Виктор Юго
Човекът, който се смее (98) (Том 4)

I
Прекаленото величие води до крайна нищета

Докато часовникът на катедралата „Свети Павел“ биеше полунощ, един човек, който току-що бе прекосил Лондонския мост, навлизаше в саутуъркските улички. Нямаше запалени фенери, тъй като по онова време в Лондон, както и в Париж, обичаят бе уличните светлини да се гасят в единадесет часа, тоест тъкмо когато са необходими. Мрачните улички бяха безлюдни. Щом няма светлина, минувачите оредяват.

Човекът вървеше с широки крачки. Беше облечен необичайно за такива улици в този час. Носеше бродирани дрехи от коприна, сабя на кръста и шапка с бели пера. Нямаше наметало. Нощните стражи, които го виждаха да минава, казваха:

— Трябва да е някой благородник, който се е уловил на бас.

И се отдръпваха с уважението, дължимо на лорд и на облог.

Този човек беше Гуинплейн.

Той бе побягнал.

Докъде бе стигнал? Сам не знаеше. Както казахме, душата преживява бури, страшни вихрушки, в които всичко се слива в неразбираем ужас — небето, морето, светлината, нощта, животът, смъртта. Действителността става непоносима. Човек се чувствува смазан от неща, в които не вярва. Нищото се превръща в ураган. Небосводът избледнява. Безкрайността е пуста. Човек сякаш отсъствува. Чувствува, като че умира. Търси някаква звезда. Какво изпитваше Гуинплейн? Жажда. За Деа.

Вече само това усещаше. Да се върне в шумната, светла странноприемница „Тадкастър“, изпълнена с добрия сърдечен смях на хората от народа, да се върне при Урсус, при Хомо, да види отново Деа, да влезе отново в истинския живот!

Разочарованията са като изпъната тетива на лък, която запраща със злокобна сила тази стрела — човека — към истината. Гуинплейн бързаше. Наближаваше Таринзово поле. Вече не вървеше, тичаше. Очите му се взираха в тъмнината. Погледът му шареше напред и жадно търсеше пристанище на хоризонта. Тъй чуден ще бъде мигът, когато зърне осветените прозорци на странноприемницата „Тадкастър“!

Излезе на боулинг грийна. Зави край една стена и на известно разстояние, на другия край на ливадата, пред него се възправи странноприемницата, която, както знаем, беше единствената солидна сграда сред панаирното поле.

Погледна. Никаква светлина. Една тъмна купчина.

Гуинплейн потръпна. После си каза, че вече е късно, че кръчмата е затворена, че всичко това е съвсем естествено, че хората спят, че ще трябва само да разбуди Никълъс или Говикъм, че трябва да отиде да почука на вратата на странноприемницата. И отиде. Не изтича, а се спусна презглава.

Когато стигна до странноприемницата, просто не можеше да си поеме дъх. Човек преживява бурно вълнение, блъска се сред невидимите гърчове на душата си, не знае дали е жив или мъртъв, но към онези, които обича, е готов да прояви всячески внимание — по това се различават истинските сърца. Когато всичко потъва, нежността изплува. Да не разбуди изведнъж Деа — беше първата грижа на Гуинплейн.

Приближи се до странноприемницата, като вдигаше по възможност най-малко шум. Знаеше килерчето, някогашна которка за куче-пазач, където спеше Говикъм. Килерчето, което беше до самата ниска зала, имаше прозорче към площада и Гуинплейн леко подраска на стъклото. Достатъчно беше да събуди Говикъм.

Не се чу никакво движение в спалнята на Говикъм.

„На тази възраст — рече си Гуинплейн — момчетата спят дълбоко.“

Тропна леко с опакото на ръката си на прозорчето. Нищо не помръдна.

Чукна по-силно два пъти. В килера беше все тъй тихо. Тогава с известен трепет той отиде до вратата на странноприемницата и похлопа.

Никой не се обади.

Гуинплейн усети как започна да го обзема леден ужас и си помисли:

„Майстор Никълъс е стар. Децата спят здраво, старците — тежко. Хайде, по-силничко!“

Бе драскал, бе чукал, бе тропал. Сега заблъска. Това извика в съзнанието му един далечен спомен — Уеймът, когато беше още малък и носеше съвсем мъничката Деа на ръце.

Заблъска силно като лорд, какъвто — уви! — беше.

Къщата остана безмълвна.

Почувствува, че губи почва под краката си.

Вече не можеше да бъде внимателен. Извика:

— Никълъс! Говикъм!

Същевременно гледаше към прозорците, за да видя дали не се запалва свещ.

Странноприемницата оставаше безмълвна. Никакъв глас. Никаква светлина.

Отиде до вратата за коли и затропа, заблъска, бясно я разтърси, като викаше:

— Урсус! Хомо!

Вълкът не излая.

Ледена пот изби по челото му.

Той се огледа. Тъмнината беше плътна, но имаше звезди и цялото панаирно поле се виждаше. Той долови нещо злокобно — пустота. На боулинг грийна не бе останала нито една барака. Цирка вече го нямаше. Нито една палатка. Нито една естрада. Нито една кола. Скитническото племе с хилядите си гласове, което преди пъплеше тук, бе отстъпило мястото на тъмна пустота. Всички се бяха разотишли.

Обзе го безумна тревога. Какво значеше това? Какво се бе случило? Никого ли вече нямаше? Нима след него животът тук се бе оттеглил? Какво бяха сторили на всички тези хора? Ах, господи! Той се втурна като хала към къщата. Побеснял от ужас и тревога, заблъска по входната врата, по портата за коли, по прозорците, по капаците, по стените с юмруци, с крака. Започна да вика Никълъс, Говикъм, Фиби, Винос, Урсус, Хомо. Нахвърли се срещу стената с всички възможни викове и шумове. От време на време спираше и се ослушваше — къщата си оставаше безмълвна, сякаш беше мъртва. И вън от себе си, той пак започваше. Ударите, блъскането, виковете му отекваха наоколо. Сякаш гръмотевица се мъчеше да разбуди гроб.

Когато страхът стигне до крайния си предел, човек става страшен. Оня, който от всичко се бои, не се бои от нищо. Може да ритне и сфинкс. Да нагруби неизвестното. Той поднови шума под всичките му възможни форми, спираше, пак започваше, с неизчерпаеми крясъци и викове налиташе срещу това трагично мълчание Стотици пъти извика всички, които можеха да бъдат там. Извика всички имена освен Деа. Неясна за самия него предпазливост, която той проявяваше дори и сред безумието си.

След като изчерпа всички възможни викове и крясъци, оставаше да се прекачи през стената. Рече си: „Трябва да вляза в къщата. Но как?“

Строши едно стъкло на килера на Говикъм, провря юмрука си, като го раздра, дръпна резето на прозореца и го отвори. Забеляза, че сабята ще му пречи. Гневно изтръгна ножницата, сабята и колана и ги захвърли на земята. После се залови за издатините на стената и макар прозорчето да бе тясно, успя да се провре. Влезе в странноприемницата.

Леглото на Говикъм, което смътно се съзираше, беше в килерчето, но Говикъм не беше там. Щом Говикъм не беше в леглото си, значи и Никълъс не беше в своето. Цялата къща беше тъмна. В потъналия в мрак дом се чувствуваше тайнствената неподвижност на пустотата и някакъв смътен ужас, който означава: „Никого няма.“ Гуинплейн стремително прекоси ниската зала, като се блъскаше в масите, тъпчеше съдове, събаряше скамейки, обръщаше кани, прекрачваше мебели, стигна до вратата за двора и я изкърти с коляно, при което разби ключалката. Вратата се завъртя на пантите си. Той погледна в двора. Зеленият сандък вече не беше там.