Виктор Юго
Човекът, който се смее (7) (Том 4)

V
Дървото, изобретено от човека

Трябва да беше към седем часа вечерта. Вятърът притихваше, което означаваше, че ще се разрази с още по-голяма сила. Детето се намираше на крайното южно плато в Портланд.

Портланд е полуостров. Но детето не знаеше какво е полуостров, не знаеше дори думата Портланд. То знаеше само едно — че човек може да върви, докато падне. Познанието е водач; то нямаше никакво познание. Те го бяха довели тук и го бяха изоставили. „Те“ и „тук“ — тези две загадки бяха цялата му съдба. „Те“ — беше човешкият род, „тук“ — беше вселената. На този свят то нямаше никаква опорна точка освен малкото парченце земя, твърдата и студена земя под босите си крака. Какво очакваше това дете в огромния сумрачен, открит от всички страни свят? Нищо.

То вървеше към това Нищо.

Страшна безлюдна пустош се простираше около него.

То прекоси по диагонал първото плато, после второ, после трето. На края на всяко плато се натъкваше на падина, получена при разместването на земните пластове. Понякога склонът биваше стръмен, но винаги къс. Високите голи равнини на Портландския полуостров приличат на големи плочи, застъпени една в друга. Откъм южната си страна всяка площадка сякаш влиза под предишната, а откъм северния си край се издига над следващата. Така се образуват прагове, които детето пъргаво изкачваше. От време на време то се спираше сякаш за да се посъветва със себе си. Нощта все повече тъмнееше и зрителното му поле се стесняваше така, че то вече едва виждаше на няколко крачки.

Изведнъж спря, ослуша се за миг, едва забележимо поклати глава със задоволство, бързо се обърна и се отправи към едно хълмче, което неясно се очертаваше отдясно, в края на равнината, до самия ръб на скалата. На възвишението се съзираше нещо, което в мъглата приличаше на дърво. От тази страна идеше шум; не беше нито шумът на вятъра, нито шумът на морето. Не беше и вик на животно. Детето помисли, че там има някой.

С няколко скока се намери в полите на възвишението.

Там наистина имаше някой.

Смътната фигура на върха на хълма сега се очерта по-ясно.

Беше нещо като голяма ръка, която се подаваше от земята право нагоре. На края на тази ръка стърчеше хоризонтално показалец, поддържан отдолу от палец. Ръката, показалецът и палецът очертаваха в небето екер. Там, където този своего рода показалец се свързваше с палеца, имаше жица, на която висеше нещо черно и безформено. Жицата се клатушкаше от вятъра и издаваше звън на верига.

Този шум бе чуло детето.

Отблизо жицата беше тъкмо това, което звънът подсказваше — верига. Корабна верига от полуплътни халки.

По силата на този тайнствен закон за свързването на действителността с видимостта в природата всичко тук — мястото, времето, мъглата, трагичното море и далечното призрачно бучене на хоризонта — правеше силуета да изглежда огромен.

Безформената маса, привързана с веригата, наподобяваше калъф. Тя бе повита като дете, но по ръст се равняваше на възрастен човек. В горната й част имаше нещо заоблено, около което бе вързана веригата. В долната си част калъфът бе разкъсан и от дупките се подаваха оголени сухи кости.

Слаб морски вятър движеше веригата и онова, което висеше на нея, леко се поклащаше — безжизнената маса се покоряваше на най-лекия полъх. В нея имаше нещо смразяващо. Ужасът, който изменя пропорциите на нещата, почти заличаваше размерите й, като запазваше само очертанията. Сякаш сгъстената чернота бе приела форма — мрак в мрака; тя вдъхваше гробовен ужас. Здрачът, светлината на изгряващата луна и на съзвездията, които чезнеха зад крайбрежните скали, неясните очертания в простора, облаците, розата на ветровете участвуваха в създаването на това видимо нищо; подмятана от вятъра, с безличието си тази безформена маса бе подобна на морската далнина и на небесния безкрай, а мракът поглъщаше последните очертания на това нещо, което някога е било човек.

Бе нещо мъртво.

Да си останка — човешкият език няма думи, за да изрази такова състояние. Да не живееш и да продължаваш да съществуваш, да си в бездната и да си вън от нея, да плуваш над смъртта, като предмет, който не може да потъне — в това има нещо невъзможно, несъвместимо с реалността. Оттам и невъзможността да се изрази. Това същество — ако въобще беше същество, — този черен свидетел беше някаква останка; при това страшна останка. Останка от какво? Най-напред от природата, после от обществото. Нищо и всичко.

Това нищо бе станало плячка на безмилостни сили. Заобикаляше го дълбока забрава и самота. Предоставено бе на произвола на неизвестността. Беззащитно спрямо мрака, който правеше с него каквото си ще. Принудено да понася всичко. И то търпеше. Ураганите го подмятаха. Ветровете играеха с него злокобна драма.

Този призрак беше изложен на всички унищожителни стихии. Понасяше зловещото насилие да гние на открито. За него не съществуваше закрилата на ковчега, той търпеше разтлението, без да има спокойствието на гроба. Лете се покриваше с прах, зиме — с кал. Смъртта трябва да има някакво було, трупът трябва да има свян. Тук нямаше ни свян, ни було. Цинично и открито разложение. Има някаква безочливост в това смъртта да излага на показ своето дело. Тя накърнява цялото спокойствие на небитието, когато работи вън от своята лаборатория — гроба.

Трупът беше ограбен. Да ограбиш труп, е жесток подвиг. В тези кости вече нямаше мозък, в корема нямаше вътрешности, нямаше глас в гърлото. Трупът е като джоб, който смъртта обръща и изпразва. Ако някога в него е имало някое „аз“, къде бе то сега? Може би беше още в него — и тази мисъл беше ужасяваща. Нещо, което витае около нещо оковано — може ли човек да си представи в мрака по-печална връзка?

Тук, на земята, съществуват явления, които откриват сякаш достъп към неизвестното, врати, откъдето мисълта може да излезе и откъдето нахлуват хипотезите. Догадката има своето compelle itrare^[1] — съществуват места, съществуват предмети, които те заставят да се спреш, овладян от мисли, и без да искаш, умът ти поема в подсказаната му посока. В невидимото има тайнствени врати, които стоят полуотворени. Никой не би могъл да се натъкне на този мъртвец и да не се замисли.

Отвяван в простора, този труп мълчаливо се смаляваше. Някога той бе имал кръв, която сега бе изпита, кожа, която бе изядена, плът, която бе разграбена. Нищо не бе минало край него, без да го окраде. Декември бе почерпил от него студ, нощта — ужас, желязото — ръжда, чумата — миризми, цветчето — благоухание. Бавното му разложение беше нещо като разплата за преминаването му отвъд. Такса, която трупът бе платил на бурята, на дъжда, на росата, на влечугите, на птиците. Всички мрачни пипала на нощта бяха претършували този мъртвец.

Това бе странен обитател — обитател на нощта. Намираше се на едно възвишение сред равнината, а не бе там. Беше осезаем и несъществуващ. Бе сянка, която допълваше мрака на нощта. Сега, когато слънцето бе изчезнало и го бе обгърнала безкрайната безмълвна тишина, той мрачно се съгласяваше с всичко. Самото му присъствие подсилваше скръбта на бурята и спокойствието на звездите. Неизразимата мъка на пустинята като да бе съсредоточена в него. Жертва на незнайна съдба, той допълваше зловещия ужас на нощта. В неговата тайна неясно се отразяваха всички загадки.

Край него животът сякаш замираше до най-съкровените си глъбини. Край него сигурността и доверието изчезваха, шубраците и тревите потръпваха, цареше отчаяна печал и тревога и всичко сякаш съзнателно приспособяваше трагично целия пейзаж към тази черна фигура, увиснала на веригата. Присъствието на привидение на хоризонта прави още по-тежка самотата.

Той беше само привидност. И понеже върху него връхлитаха нестихващи ветрове, беше безмилостен. Вечното му клатушкане го правеше страшен. Изглеждаше като център на пространството, а това беше ужасяващо, и сякаш върху него се крепеше нещо необхватно. Кой знае? Може би това бе онази неясно осъзната и пренебрегвана от нас справедливост, която е отвъд нашето правосъдие? В този тлеещ извън гроба труп имаше някакво отмъщение на хората и някакво собствено негово отмъщение. В здрача и пустошта той бе като изобличител. Беше доказателство за това, че материята, пред която тръпнем, е останка от духа. Защото мъртвата материя ни смущава тогава, когато в нея преди е живял дух. Той разкриваше земния закон пред висшия закон. Поставен там от хората, той чакаше бога. С неясното гърчене на облаците и вълните над него витаеха огромните видения на мрака.

Отвъд този призрак имаше някаква злокобна преграда. Безпределна пустота се простираше около този мъртвец — никакво дърво, никакъв покрив, никакъв минувач. Тъкмо когато сме изправени пред безпределността — небе, пропаст, живот, гроб, вечност, — всичко започва да ни се струва недостъпно, забравено, безизходно. Няма по-ужасен затвор от безкрайността, която се разтваря пред нас.