Виктор Юго
Човекът, който се смее (79) (Том 4)

V
Мислиш, че си припомняш, а забравяш

Какви са тези странни промени, които могат в миг да преобърнат човешката душа?

Гуинплейн бе едновременно издигнат на някакъв връх и запокитен в бездна.

Изпитваше шемет.

Двоен шемет.

Шемет от издигането и шемет от сгромолясването.

Съдбовно съчетание.

Той бе почувствувал как се изкачва, а не бе усетил как пада.

Страшно е да се изправиш пред нов кръгозор.

Перспективата става съветник. Невинаги за добро.

Пред него облакът се разкъса и през просеката, която можеше и да е клопка, се показа дълбока синева.

Толкова дълбока, че изглеждаше чак тъмна.

Той беше на оня връх, от който се съзират земните царства.

Връх, още по-страшен, защото не съществува. Онези, които са на него, живеят в сън.

Тук бездната на изкушението е толкова дълбока, че адът се надява да подкупи рая, а дяволът възнася тук бога.

Да омаеш вечността — каква странна надежда!

Как може човек да се бори против онова, с което сатаната е изкусявал самия Исус?

Дворци, замъци, власт, богатство, всички земни блага, докъдето погледът стига, карта на човешките наслаждения, разстлана до хоризонта, нещо като лъчиста география, чийто център си ти — гибелен мираж.

Представете си объркването пред подобна гледка, която изведнъж се възправя пред вас, без предварително извървени стъпала, без предупреждение, без преход.

Човек, заспал в къртича дупка, да се събуди на върха на Страсбургската камбанария — това се бе случило с Гуинплейн.

Шеметът придава необикновена яснота на съзнанието. Особено ако едновременно те носи към светлината и към мрака и се състои от две противоположни въртеливи движения.

Виждаш прекалено много и прекалено малко.

Виждаш всичко и нищо.

Ставаш това, което авторът на тази книга някъде нарича „заслепен слепец“.

След като остана сам, Гуинплейн започна да се разхожда с големи крачки. Експлозията винаги се предхожда от кипене.

И докато вървеше напред-назад, неспособен да стои на едно място, той размишляваше. Кипенето беше нещо като разчистване на сметки с миналото. Той извикваше спомените от съзнанието си. Странно е колко добре човек чува онова, което смята, че е слушал с половин ухо! В паметта му се връщаше съвършено ясно и отчетливо писмото на корабокрушенците, което шерифът бе прочел в саутуъркското подземие. Припомняше си всяка дума. През него виждаше цялото си детство.

Изведнъж се спря, застана с ръце на гърба, загледа нещо, което се намираше над него, и промълви:

— Възмездие!

Беше като удавник, успял да се покаже над водата.

Струваше му се, че вижда всичко — миналото, бъдещето, настоящето, в блясъка на внезапно просветление.

„Ах! — възкликна той мислено, защото и мисълта може да възклицава. — Ах! Това било значи! Аз съм бил лорд. Всичко се изяснява. Ах! Мене са ме откраднали, предали, погубили, обезнаследили, изоставили, обрекли на смърт! Цели петнадесет години трупът на моята съдба е плувал по морето. Най-после е стигнал брега и е оживял! Аз се възраждам. Раждам се отново! И наистина под дрипите си аз чувствувах, че съм нещо повече от клетник, а когато гледах към хората, усещах, че те са стадо, а аз съм не куче, а овчар! Пастири на народите, предводители, управници и господари — такива са били дедите ми. И аз мога да бъда като тях!

Аз съм благородник, имам сабя; барон съм, имам шлем; маркиз съм, имам китка от пера на шлема си; пер съм, имам корона. Ах! Всичко това ми е било отнето! Бял съм обитател на светлината, а са ме превърнали в обитател на мрачините. Същите, които са прогонили бащата, са продали детето. След като баща ми е умрял, те са издърпали изпод главата му камъка на заточението, вързали са го на врата ми и са ме хвърлили в помийната яма! О, тези разбойници, мъчителите от моето детство, да, те се надигат, изправят се пред мен като живи, да, като сега ги виждам. Аз бях късът месо, който ято гарвани кълвяха върху един гроб. Кръвта ми изтичаше и аз крещях от ужас пред техните кошмарни призраци. Ах, значи са ме захвърлили, за да бъда отъпкан под краката на минувачите, за да ме мачка който си ще, по-долу и от най-долното създание, по-долу от отрепката, по-долу от слугата, по-долу от каторжника, по-долу от роба, там, където хаосът се превръща във воняща яма, в дъното на забвението! И сега аз излизам, изкачвам се! Възкръсвам! И ето ме! Възмездие!“

Той седна, пак стана, хвана се за главата, пак започна да крачи, а бурният монолог не стихваше у него:

„Къде съм? На върха! Къде попаднах? Във висините! Тези висоти, този купол на света, това величие и всемогъщество са моят дом. Аз съм един от боговете на небесния храм. Живея в недостъпните сфери. Висините, които гледах отдолу и от които падаха толкова много лъчи, че аз затварях очите си, непристъпния замък, непревземаемата крепост на блажените — там възлизам аз сега. Ето, аз съм тук. Като равноправен член. О, какъв решителен поврат на колелото на съдбата! Бях долу, сега съм горе. Горе завинаги! Ето ме лорд, ще имам багреница, главата ми ще бъде увенчана, ще присъствувам на коронясването на кралете, те ще полагат клетва пред мене, ще съдя министрите и принцовете, ще живея своя истински живот. От дъното, където ме бяха захвърлили, аз се издигам до зенита. Имам дворци в града и вън от него, къщи, градини, ловни паркове, каляски, милиони; ще уреждам празненства, ще създавам закони, ще се наслаждавам на всички радости на живота. Скитникът Гуинплейн, който нямаше право да откъсне и едно цветенце в тревата, ще може да къса звезди в небето!“

Печално нахлуване на мрака в душата. Така у Гуинплейн, който по-рано беше герой и който — нека кажем — и сега не бе престанал да бъде герой, нравственото величие се заменяше с жажда за материално величие. Зловещ преход. Сломяване на добродетелта от сонм прелитащи дяволи. Пробив, направен с изненада откъм слабата страна на човека. Всичко низко, което обикновено се смята за висше — честолюбие, нечисти инстинкти, страсти, долни стремежи, които нещастието бе изтласкало и прогонило от душата на Гуинплейн, сега бурно се връщаше в благородното му сърце. И колко малко бе необходимо за това! Намирането на един пергамент в изхвърлена от вълните бутилка. Развращаването на съвестта от случая — такова нещо съществува.

Гуинплейн пиеше на големи глътки гордостта, от която душата му се помрачаваше. Такова е въздействието на тази съдбоносна напитка.

Зашеметяването обхващаше цялото му същество. И той не само го приемаше, но и му се наслаждаваше. Такова е въздействието на продължителната жажда. Нима човек не жертвува доброволно разсъдъка си, докосвайки с устни чашата на безумието? Неосъзнато той винаги бе желал това. Непрестанно бе обръщал очи към силните на света, а да гледаш, значи да пожелаваш. Орлето не се ражда безнаказано в орлово гнездо.

Да бъде лорд. Сега в известни мигове това му се струваше съвсем естествено.

Няколко часа бяха изтекли, а колко далечно му изглеждаше всичко до вчера!

По пътя си Гуинплейн бе срещнал засадата на по-доброто, което е враг на доброто.

Горко на онзи, за когото казват: „Колко е щастлив!“

Човек понася трудностите по-лесно, отколкото благополучието. Злата съдба е по-малко пагубна, отколкото добрата. Харибда е мизерията, но Сцила е богатството. Същите хора, които са стояли изправени под гръмотевиците, падат заслепени от блясъка им. Ти, който не си трепвал пред пропастта, се боиш, когато те понесат легионите криле на мечтата. Изкачването ще те издигне и смали. Апотеозът има зловещата сила да сломява.

Да умееш да се справяш с щастието, не е лесно. Случайността е само маска. Няма по-измамно от нейното лице. Какво е тя: провидение или зла съдба?

Не всяко сияние е светлина. Защото светлината е истина, а има предателски отблясъци. Мислиш, че те осветяват, а те подпалват пожар.

Нощ. Една ръка поставя запалена свещ на края на някакъв отвор в мрачините — обикновена лой, превърната в звезда. И пеперудата се устремява към нея.

Нейна ли е вината?

Огънят привлича нощната пеперуда, както погледът на змията привлича птицата.

Могат ли нощната пеперуда и птицата да устоят? Може ли листенцето да откаже да се покори на вятъра? Може ли камъкът да не се покори на земното притегляне?

Материални въпроси, но те са и нравствени въпроси.

След писмото на херцогинята Гуинплейн бе успял да се окопити. Той имаше достатъчно сили, за да устои на съблазънта. Но след като ветровете от едната страна на хоризонта бяха утихнали, бяха започнали да духат ветрове от другата посока. Като природата и съдбата понякога се настървява. Първият удар разклаща, вторият изтръгва из корен.

Уви! Нали така се сгромолясват дъбовете?

Едва десетгодишен, сам на Портландското плато, той гледаше безстрашно враговете, с които му предстоеше да се пребори — бурята, отнесла кораба, с който той смяташе да потегли, бездната, отнела му спасителната дъска, зеещата пустота, където опасността е в отстъплението, земята, която му отказваше подслон, небесния свод, който му отказваше звездите си, безмилостната самота, безпросветния мрак, океана, небето — всички сили на едната безконечност и всички загадки на другата. Той не потрепери, нито отстъпи пред огромната враждебна неизвестност. Толкова мъничък успя да се пребори с нощта, както Херкулес се е преборил със смъртта; в тази неравна борба той хвърли предизвикателство, опълчи срещу себе си съдбата с това, че прибра едно дете, макар сам да бе още дете. Толкова уморен и крехък, той се нагърби с непосилен товар и с това стана още по-уязвим, сам свали намордника на чудовищата, дебнещи около него в мрака, и по този начин стана невръстен звероукротител. Едва излязъл от люлката, той влезе в двубой със съдбата и не се уплаши въпреки неизмеримо по-силния враг; видя как около него хората бездушно се отдръпват, прие и това и гордо продължи своя път; съумя храбро да понесе студа, жаждата, глада; пигмей на ръст, той се прояви като духовен великан. И същият този Гуинплейн, който устоя на свирепото дихание на бездната под двете му форми — буря и мизерия, — сега се олюляваше под полъха на суетата!

И ето, след като напразно изчерпи всички мъки, бедствия, бури, катастрофи, агонии срещу някой човек, съдбата започва да му се усмихва и изведнъж, опиянен, човекът по литва.

Усмивката на съдбата. Може ли човек да си представи нещо по-страшно? Това е последното изпитание, на което великият изкусител на душата подлага хората. Съдбата, също като тигър, понякога прибира ноктите си. Коварни приготовления. Отвратителна ласкавост на чудовище.

Всеки по себе си знае, че често издигането съвпада с отслабване на силите. Бързото израстване нарушава равновесието и предизвиква треска.

В мозъка на Гуинплейн шеметно кръжаха безброй нови мисли, извършваха се тайнствени превращения, странни съпоставки, сблъсъци на минало и бъдеще, двама Гуинплейновци се бореха у него, сякаш беше раздвоен. Назад оставаше едно момченце в дрипи, излязло от мрака, което бродеше тръпнещо, гладно, предизвикващо смях; напред беше блестящият благородник, великолепен и горд, който щеше да ослепи Лондон. Той се отърсваше от единия и се сливаше с другия. Излизаше от клоуна и влизаше в лорда. Смяна на кожата, което понякога означава и смяна на душата. На моменти всичко това твърде много му приличаше на сън. Беше толкова сложно. И лошо, и добро. Мислеше за баща си. Каква мъка, да не познаваш баща си! Опитваше се да си го представи. Мислеше за този брат, за когото току-що му бяха споменали. Значи — семейство! Какво? Той, Гуинплейн, имаше семейство! Умът му рисуваше фантастични картини. Явяваха му се великолепни видения. Незнайни тържества се рееха пред взора му. Той чуваше фанфари.

„Освен това — казваше си той — ще бъда красноречив.“

И си представяше тържественото си влизане в Камарата на лордовете. Ще пристигне пълен с нови идеи. Колко много може да им каже! Колко много опит е натрупал! Какво предимство, че сред тях той е единственият човек, който е видял, докосвал, понасял страдания, и че ще може да им извика: „На мене ми е близко всичко, което за вас е така далечно!“ В лицето на тези патриции, преизпълнени с илюзии, ще хвърли голата истина и те ще затреперят, защото той ще говори истината, и ще ръкопляскат, защото ще е величав. Той ще се изправи сред тези всесилни хора и ще бъде по-могъщ от тях. Ще застане пред тях като факлоносец, защото ще им сочи истината, и като мечоносец, защото ще им сочи правдата. Какво тържество!

И докато строеше тези планове в едновременно ясния си и помътнен ум, той се движеше като насън — отпущаше се на първото срещнато кресло, унасяше се като в дрямка, стряскаше се. Крачеше нагоре-надолу из стаята, гледаше тавана, спираше очи на короните, несъзнателно разучаваше.