Виктор Юго
Човекът, който се смее (69) (Том 4)

III
Lex, rex, fex^[1]

Арестуването без обяснение, което много би учудило днешния англичанин, беше полицейска мярка, често прилагана по онова време във Великобритания. В разрез с habeas corpus, към нея са прибягвали чак до царуването на Джордж II при особено деликатни случаи, за които във Франция са прилагали така наречените „запечатани писма“, и едно от обвиненията срещу Уолпол е било, че накарал или позволил да арестуват Нойхоф^[2] по този начин. Обвинението може и да не е било съвсем основателно, понеже Нойхоф, кралят на Корсика, е бил пратен в затвора от своите кредитори.

Безшумните арести, към които често е прибягвал германският фьомгерихт, са били допускани от германския обичай, залегнал в основата на половината стари английски закони, и в известни случаи са били препоръчвани от нормандския обичай, залегнал в основата на другата половина. Началникът на полицията в двореца на Юстиниан се е наричал „императорски мълчаливец“ — „silentiarius imperialis“. Английската магистратура, която е прибягвала до този вид арести, се е опирала на многобройни нормандски текстове: „Canes latrant, sergentes silent“ — „Sergenter agere, id est tacere.“^[3] Тя се е позовавала на Ландулф Сагакс, параграф 16: „Facit imperattor silentium.“^[4] Цитирала е грамотата на крал Филип от 1307 година: „Multos tenebimus bastonerios qui, obmutescentes, sergentare valeant.“^[5] Привеждала е и статута на Хенри I Английски, глава LIII: „Surge signo jussus. Taciturnior esto. Hoc est esse in captione regis.“^[6] Особено охотно се е позовавала на следното предписание, считано като съставна част от старинните феодални привилегии на Англия: „На виконтите са подчинени сержантите на сабята, които трябва подобаващо да наказват със сабя всеки, който се събира с лоши другари, хора, опозорени от всякакви тежки престъпления, и хора бегълци и заточени… и трябва тъй твърдо и тъй неусетно да ги залавят, че мирното население да продължава да живее на спокойствие, а злодеите да бъдат обезвредявани.“ Да бъде арестуван човек по този начин, значело да бъде заловен „с острието на сабята“ (Vetus consuetudo Normanniae, MS^[7], част I, раздел I, глава II). Освен това юрисконсулите са се позовавали на главата „Servientes spathae“ из „Charta Ludovici Hutini pro normannis“^[8]. Думите „servientes spathae“ постепенно са еволюирали от простонародния латински, докато в нашите наречия се е получило „sergentes spadae“^[9].

Безмълвните арести са били обратното на арестуването, съпроводено с вика „харо“, и са означавали, че мълчанието се налага, докато бъдат изяснени някои тъмни обстоятелства.

Те означавали: никакви въпроси!

И показвали, че полицията до голяма степен действува по държавни съображения.

Юридическият термин „private“, който ще рече „при закрити врати“, се е прилагал при този вид арестуване.

Според някои летописци по такъв именно начин Едуард III е наредил да арестуват Мортимър^[10] в леглото на своята майка Изабел Френска. Но и в този случай нещата не са безспорни, тъй като, преди да бъда заловен, Мортимър е бил обсаден в своя град.

Уорик^[11], наречен „създател на крале“, охотно прилагал този способ за „привличане на хора под отговорност“.

Кромуел си е служел с него главно в Конот и тъкмо по този мълчалив начин е бил арестуван в Килмакор роднината на граф Ормънд^[12] — Трейли Аркло.

При тези арести мълчаливият знак на представителя на правосъдието е бил равносилен по-скоро на призовка, отколкото на заповед за задържане.

Понякога тези арести са били извършвани само с цел за събиране на сведения и дори наложеното на всички мълчание гарантирало до известна степен безопасността на задържаното лице.

За народа, недотам осведомен за тези тънкости, те са били особено страшни.

Нека не забравяме, че през 1705 година, и дори много по-късно, Англия не беше онова, което е в наши дни. Общо взето, законите бяха много объркани, а понякога и много потиснически. Даниел Дефо, който лично бе запознат с позорния стълб, в едно свое произведение характеризира английския обществен строй с думите „железните ръце на закона“. При това страшен беше не само законът, а и произволът. Нека си припомним, че Стийл^[13] бе изгонен от парламента, а Лок — от катедрата си, че Хобс и Гибън бяха принудени да бягат, че Чарлс Чърчил, Хюм и Пристли бяха преследвани, че Джон Уилкс бе затворен в Тауър^[14]. Нека пресметнем дългия списък на жертвите на статута seditious libel^[15]. Инквизицията бе проникнала до известна степен в цяла Европа. Нейните полицейски методи бяха създали школа. И най-чудовищното нарушение на всички права бе възможно в Англия. Нека си спомним само за „Бронираният вестникар“. Посред осемнадесети век по заповед на Луи XV отвеждаха от Пикадили писателите, които не му бяха по угода. Вярно е, че и Джордж III арестува във Франция в залата на Операта претендента за престола^[16]. И двамата имаха дълги ръце — ръката на френския крал стигаше до Лондон, а на английския крал — до Париж. Такава беше по онова време свободата.

Нека прибавим, че затворниците често биваха екзекутирани в тъмниците — към изтезанията се прибавяше измама. Гнусни методи, към които Англия днес отново се връща и с това дава на света странното зрелище на един велик народ, който в желанието си да подобри нещата избира най-лошия път и поставен в положение да избира между миналото и напредъка, греши, като взима нощта за ден.