Виктор Юго
Човекът, който се смее (82) (Том 4)

III
Усложнения

Урсус стоеше объркан.

Значи той не бе успял да я заблуди.

Дали това бе по вина на неговото чревовещателство? Положително не. Той бе успял да заблуди Фиби и Винос, които имаха очи, не и сляпата Деа. Работата е там, че Фиби и Винос гледаха само със зениците си, докато Деа виждаше със сърцето си.

Той не можа да промълви нито дума. И си каза на ума: Bos in lingua^[1]. Слисаният сякаш има цял вол на езика си.

При сложните чувства първо се проявява унижението. Урсус си помисли:

„Непразно ми отидоха звукоподражанията!“

И като всеки мечтател, изпаднал в безизходица, взе да се ругае:

„Пълен провал! За какво ми беше да изчерпвам докрай всички възможности на подражателната хармония? И какво ще стане с нас сега?“

Погледна Деа. Тя стоеше неподвижна, мълчеше и все повече пребледняваше. Блуждаещите й очи бяха отправени все така към небето.

Една случка дойде тъкмо на място.

Урсус забеляза, че чичо Никълъс, със свещ в ръка, му прави знак от двора.

Кръчмарят не бе останал до края на призрачната комедия, играна от Урсус, защото на вратата на странноприемницата се бе почукало. Чичо Никълъс бе отишъл да отвори. Бяха чукали на два пъти и той на два пъти бе изчезвал. Погълнат от стогласия си монолог, Урсус не бе забелязал това.

В отговор на мълчаливия знак на чичо Никълъс Урсус слезе.

Приближи се до стопанина на странноприемницата, Урсус сложи пръст на устните си.

Чичо Никълъс също сложи пръст на устните си.

Двамата се спогледаха.

Сякаш всеки казваше на другия: „Да поговорим, но не тук.“

Кръчмарят безмълвно отвори вратата на ниската зала на странноприемницата. Чичо Никълъс влезе, Урсус го последва. Освен тях нямаше никой друг. Откъм улицата вратата и капаците на всички прозорци бяха затворени.

Кръчмарят блъсна зад себе си вратата към двора, която се хлопна под носа на любопитния Говикъм.

Чичо Никълъс постави свещта на една маса.

Разговорът започна — полугласно, като шепот.

— Чичо Урсус…

— Да, чичо Никълъс?

— Най-сетне разбрах.

— Ами!

— Вие искахте да накарате нещастната сляпа да помисли, че всичко си е както обикновено.

— Никой закон не забранява човек да е чревовещател.

— Вие сте талантлив.

— Удивително е как умеете да наподобите всичко, каквото поискате.

— Казвам ви, че не.

— Сега имам да ви говоря.

— За политика ли?

— Не зная.

— Само че аз няма да ви слушам.

— Ето какво. Докато вие сам играехте пиесата и публиката, на вратата на кръчмата се почука.

— Почука се на вратата ли?

— Да.

— Тая работа не ми харесва.

— На мене също не ми харесва.

— А после?

— После отворих.

— Кой чукаше?

— Един човек, който ме заговори.

— Какво каза?

— Аз го изслушах.

— Какво отговорихте?

— Нищо. Върнах се да ви гледам как играете.

— Е?…

— Почука се втори път.

— Същият ли беше?

— Не. Друг.

— Който пак ви каза нещо ли?

— Който нищо не ми каза.

— Това предпочитам.

— Не и аз.

— Какво искате да кажете, чичо Никълъс?

— Отгатнете кой ми говори първия път!

— Нямам време да играя на Едип.

— Стопанинът на цирка.

— Този до нас?

— Този до нас.

— Където свири бясната музика ли?

— Да. Ето какво, чичо Урсус, той ви прави предложение.

— Предложение?

— Предложение.

— Защо?

— Просто така.

— Пред мене вие имате едно предимство, чичо Никълъс. То е, че преди малко вие разбрахте тайната ми, а аз сега не разбирам вашата.

— Стопанинът на цирка ме натовари да ви кажа, че тази сутрин видял полицейско шествие и че той, стопанинът на цирка де, понеже искал да ви докаже, че е ваш приятел, ви предлага да откупи от вас, срещу петдесет лири стерлинги, платени в брой, вашата таратайка — Зеления сандък, двата ви коня, тромпетите, заедно с жените, които ги надуват, вашата пиеса, заедно със сляпата, която пее в нея, вашия вълк и вас, заедно с всичко останало.

Урсус презрително се усмихна.

— Стопанино на странноприемницата „Тадкастър“, ще кажете на стопанина на цирка, че Гуинплейн ще се завърне.

Кръчмарят взе нещо от един стол, който беше в сянка, и се обърна към Урсус с вдигнати ръце. На едната висеше наметало, а на другата кожена яка, плъстена шапка и елек.

И чичо Никълъс каза:

— Човекът, който почука за втори път, който беше полицай и който влезе и излезе, без да каже нито дума, донесе това.

Урсус позна яката, елека, шапката и наметалото на Гуинплейн.