Виктор Юго
Човекът, който се смее (44) (Том 4)

XI
Баркилфедро в засада

Да намери уязвимото място на Джоузиан и да я удари — това беше поради всичко, което казахме преди малко, непреклонното желание на Баркилфедро.

Но да желаеш, не стига — трябва и да можеш.

Как точно да постъпи?

Това беше въпросът.

Обикновените негодници грижливо изготвят сценария на мръсотията, която искат да извършат. Те не се чувствуват достатъчно способни да хванат първия удобен случай, да го овладеят с добро или със сила и да го накарат да им служи. Оттам и предварителните им комбинации, които истинските злосторници презират. Истинските злосторници имат една-единствена даденост в своя полза — злината си; те се въоръжават с каквото сварят, подготвят се за всякакви изненади и като Баркилфедро просто дебнат удобния момент. Те знаят, че предварително изработеният план рискува да се окаже непригоден за представилото се обстоятелство. По този начин човек не овладява възможното и не успява да направи с него каквото желае. Със съдбата не се водят предварителни преговори. Бъдещето не е в наши ръце. Случайността е доста своеволна.

Ето защо те я дебнат, за да искат съдействието й без уговорки, властно и незабавно. Никакъв план, чертеж или макет — няма готова обувка, която да приляга на неочакваното. И се гмурват в мрака. Да можеш бързо и незабавно да използуваш всеки удобен случай, е способност, с която се отличава умелият злосторник и която издига негодника до величието на демон. Гений е онзи, който може да се разпорежда със съдбата.

Истинският злосторник грабва първия камък, който му падне, и удря като с прашка.

Способните престъпници разчитат на непредвиденото, този неволен помощник в толкова престъпления.

Хващаш случая и го заставяш да ти служи — това е единственото правило, единствената „поетика“ за този род талант.

А докато чакаш, проучваш с кого имаш работа. Изследваш терена.

За Баркилфедро теренът беше кралица Ан.

Баркилфедро се приближаваше до кралицата.

Вече беше толкова близо, че понякога почти чуваше монолозите на нейно величество.

Случваше се да присъствува, без да му обръщат внимание, на разговорите между двете сестри. Не му забраняваха да подхвърля по някоя дума. Той използуваше това обстоятелство, за да се самоунижава, с цел да вдъхне доверие.

Така един ден в градината на Хамптън Корт, застанал зад херцогинята, която пък стоеше зад кралицата, той чу как Ан, приспособявайки се тромаво към модата, говори сентенции.

— Животните са щастливи — каза кралицата, — за тях няма опасност да отидат в ада.

— Те са си там — отвърна Джоузиан.

Отговорът изведнъж заместваше религията с философия и не се понрави на кралицата. Ами ако случайно беше дълбокомислен! Ан се почувствува засегната.

— Мила моя — каза тя на Джоузиан, — ние говорим за ада като глупачки. Да попитаме Баркилфедро какво е адът. Той трябва да знае тези неща.

— В качеството на дявол ли? — попита Джоузиан.

— В качеството на животно — отговори Баркилфедро и се поклони.

— Госпожо — каза кралицата на Джоузиан, — той има повече ум от нас.

За човек като Баркилфедро да бъде приближен на кралицата, означаваше да я държи. Той можеше да каже: „Тя ми е в ръцете.“ Сега трябваше да открие как би могъл да си послужи с нея.

Той се бе настанил в двора. Да заемеш удобна позиция, е прекрасно. Подходящият случай не можеше да му убегне. Няколко пъти вече бе накарал кралицата да се усмихва злобно. Това значеше, че има позволително за ловуване.

Но дали не съществуваше и забранен дивеч? Дали неговото позволително му даваше право да строши крилото или лапата на собствената сестра на нейно величество?

Първото, което трябваше да си изясни, беше доколко кралицата обича сестра си.

Една погрешна стъпка можеше всичко да провали. Баркилфедро наблюдаваше.

Преди да започне играта, играчът разглежда картите си. Колко коза има в ръка? Баркилфедро започна с възрастта на двете жени: Джоузиан беше на двадесет и три години; Ан — на четиридесет и една. Това — добре. Имаше карта.

Моментът, когато жената престава да брои пролетите и започва да брои зимите, е тягостен и поражда глуха враждебност против времето, което тя носи у себе си. Младите, цветущи красавици, благоухание за другите, за нея са бодли, тя се чувствува наранена от тези рози. Сякаш са ограбили нейната свежест и като че красотата й намалява само защото другите жени се разхубавяват.

За Баркилфедро беше добре дошло да използува това скрито раздразнение, да издълбае по-дълбоки бръчки върху лицето на четиридесетгодишната жена, която бе кралица.

Завистта отлично умее да възбужда ревността, както плъхът — да накара крокодила да излезе от леговището си.

Баркилфедро следеше Ан с поглед.

Той виждаше дълбоко в нея, както се вижда през застояла вода. Блатото има своя особена прозрачност. В мръсната вода се съзират пороци, в мътната — нелепости. Ан беше мътна вода.

Зародиши на чувства и личинки на мисли се движеха в този тъп мозък.

Всичко това беше доста неясно, едва очертано. Но все пак съществуваше, макар и безформено. Кралицата мислеше, кралицата желаеше едно или друго. Не бе лесно да се определи какво именно. Смътните изменения, които се извършват в застоялата вода, мъчно се поддават на изучаване.

Обикновено мрачна, кралицата понякога имаше глупави и неочаквани изблици. Тях именно трябваше да изчаква Баркилфедро. Трябваше да я издебне.

Какво желаеше в дълбочината на съзнанието си кралица Ан на Джоузиан? Добро или зло?

Въпрос. Баркилфедро си го зададе.

Можеше да действува едва след като разрешеше този въпрос.

Различни случайности помогнаха на Баркилфедро. Но главно упоритото дебнене.

Чрез мъжа си Ан беше далечна роднина с новата пруска кралица, съпруга на краля със стоте камерхери, която й бе изпратила своя портрет, нарисуван върху емайл по способа на Тюрке дьо Майерн. Пруската кралица също имаше по-млада незаконна сестра, баронеса Дрика.

Един ден в присъствието на Баркилфедро Ан зададе на пруския посланик няколко въпроса относно тази Дрика.

— Казват, че била богата?

— Много богата — отвърна посланикът.

— Има ли дворци?

— По-великолепни от дворците на сестра си кралицата.

— За кого трябва да се омъжи?

— За един знатен благородник, граф Гормо.

— Красив ли е?

— Очарователен.

— Тя млада ли е?

— Съвсем млада.

— Красива колкото кралицата?

Посланикът понижи глас и отвърна:

— По-красива.

— Това е нахалство! — прошепна Баркилфедро. Кралицата помълча за миг, после възкликна:

— Ах, тези незаконни дъщери!

Баркилфедро си отбеляза множественото число. Друг път на излизане от църква Баркилфедро бе застанал съвсем близо до кралицата, зад двамата църковнослужители на входа на параклиса, когато лорд Дейвид Дъри Мойр прекоси редиците на жените и произведе силно впечатление с хубавата си външност. При минаването му избухваха шумни възклицания:

— Колко е елегантен!

— Колко е изящен!

— Какъв величествен вид има!

— Колко е красив!

— Колко неприятно! — измърмори кралицата. Баркилфедро чу.

Вече беше наясно.

Можеше да засегне херцогинята, без да предизвика неодобрението на кралицата.

Първият въпрос бе разрешен.

Оставаше вторият.

Как да навреди на херцогинята?

Какво средство можеше да му даде неговата жалка служба за постигането на такава трудна цел?

Очевидно никакво.