Виктор Юго
Човекът, който се смее (11) (Том 4)

II
Загатнатите силуети се очертават

Докато урката беше в Портландския залив, морето беше доста спокойно; вълнението почти не се чувствуваше. Колкото и океанът да бе мрачен, небето още светлееше. Бризът едва докосваше кораба. Урката караше колкото може по-близо до скалистия бряг, който беше добра защита срещу вятъра.

На малкия бискайски ветроход имаше десет души — трима моряци и седем пасажери, от които две жени. При светлината на откритото море, защото по здрач в открито море още има светлина, всички лица се виждаха ясно. Впрочем хората вече и не се криеха, те не се стесняваха и всеки се движеше свободно, говореше високо, показваше лицето си, тъй като отпътуването за тях означаваше избавление.

Пъстротата на групата биеше на очи. Жените бяха на неопределена възраст; скитническият живот състарява преждевременно, а от сиромашията лицата се сбръчкват. Едната беше баска от планините. Другата, жената с едра броеница, беше ирландка. Те имаха безразличния израз, свойствен на бедняците. Още като се качиха в урката, двете се свиха една до друга върху някакви сандъци в основата на мачтата. Разговаряха; ирландският и баският, както вече казахме, са сродни езици. Косите на баската ухаеха на лук и босилек. Стопанинът на урката беше баск от Гипускоа; един от моряците беше баск от северния склон на Пиренеите, другият — баск от южния склон, тоест и двамата бяха от същата народност, макар че първият беше французин, а вторият — испанец. Баските не признават официалната родина „Mi madre se llama montaña“, „майка ми се нарича планина“, казвал мулетарят Салареус. От петимата мъже, които бяха с двете жени, един бе французин от Лангедок, един — французин от Прованс, един — генуезец; възрастният, който носеше сомбреро без дупка за лула, приличаше на германец, а петият, главатарят, беше баск от Бискароските ланди. Той именно в момента, когато детето се готвеше да се качи в урката, бе тласнал с пета дъската в морето. Този бърз и ловък здравеняк, облечен, както казахме, в дрипи, обшити с ширити, пулчета и дрънкулки, не го сдържаше на едно място; той се навеждаше, изправяше се, шареше от единия до другия край на корабчето, сякаш се тревожеше за това, което току-що бе извършил, и за онова, което тепърва щеше да се случи.

Четиримата баски — главатарят, стопанинът на урката и двамата мъже от екипажа, говореха ту на баскски, ту на испански, ту на френски, тъй като и трите езика бяха еднакво разпространени по двата склона на Пиренеите. Впрочем освен жените всички говореха криво-ляво френски, който бе основата на жаргона на шайката. Още по онова време френският бе възприет за международен език като преход между злоупотребяващите със съгласни северни езици и злоупотребяващите с гласни южни езици. В Европа търговците разговаряха на френски; крадците — също. Всички си спомнят, че лондонският крадец Гиби разбираше езика на Картуш^[1].

Урката, прекрасна платноходка, се движеше бързо. Все пак обаче десет души, и то с багаж, бяха прекомерен товар за такъв малък съд.

Това, че корабът спасяваше тази шайка, не означаваше непременно, че екипажът е в съюз с нея. Достатъчно бе собственикът на урката и главатарят на бандата да са „vascongados“^[2] — баски. За тази раса взаимопомощта е дълг, който не признава изключения. Баскът, както вече казахме, не е нито испанец, нито французин; той е баск и винаги и навсякъде е длъжен да окаже помощ на друг баск. Такъв е законът на братството сред пиренейците.

През цялото време, докато урката беше в залива, макар и да се мръщеше, небето не изглеждаше дотам лошо, че да тревожи бегълците. Те бягаха, бяха спасени и се веселяха грубиянски. Един се смееше, друг пееше. Смехът им беше сух, но свободен; песента не бе благозвучна, но безгрижна.

Онзи от Лангедок викаше: „Кауканьо!“ — израз на върховно задоволство в Нарбона. Той беше донякъде моряк, понеже бе родом от крайбрежното село Грюисан по южния склон на Клап, или по-скоро морски човек, отколкото моряк, и бе свикнал да маневрира с леките салове по блатото Баж и да тегли по солените пясъци на Сент Люси мрежи, пълни с риба. Беше от онези хора, които носят червено таке, кръстят се сложно, по испански, пият вино от кози мях до дъно, до кокал оглозгват свинския бут, коленичат, когато богохулствуват, и със закани молят милост от своя светец-покровител: „Велики светецо, дай ми каквото ти искам, ако не, ще те цапна с някой камък по главата — ou té feg’ua pic.“

При нужда той можеше да помага на екипажа. В кухничката провансалецът подклаждаше огън под чугунена тенджера и вареше чорба.

Чорбата беше „пучеро“, в което рибата заместваше месото, а провансалецът слагаше още и нахут, късчета сланина, нарязана на кубчета, и червени пиперки — отстъпка, която любителят на рибята чорба правеше заради любителите на „оляподрида“^[3]. Една от торбите с припаси беше разтворена пред него. Той бе запалил над главата си железен фенер със стени от слюда, който се клатушкаше на една кука, закрепена за тавана на кухничката. В съседство, на друга кука, се клатушкаше земеродно рибарче, което служеше за ветропоказател. По онова време имаше народно поверие, че ако такова мъртво рибарче се окачи за човката, то винаги се обръща с гърди към страната, от която иде вятърът.

Докато готвеше чорбата, провансалецът от време на време лапваше гърлото на една манерка и отпиваше глътка „агуардиенте“. Манерката беше от онези, оплетено с лико, широки и плоски, с ушички, които се окачваха с кожен ремък отстрани и навремето се наричаха „бедреници“. След всяка глътка той си припяваше по един куплет от някаква наивна селска песничка — изровен път, жив плет: между храстите, сред ливада, осветена от залязващото слънце, се виждат удължените сенки на каруца и кон; сегиз-тогиз над живия плет се мярва и изчезва краят на вила, понесла камара сено. Не е нужно повече, за да се съчини песен.

Според това, което човек има на сърцето или в ума си, отпътуването е облекчение или мъка. Тук всички изглеждаха доволни с изключение на един, най-стария от шайката — човека с шапката без лула.

Този старец, който приличаше по-скоро на немец, макар лицето му да бе загубило всяка следа от народност, беше плешив и толкова сериозен, че плешивината му седеше като тонзура. Всеки път, когато минаваше пред светата Дева на носа на кораба, той повдигаше шапка и тогава по черепа му можеха да се забележат издути старчески вени. Широката изтъркана и дрипава мантия от кафяв вълнен дорчестърски плат, с която бе загърнат, само донякъде прикриваше прилепнал тесен и закопчан до врата подрасник. Двете му ръце постоянно се събираха и с привично движение се сплитаха като за молитва. Лицето е преди всичко отражение и е погрешно да се мисли, че мисълта няма цвят. Неговото лице можеше да се нарече бледо и очевидно беше израз на едно странно душевно разположение, резултат на едно сложно цяло, съставено от противоречия, някои от които бяха устремени в посока към доброто, други — в посока към злото, и внимателният наблюдател можеше да открие едно почти човешко същество, способно да слезе по-ниско от тигъра или да се извиси над човека. Такъв душевен хаос може да съществува. Имаше нещо неразгадаемо в това лице. Неговата тайнственост стигаше до абстрактност. Ясно бе, че този човек е опознал злото във всичките му форми — и предварителното му предвкусване, и опустошението, след като го е изпитал. Неговото безстрастие, което може да беше и само привидно, издаваше двойна вкамененост — вкамененост на сърцето, свойствена за палача, и вкамененост на духа, свойствена за мандарина. И понеже чудовищността бива по свой начин пълна, с положителност можеше да се каже, че този човек е способен на всичко, дори и да се вълнува. Всеки учен е в известен смисъл труп. Този човек беше учен. Самият му вид издаваше неговата ученост, оставила своя отпечатък дори в движенията му, дори в гънките на дрехите му. Несъобразно със сериозното си изражение, вкамененото му лице понякога се сбръчкваше в подвижна гримаса, свойствена на полиглота. Но въпреки всичко то бе строго. Нямаше нищо лицемерно, но и нищо цинично в него. Лице на трагичен мечтател. Това бе човек, когото престъплението бе накарало да се замисли. Под веждите му на разбойник светеше поглед на архиепископ. Редките му сиви коси бяха бели на слепоочията. У него се чувствуваше християнинът, който с фанатизма си би могъл да надмине и турчин. Костеливите му пръсти бяха обезформени от подагра. Високото му вдървено тяло беше смешно; имаше моряшка походка. Той бавно крачеше по палубата, без да гледа никого, решителен и зловещ. В зениците му се долавяше втренченият отблясък на заслушана в мрачините душа, у която съвестта нерядко въстава.

От време на време грубият и пъргав главатар на шайката, който сновеше напред-назад из кораба, отиваше при него и му говореше на ухото. Старецът отвръщаше с кимване на глава. Човек би рекъл, че светкавицата се съветва с нощта.