Виктор Юго
Човекът, който се смее (60) (Том 4)

III
Минувачът отново се появява

Зеленият сандък — читателят рече го е познал — беше пристигнал в Лондон и се бе установил в Саутуърк. Урсус бе привлечен от боулинг грийна, който имаше това предимство, че панаирът там не се закриваше дори и през зимата.

За Урсус беше приятно да види катедралата „Свети Павел“.

Общо взето, Лондон е град, в който има нещо хубаво. Да се посвети катедрала на свети Павел, се иска смелост. Истинският катедрален светец е свети Петър. Подозира се, че свети Павел е имал в излишък въображение, а в религията въображение значи ерес. Свети Павел е светия само при смекчаващи вината обстоятелства. Той е влязъл в рая през входа за артисти.

Катедралата е като фирма. Свети Петър сочи града на догмата — Рим. Свети Павел сочи града на схизмата — Лондон.

Урсус, чиято философия имаше толкова големи ръце, че обхващаше всичко, можеше да оцени тези отсенки и не е чудно влечението му към Лондон да се дължеше на известна негова склонност към свети Павел.

Урсус бе спрял своя избор на големия двор в странноприемницата „Тадкастър“. Зеленият сандък сякаш бе създаден точно за този двор. Това беше готов театър. Дворът беше квадратен и застроен от трите страни; срещу етажите на сградата имаше стена, на която опряха Зеления сандък, след като го вкараха през широката порта. Голям покрит чардак, поддържан от греди, на който се излизаше от стаите на първия етаж, съединяваше трите стени на фасадата откъм двора и образуваше две чупки под прав ъгъл. Прозорците на долния етаж се превърнаха в ложи, застланият с калдъръм двор — в партер, а чардакът — в балкон. Поставен до противоположната стена, Зеленият сандък имаше пред себе си зала, много подобна на театър „Глобус“, където бяха играни „Отело“, „Крал Лир“ и „Буря“.

В един притулен ъгъл зад Зеления сандък имаше конюшня.

Урсус се беше уговорил с кръчмаря чичо Никълъс, който поради уважението си към законите допусна вълка само срещу по-високо заплащане. Надписът „Гуинплейн — Човекът, който се смее“, бе откачен от Зеления сандък и поставен до фирмата на странноприемницата. Залата на кръчмата имаше, както знаем, една вътрешна врата, която водеше към двора. До тази врата, с помощта на едно издънено буре, бе стъкмено набързо място за „касиерката“, което се заемаше ту от Фиби, ту от Винос. Всичко беше почти както днес. Влизаш — плащаш. Под надписа „Човекът, който се смее“ бе окачена на два гвоздея боядисана бяла дъска, на която с въглен и с големи букви бе означено заглавието на голямото Урсусово произведение — „Победеният хаос“.

В средата на чардака, точно срещу Зеления сандък, с две прегради бе отделено място „за благородници“, където се влизаше през стъклена врата.

То бе достатъчно широко, за да побере десет зрители на два реда.

— Ние сме в Лондон — бе казал Урсус. — Трябва да очакваме, че ще дойдат благородници.

Той беше накарал да сложат в тази „ложа“ най-добрите столове на странноприемницата и да поставят в средата голямо кресло, тапицирано със златисто кадифе с червени шарки, за в случай, че дойде жената на някой градски сановник.

И представленията започнаха.

Веднага надойде тълпа.

Но отделението „за благородници“ си оставаше празно.

Като се изключи това, успехът бе такъв, какъвто не се помни, откакто съществуват комедианти. Целият Саутуърк се стече да гледа Човека, който се смее.

Фокусниците и акробатите от Таринзово поле се изплашиха от Гуинплейн. Сякаш сокол бе връхлетял в клетка на кадънки и им изяждаше храната. Гуинплейн им отне цялата публика.

Освен дребните гълтачи на саби и палячовците в боулинг грийна се даваха и истински представления. Имаше един женски цирк, в който от сутрин до вечер се разнасяше чудна музика от най-различни инструменти — псалтириоми, тъпани, рабоби, звънчета, фанфари, виржинали, жиги, тромпети, гайди, немски корнети, английски рогове, свирки, флейти и флажолети. В широка кръгла палатка имаше майстори на скокове, с които нашите сегашни пиренейски бегачи Дялма, Борднав и Мейлонга не биха могли да се сравнят, макар и да слизат от връх Пиерфит до Лимасонското плато, което почти не е спускане, а падане. Една пътуваща менажерия представяше тигър-смешник. Когато укротителят го шляпаше, той се мъчеше да налапа бича и да глътне ремъка. Но и този комик с животинска муцуна и хищни нокти бе затъмнен.

Любопитство, ръкопляскания, приходи, тълпа — всичко се насочи към Човека, който се смее. И това стана мигновено. На панаира вече сякаш нямаше друго освен Зеления сандък.

— „Победеният хаос“ е побеждаващ хаос — казваше Урсус, като си приписваше половината от успеха на Гуинплейн и теглеше чергата към себе си, както казват пътуващите актьори.

Успехът на Гуинплейн бе необикновен. Но се ограничи в квартала. Славата трудно минава по вода. Името Шекспир дойде от Англия във Франция за цели сто и тридесет години. Водата е стена и ако Волтер не бе подал ръка на Шекспир^[1], за да прескочи, нещо, за което впрочем той доста съжали впоследствие, то може би и до ден-днешен Шекспир щеше да си стои отвъд стената, в Англия, пленник на островната си слава.

Славата на Гуинплейн не мина Лондонския мост. Тя не взе размерите на известност в мащаба на големия град. Поне на първо време. Но Саутуърк може да задоволи амбицията на един клоун. Урсус казваше:

— Кесията за парса се издува просто пред очите ни, като момиче, което е прегрешило.

Играеха „Урсус Рурсус“, после „Победеният хаос“.

В антрактите Урсус оправдаваше званието си енгастримит и се проявяваше, като необикновен вантрилок. Подражаваше на всеки глас, който зрителите предложеха — песен, вик, — и то така, че смайваше дори и онзи, който се бе провикнал или бе запял. Понякога възпроизвеждаше врявата на публиката и дишаше така, сякаш в него имаше цяла тълпа. Забележителна дарба.

Освен това той ораторствуваше в стила на Цицерон, както видяхме преди малко, продаваше церове, лекуваше и дори изцеряваше болни.

Саутуърк бе запленен.

Урсус беше доволен от ръкоплясканията на Саутуърк, не и изненадан.

— Това са някогашните тринобанти^[2] — казваше той и добавяше: — Съвсем не ги смесвам, поради техния изтънчен вкус, с атребатите, които са населявали Бъркс, с белгите, които са живели в Съмърсет, нито с паризиите, които са основали Йорк^[3].

При всяко представление дворът на странноприемницата, превърнат в партер, се изпълваше с дрипава и възторжена аудитория — лодкари, носачи на наемни носилки, корабни дърводелци, кочияши на речни корабчета, влачени от коне, моряци, които току-що бяха стъпили на суша и пръскаха заплатата си по гуляи и жени. Имаше побойници, развратници и черни гвардейци, наказани дисциплинарно да носят червената си куртка обърната откъм черната подплата и затова наричани blackguards^[4], от което ние сме направили blagueurs^[5]. Целият този народ нахлуваше от улицата в театъра, а от театъра се изливаше в кръчмата. Гаврътнатите чаши не вредяха на успеха.

Между тези хора, които е прието да се наричат „утайка“, имаше един по-висок, по-едър, по-силен, по-малко беден, по-широкоплещест, облечен като простия народ, но не дрипав, който шумно изразяваше възторга си, пробиваше си път с юмруци, носеше дявол знае каква перука, псуваше, крещеше, подхвърляше шеги, но не беше нечист и при нужда бе готов да насини някое око и да почерпи бутилка вино.

Този редовен посетител беше минувачът, чийто възхитен вик чухме преди малко.

Този познавач бе пленен от първия миг и веднага взе под свое покровителство Човека, който се смее. Той не посещаваше всички представления. Но когато дойдеше, ставаше „душата“ на публиката и тогава ръкоплясканията се превръщаха в акламации, успехът стигаше не до тавана, защото таван нямаше, но до облаците, каквито имаше. (И понякога дори тези облаци поради липсата на покрив се изливаха върху шедьовъра на Урсус.)

Така че Урсус забеляза този човек, а Гуинплейн го загледа.

В негово лице те имаха един голям неизвестен приятел!

Урсус и Гуинплейн пожелаха да се запознаят с него или поне да разберат кой е.

Една вечер зад кулисите, сиреч зад вратата на кухнята в Зеления сандък, Урсус случайно се натъкна на стопанина на странноприемницата чичо Никълъс, посочи му оня човек в тълпата и го запита:

— Познавате ли този човек?

— Разбира се.

— Какъв е?

— Моряк.

— Как се нарича? — намеси се Гуинплейн.

— Том-Джим-Джак — отвърна стопанинът.

После, докато слизаше по подвижната стълбичка на задната страна на Зеления сандък, за да се прибере в странноприемницата, чичо Никълъс процеди през зъби следната дълбока донемайкъде забележка:

— Жалко, че не е лорд! Щеше да е знаменит обесник.

Между впрочем, макар и настанена в странноприемницата, трупата от Зеления сандък с нищо не беше променила навиците си и продължаваше да страни от хората. С изключение на някоя дума, която разменяха сегиз-тогиз с кръчмаря, те не се събираха с постоянните или временните обитатели на странноприемницата и продължаваха да живеят усамотено.

Откакто бяха в Саутуърк, Гуинплейн свикна, след като представлението свършеше и хора и коне се нахранеха, докато Урсус и Деа си лягаха всеки в своето кътче, да излиза за малко на въздух в боулин грийна между единадесет часа и полунощ. Понякога едно особено настроение те кара да скиташ под звездното небе. Младостта е тайнствено очакване и затова младите обичат да ходят нощем без цел. В този час вече нямаше никого из панаира, най-много да се мерне в някой тъмен ъгъл клатушкаща се сянка на залитащ пияница. Празните кръчми бяха затворени, ниската зала в почти пустата вече странноприемница „Тадкастър“ потъваше в тъмнина и само през процепите на прозорците се процеждаше мъждукащата светлинка на някоя свещ, оставена за закъснял пияч. Замислен, доволен, замечтан, изпълнен с някакво божествено блаженство, Гуинплейн крачеше напред-назад пред полуотворената врата на кръчмата. За какво мислеше? За Деа, за нищо, за всичко, за най-съкровеното. Не се отдалечаваше много от странноприемницата, сякаш някаква нишка го задържаше близо до Деа. Достатъчно му беше да походи на открито.

После се прибираше, намираше целия Зелен сандък заспал и сам заспиваше.