднъж не си зададе съвсем определено въпроса дали да отиде. Осъдителните постъпки се подготвят постепенно. Както силните ракии не се пият на един дъх. Човек оставя чашата, изчаква малко — и първата глътка дори е твърде силна.

Едно беше сигурно — Гуинплейн чувствуваше, че нещо го тласка към неизвестното.

И тръпнеше. И съзираше ръба на урва. И отново сграбчен от ужаса, който настъпваше от всички страни, той се отдръпваше. Затваряше очи. Мъчеше се да отрече пред себе си случилото се и отново започваше да се съмнява в разсъдъка си. Очевидно това беше най-доброто. Най-умното, което можеше да направи, бе да се сметне за безумен.

Съдбоносна треска. Всеки човек, в чийто живот непредвиденото е връхлитало изневиделица, познава това трагично биене на пулса. Наблюдателят винаги слуша безпокоило мрачния кънтеж на стенобитната машина на съдбата по съвестта.

Уви! Гуинплейн се двоумеше. А да се пита човек как да постъпи, когато дългът е ясно определен, е вече поражение.

Впрочем — подробност, която трябва да се отбележи — Гуинплейн не схващаше безсрамието на цялата история, което вероятно някой по-покварен мъж би забелязал. Той не знаеше какво е цинизъм. И през ум не му минаваше мисълта за разврат, за която споменахме по-горе. Не беше в състояние да схване подобно нещо. Беше твърде чист, за да допусне такива сложни предположения. В тази жена той виждаше само величието. И — уви — беше поласкан. Неговата суета виждаше само победата му. Че е предмет по-скоро на безсрамна страст, отколкото на любов — за такава догадка той трябваше да има много повече разсъдък, отколкото притежава невинността. В това „Обичам те“ той не съзираше смисъла на ужасното допълнение „Аз те желая“.

Животинското в богинята му убягваше.

Разумът също може да бъде изложен на нашествия. Душата има своите вандали — лошите помисли, — които опустошават добродетелта. Хиляди противоположни мисли нахлуваха у Гуинплейн ту една след друга, ту едновременно. После всичко стихваше. Тогава той хващаше главата си и изпадаше в състояние на злокобна съсредоточеност, сякаш погълнат в съзерцание на мрачен пейзаж.

Изведнъж забеляза, че вече нищо не мисли. Мечтанието му бе стигнало до онзи черен миг, когато всичко изчезва.

Едновременно осъзна, че още не се е прибрал. Може да беше два часът сутринта.

Той сложи в страничния си джоб донесеното му от пажа писмо, но като забеляза, че там е до сърцето му, извади го и го пъхна съвсем смачкано в първия попаднал му джоб на кожените панталони. После тръгна към странноприемницата, влезе тихо, не събуди малкия Говикъм, който го чакаше задрямал на една маса, подложил под главата си ръце за възглавница, затвори вратата, запали си свещ от фенера на странноприемницата, залости вратата, завъртя ключа, несъзнателно започна да се движи предпазливо, като мъж, който се връща късно, изкачи се по стълбата на Зеления сандък, промъкна се в старата каручка, която му служеше за спалня, погледна заспалия Урсус, угаси свещта и не легна.

Така измина час. Най-сетне, уморен, въобразявайки си, че ако легне, ще заспи, той сложи глава на възглавницата, без да се съблича, отстъпи пред тъмнината и затвори очи. Но бурята от вълнения, която го бе връхлетяла, не спря нито за миг. Безсънието е издевателство на нощта над човека. Гуинплейн страдаше неописуемо. За пръв път в живота си той беше недоволен от себе си. Дълбока мъка се примесваше към задоволената му суета. Какво да прави? Съмна се. Чу, че Урсус става. Не отвори очи. Но бурята не стихваше. Той мислеше за писмото. Всички думи се блъскаха хаотично в ума му. Под напора на душевни вълнения мисълта сякаш се втечнява, започва да се гърчи, надига се и надава глух тътен като рев на вълни. Приливи, отливи, тласъци, водовъртежи, колебания пред подмоли, градушки и дъждове, разкъсани облаци, през които прозира светлина, жалки парцали от ненужна пяна, лудешки устреми, които незабавно се сгромолясват, огромни напразни усилия, опасност, която дебне от вси страни, мрак и разведряване — всичко свойствено на морската бездна е свойствено и на човека. Гуинплейн беше в плен на такава буря.

Сред разгара на тази тревога, докато все още лежеше със затворени очи, той чу сладостен глас, който му казваше:

— Спиш ли, Гуинплейн?

Стресна се, отвори очи и седна на леглото. Вратата на колибката-гардеробна беше полуотворена и на прага стоеше Деа. В очите и на устните й сияеше нейната неописуема усмивка. Беше очарователна с неосъзнатата си спокойна лъчезарност. Измина един свят миг. Гуинплейн я съзерцаваше разтреперан, ослепен, събуден. Събуден от какво? От сън? Не, от безсъницата. Беше тя, беше Деа! И изведнъж той почувствува в дълбочината на душата си как бурята необяснимо изчезва и доброто заменя злото. Небесният поглед извърши чудо. Без усилие, само с присъствието си, нежната сияйна сляпа девойка разпръсна мрака в него, облачната завеса, която забулваше разума му, се отстрани, сякаш дръпната от невидима ръка, и — о, божествено очарование! — Гуинплейн почувствува, че лазурът се връща в съзнанието му. Чрез този ангел той изведнъж стана предишният силен, добър и невинен Гуинплейн. В душата, както и във вселената, се случват такива тайнствени сблъсъци. Двамата мълчаха, тя — светлина, той — бездна, тя — божествена, той — успокоен. Над разбуненото сърце на Гуинплейн Деа засия с неизразима сила като звезда над морето.