Виктор Юго
Човекът, който се смее (13) (Том 4)

IV
На сцената се появява облак, различен от другите

Старецът, когото главатарят на шайката най-напред бе нарекъл Лудия, после Мъдреца, вече не се откъсваше от носа на кораба. След преминаването на Чеймбърската плитчина той разделяше вниманието си между небето и океана. Свеждаше поглед, после вдигаше очи нагоре. Взираше се предимно към североизток.

Стопанинът на урката предаде кормилото на един от моряците, прекрачи сандъка за въжа, прекоси кораба надлъж и дойде до носа.

Приближи се до стареца, но остана малко назад, с прибрани до бедрата лакти, с разперени длани, приведена настрани глава, широко отворени очи, вдигнати вежди, с усмивка в крайчеца на устата — стойка, изразяваща любопитство, примесено с ирония и уважение.

Било, че имаше навик понякога да си говори сам, било, че почувствува присъствие, което го насърчи да говори, старецът започна да мърмори, като оглеждаше морската шир:

— Меридианът, от който се изчислява правият възход, през нашия век е очертан от четири звезди — Полярната, трона на Касиопея, главата на Андромеда и звездата Алгениб от съзвездието Пегас. Но никоя от тях не се вижда.

Редеше думите автоматично, неясно, полугласно, сякаш не си даваше труд да ги изрече. Те просто излизаха от устата му и се губеха. Монологът е дим от огъня на духа.

Стопанинът на урката го прекъсна:

— Господине…

Вероятно леко глух и унесен в мислите си, старецът продължи:

— Малко звезди, а много вятър. Вятърът винаги се отбива от пътя си, щом може да се насочи към брега. Връхлита стремглаво. Това е, защото земята е по-топла от морето. Над нея въздухът е по-лек. Студеният и тежък морски вятър се спуска към земята, за да го измести. Ето защо на голяма височина вятърът духа към сушата от всички страни. Би било добре да се кара по удължен път между изчисления и предполагаемия паралел. Когато наблюдаваната ширина се отклонява от предполагаемата ширина с не повече от три минути на десет левги и с четири на двадесет, курсът е правилен.

Собственикът се поклони, но старецът не го забеляза. Загърнат в наметало почти като учен от Оксфорд или Гьотинген, той с нищо не промени гордата си и недружелюбна поза. Наблюдаваше морето като познавач на морската стихия и на човешката душа. Следеше вълните, но почти така, сякаш искаше да прекъсне техния вой и на свой ред да вземе думата, за да им съобщи нещо важно. Напомняше средновековен алхимик и римски авгур^[1]. Приличаше на учен, претендиращ, че е вникнал докрай в тайните на природата.

Той продължи монолога си, като навярно все пак се надяваше, че го слушат:

— Бихме могли да се борим, ако имахме кормило с колело вместо с дръжка. При скорост четири левги в час тридесет либри натиск върху колелото могат да дадат триста хиляди либри полезно действие. И повече дори, защото има случаи, когато от тегличите се получават две допълнителни въртения.

Стопанинът се поклони за втори път и рече:

— Господине…

Старецът впери поглед в него. Извърна само глава, без да помръдне тялото си.

— Наричай ме докторе.

— Господин докторе, аз съм стопанинът на кораба.

— Добре — отвърна „докторът“.

Докторът — така ще го наричаме и ние занапред, — изглежда, се съгласи да разговаря.

— Стопанино, имаш ли английски октант?

— Не.

— Без английски октант не можеш да измериш височината нито отзад, нито отпред.

— Баските — отвърна стопанинът — са измервали височината, преди да е имало англичани на тоя свят.

— Пази се от относ.

— Отпускам платната, когато трябва.

— Измери ли скоростта на кораба?

— Да.

— Кога?

— Ей сега.

— По какъв начин?

— С лаг.

— Сети ли се да следиш дървото налага?

— Да.

— Пясъчният часовник точно тридесет секунди ли тече?

— Да.

— Сигурен ли си, че пясъкът не е разширил дупката между двата съда?

— Да.

— Провери ли пясъчния часовник чрез куршум, окачен…

— На плосък конец, изтеглен от накиснат коноп? Разбира се.

— Намаза ли с восък конеца, за да не се удължи?

— Да.

— Провери ли пак лага?

— Проверих пясъчния часовник с куршум, а лага с гюле.

— Какъв е диаметърът на твоето гюле?

— Една стъпка.

— Добра тежест.

— То е старо гюле от нашата някогашна военна урка „Кае дьо Пар гран“.

— Която участвуваше в Армадата?

— Да.

— И побираше шестстотин войници, петдесет моряци и двадесет и пет топа?

— Морето, което я погълна, знае това.

— Как провери натиска на водата върху гюлето?

— С германско кантарче.

— Взе ли предвид натиска на водата върху въжето, за което е вързано гюлето?

— Да.

— Какъв е резултатът?

— Натискът на водата беше сто и седемдесет либри.

— Това означава, че корабът плува със скорост четири френски левги в час.

— Или три холандски.

— Но това е само разликата между скоростта на кораба и скоростта на морето.

— Разбира се.

— Накъде се отправяш?

— Към едно заливче, което познавам — между Лойола и Сан Себастиан.

— Веднага поеми по паралела на мястото на пристигането.

— Да. С най-малкото възможно отклонение.

— Пази се от ветровете и теченията. Вятърът усилва теченията.

— Тяхната вяра!

— Не ругай! Морето чува! Не обиждай никога. Само наблюдавай.

— Наблюдавах и наблюдавам. В момента приливът е срещу вятъра. Но ей сега, когато почне да се връща заедно с вятъра, ще ни дойде добре.

— Имаш ли карта?

— Не. За това море — нямам.

— Значи плуваш напосоки.

— Съвсем не, имам компас.

— Компасът е едното око, картата — другото.

— Едноокият също вижда.

— Как измерваш ъгъла между курса на кораба и кила?

— Имам пътеви компас, а освен това отгатвам.

— Да отгатваш, е добре, но да знаеш, е по-добре.

— И Христофор е отгатвал.

— Когато ветровете се втурнат от всички страни и розетката вземе да се върти като луда, вече не знаеш с коя юзда да хванеш вятъра. Тогава няма нито изчислен, нито поправен румб. Магаре с пътева карта струва повече, отколкото гадател с всичките му предсказания.

— Вятърът още не предвещава буря и аз не виждам причини за тревога.

— Корабите са като мухи в паяжината на морето.

— Сега-засега и водата, и вятърът са наред.

— Трепкащи черни точици по вълните — това са хората в океана.

— Не предвиждам нищо лошо за тая нощ.

— Може да попаднем в такава катраница, че мъчно ще се измъкнеш.

— Досега всичко върви добре.

Очите на доктора се втренчиха към североизток.

Стопанинът на урката продължи:

— Само да стигнем Гасконския залив, тогава отговарям за всичко. Там съм си като у дома. Зная го на пръсти моя Гасконски залив. Тоя леген често се пени, но в него са ми известни всички дълбочини, цялото дъно — тиня пред Сан Сиприано, раковини пред Сисарк, пясък при нос Пеняс; при Буко дьо Мимизан дребен камънак и аз зная цвета на всяко камъче.

Стопанинът прекъсна речта си — докторът вече не слушаше.

Докторът гледаше към североизток. Леденото му лице беше станало необичайно. То изразяваше целия ужас, който една каменна маска е в състояние да предаде. От устата му се отрони:

— Виж ти!

Очите му напълно заприличаха на очи на кукумявка — кръгли, разширени от ужас, вперени в една точка в простора.

Той добави:

— Правилно. Що се отнася до мене, съгласен съм.

Стопанинът го гледаше.

Докторът продължи, като да говореше на себе си или на някого в морската бездна:

— Казвам „да“.

Той млъкна, впери още по-внимателно очи в това, което виждаше, и продължи:

— Идва отдалеч, но знае какво прави.

Онзи отсек в небосклона, към който бяха отправени погледът и мисълта на доктора, се намираше срещу залеза и бе осветен от разлят отблясък почти като посред бял ден. Това беше просто синьо петно, ярко отделящо се от заобикалящите го парцали сивкава пара, но цветът му по-скоро напомняше олово, отколкото лазур.

Съвсем обърнат към морето и без вече да гледа стопанина, докторът вдигна показалец към тази част на небето и каза:

— Виждаш ли, стопанино?

— Какво?

— Това.

— Кое?

— Ей там.

— Синевата? Да.

— Какво е това?

— Късче небе.

— За онези, които отиват на небето — каза докторът. — Но за онези, които не са се запътили натам, е друго — и той подчерта тайнствените си думи с един ужасен поглед, зареян в мрака.

Настъпи мълчание.

Мислейки за двете определения, които главатарят на шанката бе дал за този човек, стопанинът вътрешно се запита: „Дали е луд? Или мъдрец?“

Костеливият показалец на доктора така си бе останал насочен към мътносиньото петно на хоризонта.

Стопанинът се взря по-внимателно.

— Вярно — измърмори той, — това не е небе, а облак.

— Синият облак е по-лош от черния — рече докторът. И добави: — Това е снежен облак.

— La nube de la niéve — преведе стопанинът, сякаш за да разбере по-добре.

— Знаеш ли какво е снежен облак? — запита докторът.

— Не.

— Ето сега ще узнаеш.

Стопанинът пак се взря в небосклона.

Докато наблюдаваше облака, той си говореше през зъби:

— Месец хали, месец дъждове, януари кашля, февруари плаче — това ни е зимата на нас, астурийците. Сняг у нас вали само по планините. Но не дай боже да падне лавина! Лавината нищо не признава, лавината е звяр.

— А снежната буря е чудовище! — рече докторът. И след малко добави: — Ето че се приближава.

После поде:

— Няколко вятъра духат едновременно. Бурен вятър от запад и един много бавен вятър от изток.

— Тоя е лицемер — рече стопанинът.

Синият облак растеше.

— Ако снегът е страшен, когато слиза от планината — продължи докторът, — помисли какво е, когато връхлети от полюса.

Очите му се бяха изцъклили. Облакът, който нарастваше на хоризонта, сякаш засенчваше лицето му.

Той продължи като насън:

— Всеки миг ни приближава до часа. Висшата воля започва да се разкрива.

Стопанинът наново си зададе въпроса: „Дали не е луд?“

— Стопанино — обърна се пак докторът към него, все така втренчил поглед в облака, — много ли си плавал по Ламанш?

Стопанинът отвърна:

— Днес ми е първи път.

Погълнат изцяло от мисълта за облака, при този отговор докторът сви рамене — както гъбата може да поеме определено количество вода, така и той вече не бе способен да изпита по-силна тревога.

— Как така? — рече.

— Господин докторе, обикновено аз пътувам само до Ирландия. Отивам от Фуентарабия до Блак Харбър или до остров Акил, който се състои от два острова. Понякога отивам и до Брейчипълт — по Уелското крайбрежие. Но никога не съм се спускал до островите Сили. Не познавам морето насам.

— Лоша работа. Опасно е да сричаш азбуката на океана! Ламанш е море, което трябва гладко да умееш да четеш. Ламанш е сфинкс. Пази се от дъното му!

— Тук имаме двадесет и пет разтега дълбочина.

— Трябва да минем на запад там са петдесет разтега, и да избягваме източната посока, където са двадесет.

— Пътем ще пуснем лот.

— Ламанш не е като другите морета. Тук приливът се изкачва на петдесет стъпки в открити води и на двадесет и пет в застояли води. Тук отливът не означава спадане и спадането не означава отлив. Аха, ти май наистина се поизплаши!

— Нощес ще пускаме лот.

— За да пуснем лот, ще трябва да спреш, а не ще можеш.

— Защо?

— Поради вятъра.

— Ще опитаме.

— Бурята приковава като нож в ребрата.

— Ще пускаме лота, господин докторе.

— Ти дори не ще можеш и да се обърнеш напряко на вятъра.

— Да се уповаваме на бога.

— Пази се от гнева му. Не произнасяй напразно неговото име!

— Ще пусна лот, ви казвам.

— Бъди по-скромен. Ей сега ще те зашиба вятърът.

— Искам да кажа, че ще се опитам да пусна лота.

— Тласъкът на вълните не ще остави оловото да слезе, конецът ще се скъса. Ах, ти наистина за пръв път минаваш по тези места!

— За пръв път.

— Добре, тогава слушай, стопанино.

Той произнесе думата „слушай“ така натъртено, че стопанинът се поклони.

— Слушам, господин докторе.

— Обтегни платната откъм левия борт и ги прибери откъм десния.

— Какво искате да кажете?

— Завий в западна посока!

— Карамба!

— Завий на запад!

— Невъзможно.

— Както искаш. Казвам го заради другите. Аз приемам.

— Но, господин докторе, на запад…

— Да, стопанино.

— Това значи с насрещен вятър!

— Да, стопанино.

— Това значи дяволско клатушкане!

— Подбери други думи. Да, стопанино.

— Това значи корабът да застане напряко на вълните!

— Да, стопанино.

— Може да се строши мачтата.

— Може.

— Искате да взема курс на запад!

— Да.

— Не мога.

— В такъв случай разправяй се с морето както щеш.

— Би трябвало вятърът да се промени.

— Той няма да се промени цяла нощ.

— Защо?

— Това е въздушна вълна, дълга хиляда и двеста левги.

— Да караме срещу такъв вятър? Невъзможно.

— Завий на запад, ти казвам!

— Ще се опитам. Но каквото и да правим, ще се отклоним.

— Там е опасността.

— Бризът ни гони към изток.

— Не отивай на изток.

— Защо?

— Знаеш ли, стопанино, какво име носи днес за нас смъртта?

— Не.

— Нарича се изток.

— Ще карам на запад.

Този път докторът погледна стопанина, погледна го кака, сякаш искаше да му набие някаква мисъл в главата. Цял се бе извърнал към него и бавно, сричка по сричка, произнесе следните думи:

— Ако тази нощ, когато бъдем сред морето, чуем биене на камбана, корабът е загубен.

Стопанинът го изгледа ужасен.

— Какво искате да кажете?

Докторът не отвърна. Оживил се за миг, погледът му отново угасна. Пак се насочи някъде навътре в него. Той сякаш не чу изненадания въпрос на стопанина. Вслушваше се само в мислите си. Устните му изговориха почти неволно тези тихи като шепот думи:

— Дошло е време черните души да се измият. Стопанинът сви в изразителна гримаса цялата долна част на лицето си към носа.

— По-скоро е луд, отколкото мъдрец — измърмори той.

И се отдалечи.

Все пак насочи кораба на запад.

Но вятърът се засилваше и морето набъбваше.