Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- L’homme qui rit, 1869 (Пълни авторски права)
- Превод от френски
- Ерма Гечева, 1967 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,6 (× 27 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Виктор Юго. Човекът, който се смее
Френска. Трето издание
ДИ „Народна култура“, София, 1988
Редакционна колегия: Гено Генов, Георги Цанков, Иван Теофилов, Симеон Хаджикосев
Водещ редактор: Силвия Вегенгайн
Редактор: Силвия Вагенщайн
Оформление: Николай Пекарев
Рисунка на обложката: Раймон Морети
Художник-редактор: Стефан Десподов
Технически редактор: Езекил Лападатов
Коректори: Евгения Джамбазова, Лили Александрова
Дадена за набор май 1988 г.
Подписана за печат ноември 1988 г.
Излязла от печат декември 1988 г.
Издателски коли 33,18. УИК 34,66
Формат 84Юx108/32 Печатни коли 39,50.
ДП „Димитър Благоев“ — София
Цена 4,58 лв.
История
- — Добавяне
XIV
Ортах
Ново премеждие. След Каскетс — Ортах. Бурята няма творческо въображение. Груба и всемогъща, тя не разнообразява похватите си.
Мракът е неизчерпаем. Неизброими са неговите уловки и предателства. Докато човекът бързо стига до края на своите възможности. Човекът се изтощава, не и бездната.
Корабокрушенците се обърнаха към главатаря — единствената им надежда. Той само сви рамене — мрачно пренебрежение на безсилието.
Ортахската скала е нещо като каменен блок сред океана. Монолит, блъскан от всички страни от вълни, тя се издига право нагоре на височина осемдесет стъпки. Вълни и кораби се разбиват в нея. Стените на този непоклатим куб се спускат отвесно сред безбройните гърчове на морето.
Нощем изглежда като огромен дръвник, положен върху гънките на черно сукно. По време на буря очаква мълнията като удар на брадва.
Но при снежен смерч няма мълнии. Вярно, че тогава корабът е като с вързани очи — всички мрачини са се омотали около него. Той е готов — като осъден. Но на мълнията, която означава бърз край, не може да се разчита.
Тъй като „Матутина“ вече беше само носена от вълните отломка, тя се насочи към тая скала така, както се бе насочила и към предишната. Нещастниците, които за миг бяха помислили, че са спасени, пак изпаднаха в отчаяние. Опасността, която бяха оставили зад себе си, отново се възправяше пред тях. От дъното на морето се надигаше втори риф. Изпитанието не бе свършило.
Скалите при Каскетс са нещо като скара за вафли с хиляди подразделения. Ортах е стена. Да се блъснеш в Каскетс, значи да бъдеш разкъсан на парчета. Да се разбиеш в Ортах, значи да бъдеш смлян.
Все пак оставаше някакъв изход.
При отвесните канари — а Ортах е отвесна канара — вълната, както и гюлето не рикошират. Тук играта е опростена. Водата настъпва, после отстъпва. Пристига като вълна, а се връща във вид на клокочеща пяна.
В подобни случаи въпросът се поставя така: ако вълната отнесе кораба до скалата, той е загубен. Ако се върне, преди корабът да е стигнал скалата, водата го отвлича и той е спасен.
Мъчително очакване. Корабокрушенците съзираха в сумрака решителната голяма вълна, която приближаваше към тях. Докъде ли щеше да ги отвлече? Ако се блъснеше в кораба, щеше да го поеме, да го запокити в скалата и да го разбие. Ако обаче минеше под кораба…
Вълната мина под кораба.
Поеха си дъх.
Но какво щеше да се случи на връщане, след като се разбие о брега?
На връщане вълната ги отнесе.
Няколко минути по-късно „Матутина“ беше вече далеч от рифа. Ортах изчезваше, както бе изчезнал и Каскетс.
Това беше втора победа. За втори път урката бе стигнала до ръба на гибелта и се бе отдръпнала навреме.