Виктор Юго
Човекът, който се смее (14) (Том 4)

V
Хардкваноне

Мъглата приемаше най-различни форми и се кълбеше по всички точки на хоризонта, сякаш невидими уста се бяха заловили да надуват меховете на бурята. Облаците добиваха заплашителни очертания.

Огромният син облак се бе разстлал по целия хоризонт. Обгърна еднакво и запада, и изтока. Настъпваше срещу бриза. Такива противоречия са свойствени на ветровете.

Морето, което предния миг беше като покрито с люспи, сега заприлича на кожа. Такъв е този змей. Не беше вече крокодил, превърнал се бе в боа. Тази мръсна оловна кожа изглеждаше плътна и се бърчеше на тежки дипли. Тук-там по повърхността се образуваха водовъртежи, подобни на гнойни мехури, които се издуваха, после се пукаха. Пяната изглеждаше като струпей от проказа.

В този именно миг на урката, която изоставеното дете все още следеше с поглед, запалиха фенера.

Изтече четвърт час.

Стопанинът потърси с поглед доктора, но той вече не беше на палубата.

Щом стопанинът се отдалечи, докторът приведе недодяланата си висока снага, за да мине под навеса, и влезе в кабината. Там седна на една мачтова скоба до печката, извади от джоба си кожен дивит и голям портфейл от мешин, взе от портфейла някакъв стар, зацапан и пожълтял пергамент, сгънат на четири, разгърна го, измъкна перо от дивита, постави портфейла на коляното си, а пергамента върху портфейла и се залови да пише на опакото на този пергамент, при светлината на фенера, който светеше на готвача. Клатушкането му пречеше. Докторът дълго писа.

Докато пишеше, зърна манерката с агуардиенте, която провансалецът надигаше, колчем сложеше някоя чушка в пучерото, сякаш се съветваше с нея достатъчна ли е подправката.

Докторът обърна внимание на манерката не защото беше пълна с ракия, а защото забеляза върху нея едно име, изплетено с червено лико. В кухнята беше достатъчно светло, за да може да прочете името.

Докторът престана да пише и рече полугласно:

— Хардкваноне.

После се обърна към готвача:

— Сега забелязвам тази манерка. На Хардкваноне ли е принадлежала?

— На нашия нещастен другар Хардкванове? — рече готвачът. — Да.

Докторът продължи:

— На Хардкваноне, фламандеца от Фландрия?

— Да.

— Който е в затвора?

— Да.

— В кулата Чатам?

— Негова е манерката — отвърна готвачът. — Той ми беше приятел. Пазя я за спомен. Кога ли ще се видим пак? Да, това беше неговата бедреница.

Докторът пак улови перото и продължи да изписва бавно, буква по буква неравни редове по пергамента. Очевидно се мъчеше да пише много четливо. Въпреки люлеенето на кораба и треперенето на старческите му ръце той завърши онова, което искаше да напише.

И беше време. Защото морето изведнъж се разтресе.

Вълните връхлетяха устремно върху урката и хората усетиха, че започва страшният танц, с който корабите срещат бурята.

Докторът стана, приближи се до печката, като умело прегъваше колене, за да запази равновесие въпреки резките тласъци на вълните, изсуши, доколкото можа, на огъня под тенджерата редовете, които бе написала сгъна пергамента, прибра го в портфейла и сложи портфейла и дивита в джоба си.

Печката беше един от най-остроумно измислените предмети от вътрешната уредба на урката. Беше добре изолирана и уравновесена. Все пак тенджерата се клатушкаше. Провансалецът я наглеждаше.

— Рибя чорба — рече той.

— За рибите — отвърна докторът и се върна на палубата.