Виктор Юго
Човекът, който се смее (87) (Том 4)

III
Ева

Беше осмоъгълна стая със свод във форма на дръжка на кошница, без прозорци, осветена отгоре, цяла облицована — стените, подът, сводът — с розов мрамор с оттенък на цъфнала праскова. Сред залата се издигаше огромен балдахин от мрамор с цвят на погребален саван, със струговани колони в тежкия и очарователен стил от времето на Елизабет. Балдахинът хвърляше сянка над басейн-вана от също такъв черен мрамор. В средата на басейна бликаше тънка струя благоуханна топла вода и незабележимо и бавно пълнеше ваната. Ето какво срещна погледът на Гуинплейн.

Черна вана, която превръща белотата в блясък.

Тази вода той бе чул да тече. Отточна тръба, на известно разстояние от перваза, не оставяше водата да прелее. Над басейна се носеше пара, но толкова лека, че мраморът едва бе овлъхнал. Крехката струя на шадравана приличаше на гъвкава стоманена пръчка, която се превиваше при най-лекия полъх.

Никакви мебели. Само непосредствено до ваната — едно от онези легла с възглавници и облегало, които са достатъчно дълги, за да може в краката на излегнала се жена да се смести кучето или любовникът й — can al pie^[1], от което ние сме направили „канапе“.

Трябва да беше испанско канапе, понеже долната му част бе от сребро. Възглавниците и тапицировката на канапето бяха от коприна с бял гланц.

От другата страна на басейна бе опряна на стената висока тоалетна етажерка от масивно сребро, на която бяха поставени всевъзможни тоалетни принадлежности. По средата осем малки венециански огледала бяха оградени със сребърна рамка, представляваща прозорец.

В най-близката до канапето стена имаше квадратен отвор, който приличаше на прозорче и бе закрит с плоча от червено сребро. Плочата имаше панти като капак на прозорец. Върху червеното сребро блестеше кралска корона от черен емайл и злато. Над нея висеше, прикрепен на стената, звънец от позлатено сребро или може би от злато.

Срещу входа на тази стая, пред Гуинплейн, който стоеше неподвижно, липсваше част от мраморната стена. Тя бе заместена от отвор, който стигаше до тавана и бе покрит с широка и висока сребърна мрежеста завеса.

Феерично тънка, тази завеса беше прозрачна и всичко се виждаше през нея.

В центъра на мрежата, там, където обикновено седи паякът, Гуинплейн забеляза нещо необикновено — гола жена.

Не буквално гола. Жената беше облечена. И то от главата до петите. Облечена беше с много дълга риза, като на ангелите от църковните картини, но толкова тънка, че изглеждаше като мокра. Така че жената беше почти гола, нещо, което е по-предателско и опасно от пълната голота. От историята знаем за процесии на принцеси и благороднички, които са вървели между две редици калугери; в такава процесия, под предлог на християнско смирение, херцогиня Монпансие се е показала на цял Париж в дантелена риза. И в допълнение — с вощеница в ръка.

Прозрачната като стъкло сребърна мрежа беше завеса. Тя бе закачена в горната си част и можеше да се вдига. Отделяше мраморната зала, която беше баня, от една стая, която беше спалня. Спалнята беше много малка и представляваше нещо като огледална пещера. Цялата бе облицована с многостенни венециански огледала, свързани помежду си със златни ивици. И тези огледала отразяваха поставеното в средата на стаята легло. Върху това легло, което беше сребърно като тоалетката и канапето, лежеше жената. Тя спеше.

Спеше с отметната глава. Единият крак бе избутал завивките. Приличаше на демон, над който сънят пърха с криле.

Дантелената възглавница бе паднала върху килима.

Между погледа и нейната голота имаше две прегради — ризата и завесата от сребърен газ. Но и двете бяха прозрачни. Спалнята, която беше по-скоро ниша, отколкото стая, бе осветена с пестелива отразена светлина откъм банята. Жената може да беше безсрамна, не и светлината.

Леглото беше без колони, без балдахин, така че когато жената отвореше очи, можеше да се види хиляди пъти гола в огледалата над главата си.

Чаршафите бяха в безпорядък, като при неспокоен сън. Красотата на гънките им говореше за изяществото на лененото платно. Беше времето, когато, мислейки, че могат да бъдат осъдени на вечни мъки, кралиците си представяха ада горе-долу така: легло с груби чаршафи.

Впрочем модата да се спи без горни дрехи беше дошла от Италия, където пък беше унаследена от римляните. „Sub clara nuda lucerna^[2]“ — казва Хораций.

Халат от чудна, вероятно китайска коприна, защото в гънките му се очертаваше златен гущер, бе метнат върху долния край на леглото.

Оттатък леглото, в дъното на алкова, навярно имаше врата, прикрита с доста голямо огледало, върху което бяха изрисувани пауни и лебеди. Всичко блестеше в тази стая, изпълнена със сянка. Празните места между кристалите и позлатите бяха намазани с блестящата материя, наричана във Венеция „стъклена жлъч“.

При главата й на леглото бе закрепена сребърна стойка с въртящи се дъски и неподвижни свещници, върху която имаше разтворена книга. Горе на страниците на тази книга бе написано заглавието й с едри червени букви: „Alcoranus Mahumedis“^[3].

Гуинплейн не забелязваше никоя от тези подробности. Виждаше само жената.

Беше едновременно вкаменен и разстроен, чувства, които се изключват, но могат да се срещнат в съчетание.

Той позна жената.

Очите й бяха затворени, лицето й — обърнато към него.

Беше херцогинята.

Тя — това тайнствено създание, което съчетаваше всички прелести на неизвестното, тя, която го бе накарала да тъне в толкова неизповедими мечти, която му бе написала онова тъй странно писмо! Единствената жена в света, за която той можеше да каже: „Тя ме видя и ме пожела!“ Той бе прогонил мечтите и бе изгорил писмото. Беше я отпъдил колкото можеше по-далеч от мислите и от паметта си; не се сещаше вече за нея; беше я забравил…

И сега отново я виждаше!

Виждаше я заплашителна.

Голата жена е въоръжена жена.

Дъхът му спря. Чувствуваше се като понесен от облак и тласкан към нея. Гледаше я. Тази жена — пред него! Възможно ли бе това?

В театъра — херцогиня. Тук — нереида, наяда, фея. И все така видение.

Опита се да побегне и почувствува, че му е невъзможно. Погледът му се беше превърнал в двойна верига, която го приковаваше към това видение.

Дали беше развратница или девственица? И едното, и другото. Може би невидима, Месалина се усмихваше, а Диана бдеше. В красотата й се долавяше светлината на недостъпността. Никаква чистота не можеше да се сравни с нейната целомъдрена и горда фигура. Има снегове, до които никой не се е докосвал, и това се чувствува. Тази жена притежаваше свещената белота на Юнгфрау. От невъзмутимото й чело, от червеникавата й разпиляна коса, от спуснатите й мигли, от бледо очертаните й сини вени, от изваяната закръгленост на гърдите й, от бедрата и коленете, които се обрисуваха в розово през докосването на ризата, се излъчваше божествено царствен сън. Безсрамието й се стапяше в лъчезарност. Това създание толкова спокойно показваше голотата си, сякаш имаше право на божествен цинизъм и сигурност на олимпийка, която знае, че е дъщеря на бездната и може да каже на океана „татко“. И горда, заспала в това будоарно легло като Венера в безбрежната пяна, тя се излагаше, недостижима и надменна, пред всичко, което минава край нея — на погледите, на желанията, на безумната страст, на мечтите.

Тя бе заспала през нощта и продължаваше съня си в сиянието на деня. Доверие, породено сред мрачините и оцеляло на светлина.

Гуинплейн тръпнеше. Възхищаваше се.

Нездраво възхищение, което изцяло поглъща вниманието.

Той се боеше.

Съдбата никога не изчерпва своя запас от изненади. Гуинплейн бе помислил, че е стигнал до края им. А ето че всичко започваше отначало. Какви бяха тези мълнии, които без прекъсване се сгромолясваха върху главата му, и най-сетне — този последен гръм, който му подхвърля, на него, тръпнещия мъж, тази заспала богиня! Какво означаваше това последователно разтваряне на небето, откъдето най-сетне се появи най-съкровеният му и опасен блян? Какво означаваше тази благосклонност на незнайния изкусител, който едно след друго му поднасяше осъществяването на неясните му копнежи, на смътните му желания, дори и на лошите му помисли, обличаше ги в жива плът и го затрупваше с тази опияняваща, сякаш родена от фантазията му действителност? Не се ли бяха съюзили срещу него силите на мрака, какво означаваха всички тези злокобни усмивки, които съдбата сипеше върху му? Какъв бе този нарочно устроен шемет? Тази жена — тук! Защо? Как? Никакво обяснение. Защо той? Защо тя? Заради тази херцогиня ли го бяха направили пер на Англия? Кой ги тласкаше така един към друг? Кой беше измаменият? Кой беше жертвата? С чия искреност се подиграваха? Бога ли лъжеха? Всички тези въпроси не бяха ясно изразени в мисълта му, но той ги долавяше през върволицата черни облаци, които бягаха в мозъка му. Този омагьосан и зложелателен дом, този странен дворец, от който нямаше излизане като от затвор, и той ли участвуваше в заговора? Гуинплейн усещаше, че нещо го поглъща. Мрачни сили тайнствено го обвързваха. Увличаше го някаква непреодолима гравитация. Отнемаха му волята, тя бягаше от него. За какво да се залови? Беше като обезумял и омаян. Сега вече чувствуваше, че разумът му окончателно го напуска. Мрачното падане с главата надолу в пропастта на заслеплението продължаваше.

Жената спеше.

Неговото смущение се засилваше. Тя вече не беше благородничка, херцогиня, дама. Беше само жена.

Склонността към разврат съществува у всеки мъж в латентно състояние. Пороците имат в организма невидими проправени пътеки. Дори и невинни и привидно чисти, ние ги носим в себе си. Да си неопетнен, не значи да нямаш недостатък. Любовта е закон. Сладострастието е клопка. Има опиянение, има и пиянство. Опиянението е да желаеш определена жена. Пиянството е да желаеш жена.

Вън от себе си, Гуинплейн трепереше.

Как да устои на тази среща? Никакви талази от платове, никакви пищни коприни, никакви сложни, кокетни и предизвикателни тоалети, които едновременно прикриват и показват, никакви воали. Голотата в своята заплашителна простота. Тайнствена, безочливо райска принуда, която държи цялата тъмна страна у мъжа нащрек. Ева, по-страшна от сатаната. Човешкото, съчетано със свръхчовешкото. Тревожен екстаз, завършващ с грубото тържество на инстинкта над дълга. Съвършено очертаната красота е всевластна. Когато тя напусне бляна и благоволи да стане действителност, става пагубна за мъжа.

От време на време херцогинята лениво се местеше на леглото с движения на облак в лазура, менеше положението си, както облакът мени формата си. Тя се огъваше и тялото й образуваше прелестни навивки, които непрекъснато се изменяха. Женското тяло е гъвко като водата. Като водата, у херцогинята имаше нещо неуловимо. Странно, тя беше там, видима плът, а си оставаше химерична. Осезаема, тя оставаше далечна. Объркан и бледен, Гуинплейн я съзерцаваше. Той долавяше туптенето на гръдта й и му се струваше, че чува диханието на призрак. Беше привлечен и се бореше. Как да устои срещу нея? Как да устои срещу себе си?

Той всичко бе очаквал, само не и това. Беше предполагал, че ще трябва да се сражава с някакъв свиреп пазач на вратата, с някакво бясно чудовище тъмничар. Беше очаквал Цербер, а намираше Хеба^[4].

Една гола жена. Една заспала жена.

Мрачна борба!

Той затваряше клепачи. Твърде ярката светлина в очите причинява болка. Но щом затвореше клепачи, отново я виждаше. По-малко ослепителна, но все така красива.

Не беше лесно да избяга. Опита се, но не успя. Беше се враснал като насън. Когато искаме да отстъпим, изкушението приковава нозете ни о пода. Да се приближим — можем, но да отстъпим — не. Невидимите ръце на греха излизат от земята и ни теглят към падението.

Общоприето е да се мисли, че вълнението се притъпява. Няма нищо по-невярно от това. Все едно да кажем, че раната се успокоява и болката се приспива от азотвата киселина, която й наливат капка по капка, и че Дамиен е могъл да свикне с разчекването^[5].

Истината е, че при всеки нов пристъп вълнението става все по-остро.

Последователните изненади бяха докарали Гуинплейн до пароксизъм. Новото смайване накара да прелее чашата на разума му. Той усещаше някакво страшно пробуждане у себе си.

Нямаше вече компас. Единственото сигурно нещо беше тази жена пред него. Привиждаше му се някакво безвъзвратно щастие, прилично на корабокрушение. Не можеше вече да се направлява. Неудържимо течение го влачеше към гибелта. И тази гибел не беше подводна скала, а сирена. Сякаш в дъното на бездната имаше магнит. Гуинплейн искаше да се изтръгне от това привличане, но как? Вече не чувствуваше опорна точка. Няма край човешкото люшкане. И човек може да остане без кормило като кораб. Неговата котва е съвестта. Зловещ факт — съвестта може да се пречупи.

Той дори нямаше изхода да си каже: „Аз съм безобразен и страшен. Тя ще ме отблъсне.“ Тази жена му беше писала, че го обича.

При всяка криза има един момент на нестабилно равновесие. Когато се вдаваме в злото повече, отколкото се опираме на доброто, тази част от нас, която се е надвесила над греха, в края на краищата натежава и ни увлича в падението. Дали този тъжен миг бе настъпил за Гуинплейн?

Как да го избегне?

Значи това бе тя! Херцогинята! Тази жена! Тя беше пред него, в тази стая, в този празен дом, заспала, отдадена, сама. Тя беше в ръцете му, той беше в нейна власт!

Херцогинята!

Зърнал си една звезда в дъното на световете. Възхитил си се от нея. Тя е тъй далеч! Какво може да ти стори една неподвижна звезда? И ето че един ден или една нощ виждаш, че звездата започва да се приближава. Различаваш тръпка от светлина около нея. Небесното тяло, което си смятал за непоклатимо, се движи. И вече не е звезда, а комета. Огромната подпалвачка на небесата. Светилото върви, нараства, разтърсва пурпурната си коса, става огромно. Отправя се към тебе. О, ужас, кометата иде при тебе! Тя те познава, тя те желае, тя те обича. Страшно звездно приближаване! Онова, което връхлита върху тебе, е прекалено сияйно и те заслепява. В него има прекалено много живот, а това е равносилно на смърт. И ти отхвърляш поканата на зенита. Отказваш любовния призив на бездната. Слагаш ръка на очите си, криеш се, спотаяваш се и си мислиш, че си спасен… Отваряш очи. Опасната звезда е там. И вече не е звезда, а цял един свят. Незнаен свят. Свят от лава и жар. Всепоглъщащо чудо на глъбините. Тя изпълва небето. Остава само тя. Горяща скъпоценност в дъното на безкрая, отдалеч диамант, отблизо пещ. И ти си сред нейния пламък.

И усещаш как започваш да гориш в райски огън.