Виктор Юго
Човекът, който се смее (50) (Том 4)

V
Синевина сред мрака

Така тези нещастници живееха един чрез друг — Деа имаше опора, Гуинплейн — едно сърце, което го приема.

Сиротното сляпо момиче намираше подкрепа в обезобразения сирак.

Две самоти се бяха свързали.

Неизразимо чувство на благодарност се излъчваше от тези нещастници. Те бяха признателни.

Кому?

На тайнствената необятност.

Да изпитваш признателност, е достатъчно. Тя има криле и отива там, където трябва да отиде. Молитвата ни знае по-добре от нас накъде трябва да литне.

Колко хора са мислили, че са се молили на Юпитер, а всъщност са се молили на Йехова! Колко много вярващи в талисмани биват чути от безкрая! Колко атеисти не забелязват, че самата им доброта и печал са молитва, отправена към бога!

Гуинплейн и Деа бяха признателни.

Грозотата е отлъчване. Слепотата — пропаст. Отлъченият беше приет, пропастта беше станала обитаема.

Гуинплейн виждаше как сред сияйна светлина, по волята на съдбата, която приличаше на осъществен блян, към него слиза бял облак от красота в образа на жена, лъчезарно видение с туптящо сърце, и този призрак, почти облак и все пак жена, го прегръщаше, и това сърце го приемаше. Гуинплейн вече не беше безобразен, понеже бе любим. Една роза бе поискала да се омъжи за гъсеницата, понеже предчувствуваше, че в гъсеницата се крие божествена пеперуда. Отхвърленият Гуинплейн беше станал избраник.

Важното е човек да има онова, което му е необходимо. Гуинплейн го имаше, Деа — също.

Облечено и сякаш възвисено, унижението на обезобразения преминаваше в опиянение, в очарование, във вяра; а в тъмнината към мрачното колебание на сляпата една ръка се протягаше за подкрепа.

Две мъки се стапяха една в друга и се възнасяха в някакъв идеален свят. Две затворени в себе си същества намираха път едно към друго. Двама недъгави се съчетаваха, за да се допълнят, съединяваха се чрез това, което им липсваше. Именно това, с което единият бе богат, не достигаше на другия. Нещастието на единия беше съкровище за другия. Ако Деа не беше сляпа, щеше ли да избере Гуинплейн? Ако Гуинплейн не беше обезобразен, щеше ли да предпочете Деа? Вероятно тя не би искала грозника, както и той не би искал недъгавата. Какво щастие за Деа, че Гуинплейн беше отвратителен! Каква щастлива случайност за Гуинплейн, че Деа беше сляпа! Ако провидението не ги беше притъкмило така един за друг, тяхната връзка би била невъзможна. В основата на тяхната любов имаше една голяма нужда на единия от другия. Гуинплейн беше избавление за Деа, Деа беше избавление за Гуинплейн. Две злочестини се бяха срещнали и си бяха прилегнали. Прегръдка на осъдени в бездната. Не можеше да съществува нещо по-неразривно, по-отчаяно, по-сладостно. Гуинплейн постоянно си мислеше:

„Какво ли щях да съм без нея!“

Деа постоянно си мислеше:

„Какво ли щях да съм без него!“

Двама изгнаници бяха намерили отечество; две неизлечими болки — клеймото на Гуинплейн и слепотата на Деа — се бяха слели в радост. Те бяха всичко един за друг и нищо вън от тях не съществуваше. Да си говорят, бе за тях наслада, да бъдат заедно — блаженство. Те до такава степен се разбираха без думи, че мечтите им се сливаха и у двамата възникваха едновременно едни и същи мисли. Когато чуеше стъпките на Гуинплейн, на Деа се струваше, че небесната слава ходи по земята. Те се притискаха един до друг в някакъв звезден полумрак, изпълнен с благоухания, със сияния, с музика, с лъчисти форми, с блянове. Принадлежаха си един на друг, знаеха, че завинаги ще бъдат заедно в същата радост, в същия унес. И нямаше нищо по-странно от рая, който си бяха създали тези двама прокълнати.

Те бяха неизразимо щастливи.

От своя ад те бяха направили небе такава е твоята сила, любов!

Деа чуваше смеха на Гуинплейн. А Гуинплейн виждаше усмивката на Деа.

Идеалното блаженство бе намерено, съвършената радост от живота бе постигната, тайнствената задача на щастието бе разрешена. И то от кого? От двама нещастници.

За Гуинплейн Деа беше сияние. За Деа Гуинплейн беше божествено присъствие.

Такова присъствие е дълбока загадка, която обожествява незримото и поражда друга загадка — вярата. Само тя във всички религии е неотменна, но и това е достатъчно. Хората не виждат огромното същество, към което се стремят, но го чувствуват.

Гуинплейн беше божество за Деа.

Понякога в унеса на своята любов тя коленичеше пред него както красива жрица, която обожава усмихнат идол в индийска пагода.

Представете си бездна, сред бездната оазис от светлина, а в оазиса тези две отхвърлени от живота същества, обаяни едно от друго.

Нищо не можеше да се сравни по чистота с тази любов. Деа не знаеше какво е целувка, макар може би да я желаеше, защото и слепите, особено ако са жени, имат свои мечти и невинаги им се противопоставят, колко го и да изтръпват при приближаването на неизвестното. Що се отнася до Гуинплейн, напиращата в него младост го правеше замислен; той ставаше толкова по-стеснителен, колкото по-опиянен се чувствуваше. Би могъл да си позволи всичко спрямо тази другарка от най-ранна възраст, невежа по отношение на греха, както по отношение на светлината, с тази сляпа, която виждаше само едно — че го обожава. Но той би сметнал, че краде онова, което тя би му дала. Затова с тъжно примирение се задоволяваше да обича чисто като ангел и чувството за собствената му грозота се превръщаше във величаво целомъдрие.

Тези щастливци живееха в някакъв идеален свят. Там те бяха съпрузи отдалеч, като звезди. Сред тази синева те бяха свързани с тайнствени токове, които в безкрайността носят името притегляне, а на земята пол. Те се целуваха с душите си.

Винаги бяха живели един край друг. Открай време се знаеха така. Детинството на Деа бе съвпаднало с юношеството на Гуинплейн. Бяха израснали рамо до рамо. Дълго бяха спали в едно легло, понеже в бараката нямаше кой знае колко място за спане. Те лягаха на сандъка, Урсус на пода — така я караха. После един хубав ден — Деа беше още малка — Гуинплейн усети, че е голям, и срамът дойде от страна на мъжа. Той каза на Урсус:

— И аз искам да спя на земята.

И вечерта се изтегна до Урсус върху мечата кожа. Тогава Деа се разплака, поиска пак да спи с другаря си. Но Гуинплейн бе станал неспокоен, понеже у него се зараждаше любов, и не отстъпи. И започна да спи на пода до Урсус. Лете, при хубаво време, спеше навън с Хомо. До тринадесетата си година Деа не се помиря. Вечер често казваше:

— Гуинплейн, ела при мене, по-лесно ще заспя.

Да има някой при нея, й бе необходимо за детския й сън. Голотата означава да съзнаваш, че си гол. За нея голотата не съществуваше. Невинност като в Аркадия или в Отаити. Близостта на непресторената Деа правеше Гуинплейн саможив. Случваше се, когато Деа почти беше станала девойка, мъничка Ева, да вика Гуинплейн, докато решеше дългите си коси, седнала на леглото си с разтворена и полусмъкната риза, която очертаваше започналата да се оформя женска снага. Гуинплейн почервеняваше, навеждаше очи, не знаеше къде да се дене пред тази неосъзната плът, измърморваше нещо, извръщаше глава, изплашваше се и си отиваше. Този мрачен Дафнис бягаше от тази затънала в тъмнина Хлом.

Такава идилия бе разцъфнала от една трагедия.

Урсус им говореше:

— Обожавайте се, глупаци с глупаци!