Виктор Юго
Човекът, който се смее (43) (Том 4)

X
Пламъци, които щяха да се виждат, ако човек беше прозрачен

Какво! Тази налудничава жена, тази замаяна сладострастница, девственица от немай-къде, още невръчено парче месо, тази нахалница с херцогска корона, тази престорена Диана, която само от надменност още не се е отдала на първия срещнат — тъй поне казват и може да е вярно, приемам, но то е поради липса на удобен случай, — тази незаконна щерка на един крал простак, който не бе успял да се задържи на мястото си, тази случайно произведена херцогиня, която използува положението си на знатна дама, за да се прави на богиня, и която, ако беше бедна, щеше да е уличница, тази мнима лейди, крадла на богатствата на един изгнаник, тази високомерна отрепка бе имала безочието един ден, когато той, Баркилфедро, нямаше какво да яде и бе останал без подслон, да го сложи на края на трапезата си и да го бутне в една дупка в отвратителния си дворец, без да се позаинтересува къде — на тавана ли, в избата ли, все едно — някъде, където на него му беше малко по-добре, отколкото на слугите, малко по-зле, отколкото на конете! Тя се бе възползувала от бедственото положение, в което се намираше той, Баркилфедро, побързала бе да му окаже предателска услуга, както обикновено постъпват богатите, за да унижат бедните и да ги привържат към себе си, както се връзват кученца с каиш! И какво толкова й струваше тази услуга? Услугата се цени по това, колко наистина струва. А тя имаше колкото щеш излишни стаи в своя дом. Да помогне на Баркилфедро! Кой знае какво голямо усилие бе извършила! Беше ли се лишила поне от една лъжица костенурчена супа? Беше ли пожертвувала макар и частица от излишъка на преливащото си омразно богатство? Не! Към този излишък тя бе прибавила и суетата, лукса, че е извършила едно добро дело, и се кичеше с него като с пръстен на пръста: бе помогнала на един умен човек, бе взела под свое покровителство едно духовно лице! Така тя можеше да си придава важност и да разправя: „Аз щедро пръскам благодеяния, храня писатели.“ Може да си играе на покровителка: „Какво щастие за този клетник, че ме срещна! Каква приятелка на изкуствата съм аз!“ И всичко това, защото му бе дала едно сгъваемо легло в някаква дупка на тавана! Колкото до мястото в адмиралтейството, то се знае, Баркилфедро го дължеше на Джоузиан. Хубава служба, няма що! Джоузиан беше направила от Баркилфедро това, което той бе сега. Беше го създала, да. Беше създала едно нищо. По-малко от нищо. На тази жалка длъжност той се чувствуваше принизен, потиснат, обезличен. Какво толкова дължи на Джоузиан? Трябваше ли гърбавият да е признателен на майка си, че го е създала крив? Такива са те, тия привилегировани, преситени хора, тия парвенюта, галеници на мръсната мащеха съдба! А той, талантливият Баркилфедро, бе принуден да дава път по стълбите, да поздравява лакей, да се катери вечер на не знам кой етаж и да любезничи, да угодничи, да се умилква почтително и винаги да се хили с израз на най-дълбоко уважение! Та как да не скърца със зъби от яд? А в това време тя си кичи шията с бисери и си играе на влюбена със своя тъп лорд Дейвид Дъри Мойр, безсрамницата!

Никога не позволявайте на хората да ви направят услуга. Ще злоупотребят. Не допускайте благодетели до себе си, когато сте в беда, защото ще искат да ви помогнат. Ще ви направят благодеяние. Понеже той бе останал без хляб, тази жена бе счела това като задоволителен предлог, за да му даде да яде! Оттогава той й бе станал слуга! Премалее ти на стомаха — и те обвържат за цял живот! Да си задължен някому, значи да си зависим. Щастливците, които имат власт, се възползуват от мига на малодушие, когато си протегнал ръка, за да ти пуснат един петак и да те направят свой роб, и то роб от най-долен вид, роб на една милостиня, роб, принуден да обича! Какъв позор! Какво нахалство! Каква уловка за гордостта ти! И от този миг всичко е свършено: ти си навеки осъден да смяташ благодетеля си за добър, а благодетелката си за красива, да се държиш настрана като подчинен, да одобряваш, да ръкопляскаш, да се възхищаваш, да ласкаеш, да се принизяваш, да ти излязат мазоли от коленичене, да лееш сладки думи, докато те разяжда гняв, докато на гърлото ти засядат яростни викове, а в тебе се надигат повече бесни вълни и повече горчива пяна, отколкото има в океана.

Ето как богатите хващат бедняка в плен.

Лепкавото благодеяние, което те ти правят, те кара да затънеш в кал за цял живот.

Получената милостиня е нещо непоправимо. Благодарността означава парализа. Благодеянието те обхваща с отвратителните си лигави пипала и ти отнема свободата на движение. Омразните, плуващи в разкош същества, чието съжаление се е изляло върху тебе, знаят това. Свършено е. Ти си тяхна вещ. Те са те купили. За колко? За един кокал, който са измъкнали от устата на кучето си, за да ти го подхвърлят. И са ти запратили този кокал по главата. Ударили са те толкова, колкото и са ти помогнали. Няма значение, нали си оглозгал кокала? Получил си място в кучкарника. Трябва значи да благодариш. Завинаги да им бъдеш благодарен. Обожавай господаря си! Стои на колене пред него вовеки веков! Благодеянието съдържа една недомлъвка — че ти доброволно се поставяш в положение на подчинен. Благодетелите ти изискват от тебе да се чувствуваш като нищожество, а към тях да се отнасяш като към богове. Унижението ти ги възвеличава. Колкото повече ти се прегъваш, толкова повече те се изправят. В мекия им глас винаги има нотка на наглост. Всички събития в тяхното семейство — сватби, кръщавки, бременността на женската, раждането на кутретата, — всичко те засяга. Роди им се вълче, добре — пишеш сонет. Щом си поет, ще се влачиш по корем. Как може да не им сваляш звездите! За малко да те накарат да доизносваш старите им обуща!

— Какъв е този нов човек у вас, мила? Колко е грозен! Що за птица е?

— Не знам, някакъв драскач, когото храня.

Така се разговарят тези пуйки. Без дори да понижават глас. Ти чуваш и по навик пак оставаш любезен. Впрочем, ако се разболееш, господарите ще ти пратят лекар. Не своя. В такъв случай се осведомяват за тебе. Понеже са от друга недосегаема порода, те са приветливи. Високото им положение ги прави любезни — те знаят, че е невъзможно да бъдеш на равна нога с тях. Толкова голяма е надменността им, че са учтиви. На трапезата ти кимват. Понякога имат представа как се пише името ти. Карат те да съзнаваш, че са твои покровители само с това, че най-непреднамерено те засягат в болните ти и чувствителни точки. Те се отнасят толкова добре с тебе!

Има ли нещо по-отвратително?

Разбира се, че наказанието на Джоузиан не можеше повече да се отлага. Трябваше да й се даде да разбере с кого има работа! О, господа богаташи, понеже не можете да изяждате всичко, понеже изобилието би ви докарало разстройство — нали стомасите ви са малки — впрочем същите като нашите — и понеже най-сетне е по-добре остатъците да се раздават, отколкото да се губят, вие подхвърляте оглозганите кокали на бедняците, сякаш вършите кой знае какво благодеяние! О, вие ни давате парче хляб, давате ни подслон, давате ни дрехи, давате ни служби и вашата дързост, лудост, жестокост, тъпота и глупост стигат дотам, че ни смятате за свои длъжници! Хлябът ви е хляб за роби, подслонът ви е стая за слуги, дрехите — лакейска ливрея, службата — подигравка, която се заплаща наистина, но и затъпява! Ах, вие си мислите, че имате право да ни позорите с това ваше жилище и с тая храна, въобразявате си, че сме ви длъжници и разчитате на признателност! Добре! Ние ще ви изядем отвътре! Жива ще ви изкормим, красива госпожо, и ще ви разкъсаме, и ще прережем със зъби връзките на сърцето ви!

О, тази Джоузиан! Не е ли чудовищно всичко това? Каква заслуга има тя? Голямото й постижение е, че се е появила на бял свят като свидетелство за глупостта на баща си и за позора на майка си и че ни прави милостта да съществува. И затова, че благоволява да представлява обществен скандал, й плащат милиони, тя притежава земи и замъци, ловни паркове, езера, гори и не знам какво още! И се прави на невинна! За нея пишат стихове! А той, Баркилфедро, който е учил и работил, старал се е, навирал си е дебели книги пред очите и в мозъка, врял е и е кипял в науката, човек с грамаден ум, който прекрасно би командувал армии и стига да иска, би могъл да пише трагедии като Отуей и Драйдън, той, който е създаден за император, бе принуден да приеме тази никаквица да го спаси от гладна смърт! Възможно ли е богаташите, тези гадни избраници на случайността, да стигнат по-далеч в узурпаторството! Правят се на великодушни към нас, покровителствуват ни, усмихват ни се, докато ние сме готови да изпием кръвта им и след това да си оближем устните! Каква по-чудовищна несправедливост от това една долна придворна да има отвратителната власт да бъде благодетелка, докато един издигнат човек е осъден да събира трохите, падащи от такава ръка? И какво е това общество, щом до такава степен се основава на неравенството и неправдата! Не си ли заслужава да грабнеш всичко накуп и да го метнеш към тавана — и покривката, и пира, и оргията, и опиянението, и пиянството, и сътрапезниците, и тия, които се разполагат с двамата лакеи на трапезата, и онези, които пълзят на четири крака под нея, и нахалниците, които дават, и идиотите, които приемат — и всичко това да изплюеш в лицето на господа и да запокитиш цялата земя на небето! Но засега нека забием нокти в Джоузиан!

Такива мисли изпълваха главата на Баркилфедро. Такъв вой се надигаше в душата му. Завистникът обикновено се оправдава, като смесва личната си обида о общественото зло. Всички свирепи форми на ужасната ненавист се въртяха в жестокия му ум. На старите географски карти от петнадесети век в един ъгъл е оставено широко безименно и безформено петно, върху което са написани трите думи: Hie sunt leones. Такова мрачно кътче има и у човека. Страстите бродят и реват някъде в нас и за една тъмна страна на нашата душа също може да се каже: „Тук има лъвове.“

Но дали всички тези диви мисли бяха съвсем нелепи? Бяха ли лишени от всяка логика? Трябва да признаем, че не.

Страшно е да си помислиш, че разсъдъкът, който носиш в себе си, не се покрива със справедливостта. Разсъдъкът е относителен. Справедливостта е безусловна. Размислете върху разликата между правосъдието и правдата.

Злите хора умело потъпкват съвестта. Съществува някаква гимнастика на лъжата. Софистът е фалшификатор и при нужда упражнява насилие върху здравия смисъл. Има една много гъвкава, много неумолима и много ловка логика, която е в услуга на злото и умело бие истината в тъмното. Зловещи юмручни удари, които сатаната нанася на бога.

Понякога единственото постижение на софиста, от когото се възхищават нищожествата, е, че успява да нарани човешката съвест.

Смущаващото беше, че Баркилфедро предчувствуваше провал. Той се готвеше да положи огромен труд, за да нанесе в края на краищата, както поне се боеше, незначителна вреда. Да си пълен с разяждаща злоба, да притежаваш стоманена воля, омраза, твърда като диамант, пламенно влечение към катастрофи, а да не можеш да изпепелиш, да обезглавиш, да унищожиш! Да си това, което беше Баркилфедро, разрушителна сила, всепоглъщаща враждебност, гризач на чуждото щастие, да си създаден — понеже все пак има някакъв създател — дявол или бог, все едно! — да си създаден от главата до петите като Баркилфедро, а да нанесеш може би само някаква драскотина! Нима е възможно такова нещо! Баркилфедро да не улучи! Да си оръдие за мятане на скали, а да вложиш всичката си сила само за да направиш на една разглезена жена цицина на челото! Да си катапулта, а само да одраскаш по носа! Да положиш сизифов труд, а да получиш резултат колкото една мравка! Да излееш цялата си омраза почти за нищо! Нима това не е унизително, когато се чувствуваш машина за зло, способна да направи на пух и прах целия свят? Да пуснеш в движение цяла система от зъбчати колела, да произведеш в тъмнината грохот като машината на Марли, за да щипнеш — може би — върха на едно розово пръстче! Да обръщаш и преобръщаш скали, за да успееш — може би — да понабраздиш гладката повърхност на кралския двор! Бог има манията да пръска силите без сметка. Срине цяла планина, за да преобърне една къртичина.

Освен това кралският двор е по-особено бойно поле; там най-опасното е да се прицелиш във врага, а да не го улучиш. На първо място по такъв начин ти се разкриваш пред своя неприятел и го раздразваш; освен това — и то е най-главното — господарят остава недоволен. Кралете не обичат неумелите! Никакви контузии, никакви синини. Можеш да изколиш всички, но не разкървавявай ничий нос! Който убива, е ловък, който ранява, е простак. Кралете не обичат да бъдат осакатявани слугите им. Те ще ти се разсърдят, ако им повредиш някоя порцеланова ваза на камината или някой придворен от свитата. Дворът трябва да е чист. Троши и заменяй! Така може!

Това впрочем прекрасно се съгласува със склонността към злословие, с която се отличават владетелите. Колкото щеш злослови, но не върши зло! Или ако вършиш, действувай решително!

Коли, но не одрасквай! Освен с отровна игла — смекчаващо вината обстоятелство. Такъв беше, нека си припомним, и случаят с Баркилфедро.

Ненавиждащият пигмей е стъкленица, в която е затворен духът на Соломон. Микроскопична стъкленица, дух. Чудовищно сгъстен, той очаква часа, когато ще се разрасне до исполински размери. Разсейва досадата, като обмисля взрива. Съдържанието е по-голямо от съдържащото. Стаен великан, какво странно нещо! Червейче, в което има цяла хидра! Да бъде кутия, пълна с такива ужасни изненади, да крие в себе си един Левиатан — за джуджето това е мъчение и наслада.

Така че нищо не можеше да накара Баркилфедро да изпусне жертвата си. Той чакаше своя час. Щеше ли този час да дойде? Все едно. Той го чакаше. Самолюбието допринася за изострянето на голямата злоба. Да подринеш и да подкопаеш положението на някой придворен, който е над тебе, да го взривиш с опасност за самия тебе, колкото и да си подмолен и прикрит, нека подчертаем, е забавно. Такава игра увлича като епическа поема, която сам съчиняваш. Да си много дребен, да нападаш някое голямо величие, е подвиг. Прекрасно е да си бълха в гривата на лъв.

Гордият звяр усеща ухапването и изразходва огромната си ярост против атома. Той по-малко би се разтревожил от среща с тигър. И ето че ролите се разменят. Унизеният лъв търпи в тялото си жилото на насекомото и бълхата може да каже: „У мене тече лъвска кръв.“

Но всичко това само донякъде успокояваше горделивия Баркилфедро, беше само временна утеха. Да дразниш, е все пак нещо, но да мъчиш, е още по-хубаво. Една неприятна мисъл преследваше Баркилфедро: навярно той щеше да успее само да поожули кожата на Джоузиан. Какво повече можеше да направи един толкова нищожен човек на една толкова блестяща дама? Някакво си одраскване — че какво е това за оня, който жадува за кървящата плът на живо одрано тяло, за воя на жена, останала не само гола, но лишена и от последната си риза — кожата! Ужасно е да си безсилен, когато таиш такива желания! Уви! Нищо не е съвършено на този свят.

Но в края на краищата той се примиряваше. Понеже нямаше друга възможност, мечтаеше за половината от мечтата си. В края на краищата да изиграеш лоша шега, все пак е цел.

Какъв необикновен човек е оня, който отмъщава за направеното му благодеяние! Баркилфедро беше именно такъв великан. Обикновено неблагодарността се изразява в забрава; у този избраник на злото тя се изразяваше в ярост. Простият неблагодарник е гърне, пълно с пепел. С какво бе изпълнен Баркилфедро? С огън. Той беше пещ, иззидана от омраза, от гняв, от мълчание, от враждебност, пещ, която чакаше Джоузиан, за да я изпепели. Никога мъж не бе мразил до такава степен жена без основание. Какъв ужас! Тя бе едничката му грижа, причина за безсънните му нощи, за цялата му досада, за всичкия му бяс.

Може да беше и малко влюбен в нея.