Виктор Юго
Човекът, който се смее (85) (Том 4)

I
Пробуждане

— А, Деа!

Докато всичко това ставаше в странноприемницата „Тадкастър“, Гуинплейн, който гледаше зазоряването над Корлеоне Лодж, помисли, че този вик иде отвън. Викът беше у него.

Кой не е чувал глас от дълбините на душата си?

Впрочем слънцето изгряваше.

А зората е вик.

За какво друго може да служи слънцето, ако не за да събужда съвестта, спяща дълбок сън?

Светлината и добродетелта са от едно и също естество.

Дали бог се нарича Христос, или се нарича Любов, винаги има мигове, когато дори и най-добрите хора го забравят. Всички ние, и да сме светци, имаме нужда от един глас, който да ни заставя да си припомняме, и зората кара да заговори у нас възвишеното предупреждение. Съвестта зове дълга, тъй както петелът вика деня.

Хаосът, който представлява човешкото сърце, чува това „Fiat lux!“^[1]

Гуинплейн — ние ще продължаваме да го наричаме така, защото Кланчарли е лорд, а Гуинплейн е човек, — Гуинплейн се почувствува като възкръснал.

Крайно време беше артерията да се върже.

Неговата честност изтичаше.

— А, Деа! — каза той.

И почувствува щедър прилив на кръв във вените си. Нещо здраво и бурно нахлу у него. Неудържимият изблик на добри мисли е като завръщане на човек, който е забравял ключа от дома си и честно и почтено разбива собствената си стена. Има насилие, но извършено от доброто. Има взлом, но над злото.

— Деа! Деа! Деа! — повтори той.

Сякаш сам пред себе си искаше да потвърди собствените си чувства.

И запита на висок глас:

— Къде си?

Почти остана изненадан, че никой не му отвърна.

После продължи, като оглеждаше тавана и стените с изненада, в която се долавяше възвръщаше на разума му:

— Къде си? А аз къде съм?

И в тази стая, в тази клетка, той наново започна да крачи напред-назад, като затворен звяр.

— Къде съм? В Уиндзор. А ти? В Саутуърк. Ах, господи! За пръв път сме разделени. Кой ни откъсна един от друг? Аз тука, а ти там. О, не, това няма да стане! Какво са направили с мен?

Той спря.

— Кой ли ми говори за кралицата? Какво общо имам с нея? Променен! Аз — променен! Защо? Защото съм лорд. Знаеш ли какво става, Деа? Става това, че ти си лейди. Чудни неща се случват. Разбира се, въпросът е само да намеря пътя. Дали не са ме заблудили? Някакъв човек с мрачен вид ми говори. Спомням си думите му: „Милорд, врата, която се отваря, затваря друга врата. Онова, което е зад вас, вече не съществува.“ Другояче казано: вие сте подлец! Тоя човек, тоя мизерник, ми говореше това, докато още не бях събуден. Той злоупотребяваше с моята първоначална изненада. Аз бях като плячка, която той бе уловил. Къде е да го наругая? Той ми говореше с мрачна кошмарна усмивка. А! Ето че пак съм същият! Добре! Лъжат се онези, които мислят, че ще правят с лорд Кланчарли каквото си искат! Пер на Англия, да, с переса, която е Деа. Условия! Но приемам ли аз техните условия? Кралицата ли? Какво ме интересува кралицата! Аз никога не съм я виждал. Не съм лорд, за да им бъда роб. Аз влизам свободен в сферите на величието. Да не си въобразяват, че направо са свалили веригите ми? Само ми махнаха намордника, и толкова! Деа! Урсус! Ние сме заедно. И аз бях онова, което бяхте вие. И вие сте това, което съм аз. Елате! Не, аз ще дойда! Веднага! Веднага! Прекалено дълго чаках. Какво ли си мислят те, като не се връщам? Пари! Като си помисля, че им изпратих пари! Сам трябваше да отида. Спомням си, този човек ми каза, че не съм можел да изляза оттук. Ще видим. Хей, кола! Кола! Да впрягат веднага! Искам да отида да ги доведа. Къде са слугите? Трябва да има слуги, щом има господар. Тук аз съм господар. Това е моят дом. Ще измъкна бравите, ще изкъртя ключалките, ще разбия вратите с ритници. Ако някой се опита да ме спре, ще го пробода със сабята си, защото сега аз имам сабя. Ще видим кой ще може да ми устои. Аз имам жена, тя е Деа. Имам баща, той е Урсус. Домът ми е дворец и аз го подарявам на Урсус. Имам титла и диадема и ги подарявам на Деа. Бързо! Веднага! Деа, ида! О, аз бързо ще измина разстоянието, което ни дели, не се безпокой!

И като вдигна първата попаднала му завеса, той се втурна вън от стаята.

Намери се в някакъв коридор.

Тръгна по него.

Стигна до втори коридор.

Всички врати бяха разтворени.

Започна да обикаля напосоки, от стая в стая, от коридор в коридор, като търсеше изход.