Виктор Юго
Човекът, който се смее (88) (Том 4)

IV
Сатана

Изведнъж спящата се събуди. Тя седна с рязко и хармонично царствено движение, косите й от пухкава руса коприна се пръснаха в нежно безредие до кръста, свободно падащата риза оголи цялото й рамо. С изящната си ръка тя докосна розовите пръсти на крака си и за миг загледа нозете си, достойни за обожанието на Перикъл и за длетото на Фидий. После се протегна и се прозя като тигрица при изгрев-слънце.

Вероятно Гуинплейн дишаше с усилие, като човек, който сдържа дъха си.

— Има ли някой? — каза тя.

Тя изрече това с прозявка, много мило.

Гуинплейн чу този глас, който не познаваше. Глас на чаровница, прелестно презрителен, с нотки на гальовност, които смекчаваха привичната заповедност.

Същевременно тя коленичи (има една древна статуя на така коленичила жена сред хиляди прозрачни гънки), дръпна халата си и скочи от леглото. За едно мигновение, колкото трае прелитането на стрела, остана гола и веднага след това копринената дреха я обгърна. Много дългите ръкави скриваха ръцете и. Виждаха се само крайчетата на пръстите на белите й нозе с малки нокти като на дете.

Тя издърпа потока коси от гърба си и ги разпиля върху халата, после изтича зад леглото, в дъното на алкова, и сложи ухо на рисуваното огледало, което очевидно скриваше врата.

Почука по огледалото с лакътчето не прегънатия си показалец.

— Има ли някой там? Лорд Дейвид! Да не би да сте вече вие? Но колко е часът? Ти ли си, Баркилфедро?

Обърна се.

— Не. Не е от тази страна. Има ли някой в банята? Но отговорете де! Всъщност не, никой не може да влезе оттам.

Тя отиде до завесата от сребърна тъкан, открехна я с крайчеца на крака си, отстрани я с рамо и влезе в мраморната стая.

Гуинплейн усети как го обхваща мъртвешки хлад. Нямаше къде да се скрие. Късно беше да бяга. Впрочем той не чувствуваше и сили. Искаше му се земята да се разтвори и да го погълне. Нямаше как да не го видят.

Тя го видя.

Погледна го с необикновена изненада, но без да са стресне, със смесица от щастие и презрение.

— Я гледай, Гуинплейн! — рече.

После изведнъж със силен скок — защото тази котка беше пантера — се хвърли на врата му.

Притисна главата му между голите си ръце, защото ръкавите й се бяха вдигнали от устремното движение.

После изведнъж го отблъсна, отпусна малките си ръце и ги впи в раменете на Гуинплейн. Изправена пред него, тя го загледа странно.

Гледаше го съдбовно, с очи, блеснали като Алдебаран^[1], два разноцветни лъча, в които имаше нещо едновременно низко и звездно. Омаян от двойната втренченост на този и неземен, и пъклен поглед, Гуинплейн съзерцаваше ирисите й — единия син, другия черен. Тази жена и този мъж взаимно си предаваха някакво мрачно заеленление. Двамата взаимно се привличаха — тя от неговата уродливост, той — от нейната красота; и двамата — от ужаса, който изпитваха един пред друг.

Той мълчеше като потиснат под непоносима тежест. Тя извика:

— Ти си умен. Дойде. Разбрал си, че бях принудена да замина от Лондон. И си ме последвал! Добре си сторил. Наистина си необикновен, щом си могъл да стигнеш дотук!

Взаимното завладяване сякаш хвърля мълния. Смътно предупреден от неопределен див и почтен страх, Гуинплейн отстъпи, но розовите нокти, впити в рамото му, го спряха. Надигаше се нещо неумолимо. Той бе попаднал в леговището на дива самка, превърнал се и той самият в самец.

Тя продължи:

— Тази глупачка Ан — кралицата, нали разбираш — ме накара да дойда в Уиндзор, без да знам защо. Когато пристигнах, тя се бе затворила със своя тъп канцлер. Но как успя да стигнеш до мене? Това се казва мъж! Никакви прегради не признава! Викаш го и той идва. Разпитва ли за мене? Мисля, че знаеше името ми — херцогиня Джоузиан. Кой те вкара? Пажът навярно. Той е умен. Ще му дам сто гвинеи. Но как успя? Разкажи ми. Не, не ми казвай! Не желая да зная! Обясненията намаляват стойността на нещата. Повече те обичам, като ме изненадваш. Достатъчно си чудовищен, за да си чудесен. Падаш от небето, и толкова. Или пък си се изкачил от третото подземие на ада през зловещия Ереб^[2]. Нищо по-просто от това — или таванът се е отворил, или подът. Слизане от облаците или изкачване сред серни пламъци, така си пристигнал. Заслужаваш да влизаш като бог. Решено, ти си мой любовник.

Объркан, Гуинплейн слушаше и все повече усещаше как губи разсъдъка си. Свършено беше. Не оставаше никакво съмнение. Писмото от онази нощ се потвърждаваше от самата жена. Той, Гуинплейн, любовник на една херцогиня, и то любим любовник! Грамадната мрачна хилядоглава хидра на гордостта се раздвижи в нещастното му сърце.

Суета — каква огромна сила вътре в нас, против нас!

Херцогинята продължи:

— Щом си тук, значи съдбата така е отредила. Аз не желая нищо повече. Там горе, или може би там долу, има някой, който ни тласка един към друг. Годеж на Стикс с Аврора! Безумен годеж, вън от всички закони! В деня, когато те видях, аз си казах: „Той е. Познах го. Това е чудовището от мечтите ми. Той ще бъде мой!“ Трябва да помагаме на съдбата. Затова ти писах. Един въпрос, Гуинплейн, ти вярваш ли в предопределението? Аз вярвам, откакто прочетох „Сънят на Спипион“ от Цицерон. Виж, не бях забелязала. Дрехи на благородник. Облякъл си се като благородник? Защо не? Ти си циркаджия. Имаш основание. Смешникът струва колкото и лордът. Впрочем какво са лордовете? Клоуни. Ти имаш благородна осанка, много добре си сложен. Просто невероятно, че си тук! Кога пристигна? От колко време си тук? Видя ли ме гола? Красива съм, нали? Щях да се къпя. О, аз те обичам! Но ти си чел писмото ми! Сам ли го прочете? Или накара някой да ти го прочете? Знаеш ли да четеш? Трябва да си неук. Аз ти задавам въпроси, но ти не отговаряй. Не обичам гласа ти. Той е нежен. Несравнимо същество като тебе не би трябвало да говори, а да ръмжи. Ти пееш, и пееш мелодично. Ненавиждам това. Това е едничкото нещо у тебе, което не ми се нрави. Всичко останало е удивително, всичко останало е великолепно. В Индия щеше да си бог. С този ужасен смях на лицето ли си се родил? Не, нали? Вероятно си бил осъден на обезобразяване. Надявам се, че си извършил някакво престъпление. Ела в прегръдките ми.

Тя се отпусна на канапето и го привлече до себе си. Намериха се един до друг, без да разберат как. Думите й минаваха над Гуинплейн като устремен вятър. Той едва долавяше смисъла на този вихър от безумни слова. В очите й блестеше възхищение. Тя говореше несвързано, страстно, с унесен и нежен глас. Речта й беше като музика, но за Гуинплейн тази музика звучеше като буря.

Тя отново спря върху него втренчен поглед.

— Край тебе се чувствувам унизена, какво щастие! Колко блудкаво е да си височество! Аз съм царска особа. Няма нищо по-уморително от това! Падението отморява. Толкова съм преситена от уважение, че ми е нужно презрение. Всички ние — като започнеш от Венера, Клеопатра, госпожа Дьо Шьоврьоз и Дьо Лонгвил^[3] и свършиш с мене — сме малко особнячки. Ще те покажа на дял свят — да знаят! Ето едно любовно приключение, което ще нарани кралската фамилия на Стюартите, към която се числя. Ах, най-сетне дишам! Намерих изход! Вече съм вън от царствеността. Да се унижиш, значи да се освободиш. Да отхвърлиш всичко, да хвърлиш предизвикателство срещу всичко, да правиш каквото си искаш — това значи да живееш! Обичам те!

За миг прекъсна думите си и по лицето й се плъзна страшна усмивка.

— Обичам те не само защото си безобразен, но и защото си нищожен. Обичам в тебе чудовището и циркаджията. Необикновено очарование има в това да вземеш за любовник един долен, презрян, смешен, отвратителен човек, изложен за присмех на позорния стълб, наречен сцена. Все едно, че вкусваш от плода на ада. Любовник, който те срами — каква прелест! Да захапеш не райската, а пъклената ябълка, това е, което ме съблазнява, за нея съм гладна и жадна, такава Ева съм аз. Ева на бездната. Ти сигурно, без сам да знаеш, си демон. Пазила съм се досега заради една кошмарна маска. Ти си марионетка, чиито конци дърпа някой призрак. Ти си въплъщение на огромния пъклен кикот. Ти си господарят, когото очаквах. Трябваше ми любов, каквато са имали жени като Медея и Канидия. Сигурна бях, че ще ми се случи някое огромно мрачно приключение. Ти си онова, което желаех. Говоря ти всички тези неща, а ти вероятно не ги и разбираш. Гуинплейн, никой не ме е обладавал, отдавам ти се чиста като разгорена жарава. Ти, разбира се, не ми вярваш, но да знаеш само колко ми е безразлично!

В думите й се долавяше безредието на изригване. Едно убождане в хълбока на Етна може да даде представа за изблика на този пламък.

Гуинплейн пошепна:

— Госпожо…

Тя сложи ръка на устните му.

— Мълчи! Аз те съзерцавам. Гуинплейн, аз съм бясната непорочност. Аз съм Бакхусова весталка. Никой мъж не ме е познал и аз бих могла да бъда Пития в Делфи и да стъпвам с гола пета върху бронзовия триножник, където, облакътени върху кожа от питон, жреците шепнешком отправят въпроси на невидимия бог. Сърцето ми е каменно, но то прилича на тайнствените камъни, които морето търкаля в подножието на скалата Хънтли Наб при устието на Тис и в които, ако ги счупиш, намираш змия. Тази змия е моята любов. Всемогъща любов! Защото тя те накара да дойдеш. Между нас имаше непреодолимо разстояние. Аз бях на Сириус, ти беше на Алиот. Ти измина този огромен път и ето те при мен. Добре. Мълчи. Вземи ме.

Тя спря. Гуинплейн потръпна. Тя пак се усмихна.

— Разбираш ли, Гуинплейн, да мечтаеш, значи да твориш. Всяко пожелание е призив. Да изградиш химера, значи да предизвикаш действителността. Всемогъщата и страшна непозната не позволява да й се хвърля предизвикателство. Тя изпълнява желанията ни. Ето те. Ще се осмеля ли да се погубя? Да. Ще се осмеля ли да стана твоя любовница, твоя наложница, твоя робиня, твое притежание? С радост. Гуинплейн, аз съм жената. Жената е глина, която желае да бъде тиня. Имам нужда да се презирам. Това е прекрасна подправка за гордостта. Допълнението на величието е низостта. Няма по-добро съчетание. Презирай ме, ти, когото всички презират. Унизена от унизения, каква сладост! Двойният цвят на безчестието. Аз го откъсвам. Тъпчи ме в краката си! Така още повече ще ме обичаш. Зная. Знаеш ли защо те боготворя? Защото те презирам. Ти си толкова по-ниско от мене, че аз те поставям върху олтар. Да смесиш най-високото с най-ниското, това означава хаос, а хаосът ми се нрави. Всичко започва и всичко свършва с хаос. Какво е хаосът? Едно огромно омърсяване. И с тази мръсота бог е направил светлината, и с тази смрад е направил света. Не можеш да си представиш до каква степен съм извратена. Вземи една звезда и я замеси с кал — това съм аз.

Така говореше тази страшна жена, като показваше през отворената си дреха своята девствена гръд.

Тя продължи:

— Вълчица за всички, за тебе кучка. Колко ще се изненадат! Удивлението на глупците е приятно нещо. Та това е разбираемо! Коя съм аз? Богиня? Но Амфитрита се е отдала на Циклоп: Fluctivoma Amphitrite. Коя съм аз? Фея? Но Ургела се е отдала на осморъкия Бугрикс — човека-птица с ципи между пръстите. Коя съм аз? Принцеса? Но Мери Стюарт е имала Рицио. Три красавици и три чудовища. Аз съм по-велика от тях, защото тя си по-страшен от онези. Гуинплейн, ние сме създадени един за друг. Колкото ти си чудовище отвън, толкова аз съм чудовище отвътре. Оттам е и любовта ми. Прищявка? Добре. Но какво е ураганът? Прищявка. Ние се привличаме като звезди. И ти, и аз сме създания на тъмнината. Ти по лице, аз по ум. Ти на свой ред ме създаваш. Идваш и цялата ми душа излиза на показ. Не я познавах. Тя наистина е изненадваща. Ти се приближаваш и от мене, богинята, изскача хидра. Ти ми разкриваш собствената ми природа. Караш ме да прозра в себе си. Виж колко си приличаме. Твоето лице е моята душа. Не знаех, че до такава степен съм страшна. Значи и аз съм чудовище! О, Гуинплейн, ти разсейваш отегчението ми!

Тя се изсмя странно, като дете, приближи се до ухото му и тихичко каза:

— Искаш ли да имаш безумна жена? Тая жена съм аз.

Погледът й проникваше в Гуинплейн. Погледът е чародейно питие. Дрехата й опасно се отваряше. Сляп животински екстаз обземаше Гуинплейн. Екстаз, в който има агония.

Докато жената говореше, той сякаш усещаше огнени пръски. Чувствуваше как избликва непоправимото. Нямаше сили да каже нито дума. Тя спря и го загледа. Пошепна:

— О, чудовище!

Беше освирепяла.

Изведнъж тя хвана ръцете му.

— Гуинплейн, аз съм престолът, ти си циркаджийската естрада. Да бъдем равни. Ах, щастлива съм, ето падението. Бих искала всички да знаят до каква степен съм долна. Те още повече ще ми се кланят, защото колкото повече ги отвращаваш, толкова повече пълзят пред тебе. Такива са хората. Враждебни, но влечуги. Змейове, но пълзящи. О, аз съм развратна като боговете. Едно не могат да ми отнемат — че съм незаконородена дъщеря на крал. Постъпвам като кралица. Какво е била Родопис^[4]? Кралица, която е обичала Пта^[5], мъжа с глава на крокодил. В негова чест е построила третата пирамида. Пентесилая^[6] е залюбила кентавъра, наречен Стрелец, който е съзвездие. А какво ще кажеш за Ана Австрийска^[7]? Малко ли грозен е бил Мазарини! Ти не си грозен, ти си чудовищен. Грозотата е нещо дребно, чудовищността е величествена. Грозотата е масата на дявола зад гърба на красотата. Чудовищното е опакото на възвишеното. Негова противоположност. Олимп има два склона. Единият, потънал в светлина, е създал Аполон. Другият, удавен в сянка, е дал Полифем. А ти си Титан. В гората би бил Бехемот, в океана — Левиатан, в преизподнята — Тифон, Ти си съвършен. В грозотата ти се отгатват мълнии. Лицето ти е било разкривено от гръм. В него се чувствува гневният гърч на големия пламък. Той те е изкълчил и е отминал. Голямата тъмна ярост в бесен изблик е претопила душата ти под този страшен свръхчовешки образ. Адът е наказателна пещ, където се нагрява червеното желязо, наречено Злокоба. Ти си бил белязан с това желязо. Който те обича, разбира величието. Аз преживявам това тържество. Да си влюбена в Аполон, голяма работа! Славата се измерва по необичайността. Аз те обичам. Мечтала съм за тебе нощи, нощи, нощи! Това е мой дворец. Ще видиш градините ми. Има изворчета под листата, пещери, където можем да се целуваме, и прекрасни мраморни статуи от кавалера Бернини. И цветя! Прекалено много цветя. През пролетта е като пожар от рози. Казах ли ти, че кралицата ми е сестра? Прави с мене каквото искаш. Създадена съм Юпитер да целува нозете ми, а сатаната да плюе в лицето ми. Имаш ли някаква вяра? Аз съм папистка. Баща ми, Джеймс II, умря във Франция, заобиколен от куп йезуити. Никога не съм чувствувала това, което сега чувствувам до тебе. О, бих искала да съм с тебе вечер, когато свири музика, да седим двамата, облегнати на същата възглавница, под пурпурния навес на златна галера сред безкрайната нежност на морето. Ругай ме. Бий ме. Плащай ми. Отнасяй се е мене като е последна жена. Аз те обожавам.

Любовта може да се изразява в зверски рев. Съмнявате ли се? Влезте при лъвове. Ужасът, съчетан е прелест, бе въплътен в тази жена. Няма нищо по-трагично. Под нейната гальовност се усещаха нокти на звяр. Това беше котешко настъпление, съпроводено с отстъпление. В него се долавяше желание за игра и за убийство. Тя обожаваше нагло, със заразително безумие, с гибелни слова, неизразимо свирепи и нежни. Обидите й не обиждаха, обожанието й беше унизително, плесницата й се превръщаше в жест на боготворене. Гласът й придаваше на лихите й страстни думи някакво прометеевско величие. Празниците на Великата богиня, възпети от Есхил, са вдъхвали на жените, търсещи сатири под звездното небе, такъв мрачен епичен бяс. Изстъпления са съпровождали неистовите танци в гората на Додона. Тази жена беше като преобразена, ако е възможно преображение за зло. Косите й се бяха превърнали в тръпнеща грива, дрехата й ту се отваряше, ту я закриваше; нямаше нищо по-чаровно от тази гръд, пълна с диви вопли; лъчите на синьото й око се смесваха с мрачните отблясъци на черното око; в нея имаше нещо свръхестествено. Прималял от близостта й, Гуинплейн беше цял проникнат от нея и се чувствуваше победен.

— Обичам те! — възкликна тя и впи устни в неговите.

И може би над Гуинплейн и Джоузиан вече трябваше да се спусне един от облаците, с които Омир обгръща Юпитер и Юнона. Да бъде обичай, да бъде обичан от жена, която го вижда, да усеща върху обезобразената си уста притискането на нейните божествени устни — за Гуинплейн това беше сладостно и замайващо. Пред тази жена, изтъкана от загадки, той усещаше, че съзнанието му се замъглява. Споменът за Деа се бореше в тази мъгла и надаваше слаби викове. Има един древен барелеф, представящ сфинкс, който яде купидон; крилата на нежното небесно създание кървят в жестоко усмихнатата уста.

Обичаше ли Гуинплейн тази жена? Дали и мъжът няма два полюса като земята? Не сме ли ние, с нашата крехка ос, нещо като въртящо се кълбо — отдалече звезда, отблизо кал, — над което се редуват денят и нощта? Дали сърцето няма две страни — една, която обича в светлина, и друга, която обича в мрак? Тук жената е лъч, там тя е тиня. Ангелът ни е необходим. Възможно ли е да имаме също така нужда и от демона? Нима душата има и криле на прилеп? Неотменно ли звъни за всички нас камбаната на здрача? Дали грехът е част от нашата съдба, съставка, от която не можем да се отречем? Принудени ли сме да приемаме злото заедно с цялата своя природа? Дали грехът не е дълг, който трябва да платим? Въпроси, които те карат да потръпваш до дълбочината на душата си.

И все пак един глас ни казва, че да си слаб, е престъпление. Неописуемо е онова, което изпитваше в този миг Гуинплейн — плътта, животът, ужасът, сладострастието, мрачно опиянение и целият срам, който се съдържа в гордостта. Щеше ли той да се поддаде?

Тя повтори:

— Обичам те!

И в изстъпление го притисна до гърдите си.

Гуинплейн се задъхваше.

Изведнъж, съвсем близо до тях, се разнесе упорит ясен звън. Звънеше камбанката, закрепена на стената. Херцогинята обърна глава и каза:

— Какво ли иска от мене?

И сребърното пано с кралска корона се отвори с щракане на пружина.

Показа се вътрешността на кутия, облечена със синьо кадифе. В нея имаше писмо върху златен поднос.

Писмото беше обемисто и четвъртито. Поставено беше така, че да се вижда печатът — голямо клеймо върху кърмъзен восък. Камбанката продължаваше да звъни.

Отворената вратичка на кутията се намираше почти до канапето, където двамата седяха. Херцогинята се наведе, като се държеше с едната ръка за врата на Гуинплейн, пресегна се с другата ръка, взе писмото от подноса и бутна вратичката. Кутията се затвори и камбанката млъкна.

Херцогинята разчупи между пръстите си восъка, отвори плика, извади от него два листа и хвърли плика на земята в краката на Гуинплейн.

Макар печатът да бе строшен, Гуинплейн можа да различи на него кралската корона и под нея буквата „А“.

Разкъсаният плик показваше двете си страни, така че същевременно можеше да се види и надписът: „За нейна светлост херцогиня Джоузиан“.

Двата листа, които се съдържаха в плика, бяха един пергамент и едно писмо върху веленова хартия. Пергаментът беше голям, листът веленова хартия — малък. На пергамента личеше голям печат от канцеларията на кралицата върху така наречения господарски зелен восък. Цяла тръпнеща, с очи, потънали в унес, херцогинята незабележимо се намръщи с отегчение и каза:

— Ах, какво ли ми праща? Някакви книжа! Колко е досадна тази жена!

Остави настрана пергамента и полуотвори писмото.

— Нейният почерк. Почеркът на сестра ми. Уморява ме. Гуинплейн, бях те питала дали знаеш да четеш. Знаеш ли да четеш?

Гуинплейн кимна утвърдително.

Тя се отпусна върху канапето, почти легна, като прикри краката си с халата и ръцете си с ръкавите му с някаква странна стеснителност, защото същевременно остави гърдите си разголени, после обгърна Гуинплейн със страстен поглед и му подаде писмото.

— Добре, Гуинплейн, щом си мой, поеми службата си. Любими, прочети какво ми пише кралицата.

Гуинплейн пое веленовия лист, разтвори го и с глас, в който се долавяше трепет от различно естество, зачете:

— „Госпожо, милостиво ви изпращаме тук приложения препис от протокол, заверен и подписан от нашия служител Уилям Каупър, лорд-канцлер на кралство Англия, а именно, че законният син на лорд Линъс Кланчарли неотдавна е бил открит и разпознат под името Гуинплейн в недостойното положение на скитник, пътуващ с група комедианти и циркаджии. Той е бил лишен от своя ранг още като дете в най-млада възраст. С оглед на английските закони и по силата на неговото наследствено право лорд Фърмън Кланчарли, син на лорд Линъс, днес ще бъде приет и възвърнат в Камарата на лордовете. Ето защо, в желанието си да се отнесем добре към вас и да ви запазим правото над имуществата и именията на лордовете Кланчарли-Хънкървил. Ние ви го предоставяме за съпруг вместо лорд Дейвид Дъри Мойр. Ние наредихме лорд Фърмън да бъде отведен във вашата резиденция Корлеоне Лодж; Ние заповядваме и желаем, като кралица и сестра, споменатият наш лорд Фърмън Кланчарли, наричан до днес Гуинплейн, да бъде ваш съпруг и вие ще се омъжите за него. Такава е Нашата кралска воля.“

Докато Гуинплейн четеше с глас, който потреперваше почти на всяка дума, херцогинята се бе привдигнала от възглавницата и слушаше с втренчен поглед. Щом Гуинплейн свърши, тя изтръгна писмото от ръцете му.

— „Ан, кралица“ — прочете тя подписа замислено.

После взе от пода пергамента, който бе хвърлила, и го прегледа. Беше препис от декларацията на корабокрушенците от „Матутина“, подписан от шерифа на Саутуърк и от лорд-канцлера.

След като прочете протокола, тя отново прегледа посланието от кралицата. После каза:

— Добре.

И спокойно добави, като посочи с пръст завесата пред входа към галерията, откъдето Гуинплейн беше дошъл:

— Излезте.

Втрещен, Гуинплейн стоеше неподвижно.

Тя продължи с леден глас:

— Щом сте мой съпруг, излезте!

Безмълвен, с наведени очи, като виновен, Гуинплейн не помръдна.

Тя добави:

— Вие нямате право да бъдете тука. Това е мястото на моя любовник.

Гуинплейн стоеше като прикован.

— Добре — рече тя, — тогава аз ще си отида. Аха! Вие сте мой съпруг! Прекрасно! Аз ви мразя!

Стана, презрително махна неизвестно кому за сбогом и излезе.

Завесата към галерията се затвори след нея.