Виктор Юго
Човекът, който се смее (96) (Том 4)

VII
Човешки бури, по-страшни от бурите на океана

Вратите се затвориха; пазителят на черния жезъл се прибра. Лордовете-комисари станаха от държавната скамейка и отидоха да седнат начело на скамейката на херцозите, на местата, определени им по длъжност, след което лорд-канцлерът взе думата:

— Милорди, тъй като Камарата от много дни вече разисква по „била“ който предлага да се увеличи със сто хиляди лири стерлинги годишната рента на негово кралско височество принца — съпруг на нейно величество, тъй като дебатът е изчерпан и приключен, ще се пристъпи към гласуване. Гласуването ще започне, според обичая, от „последнородения“ на скамейката на бароните. Всеки лорд при повикване на името си, ще стане и ще отговори „доволен“ или „недоволен“ и ще има свободата да изложи, ако сметне за уместно, причините за своето съгласие или несъгласие. Писарю, започнете допитването!

Изправен на крака, писарят отвори голям фолиант, поставен върху позлатена стойка, който беше Книгата на перството.

„Последнороден“ в Камарата по онова време беше лорд Джон Харви, получил баронска и перска титла през 1703 година. От него водят началото си Бристолските маркизи.

Писарят повика:

— Милорд Джон, барон Харви.

Старец с руса перука стана и каза:

— Доволен.

После отново седна.

Помощник-писарят отбеляза мнението му.

Писарят продължи:

— Милорд Франсис Сеймор, барон Конуей от Килтълтаг.

— Доволен — пошепна, като се понадигна от мястото си, един елегантен младеж с лице на паж, който съвсем и не подозираше, че е бъдещ дядо на маркизите Хартфорд.

— Милорд Джон Ливъсън, барон Гауър — продължи писарят.

Този барон, от когото по-сетне произлязоха херцозите Съдърланд, стана и сядайки отново, каза:

— Доволен.

Писарят продължи:

— Милорд Хенидж Финч, барон Гърнзи.

Дядото на графовете Ейлсфорд, не по-млад и не по-малко елегантен от дядото на маркизите Хартфорд, оправда своя девиз: „Aperto vivere voto“^[1], като гръмко изрече:

— Доволен.

Докато той сядаше, писарят вече викаше петия барон:

— Милорд Джон, барон Гранвил.

— Доволен — отвърна, като бързо стана и седна, лорд Гранвил Потридж, чийто род без бъдеще щеше да угасне през 1709 година.

Писарят мина към шестия:

— Милорд Чарлс Маунтагю, барон Халифакс.

— Доволен — каза лорд Халифакс, носител на титла, под която бе угаснало името Савил и щеше да угасне името Маунтагю. Маунтагю се отличава от Монтагю и от Маунтакют.

И лорд Халифакс добави:

— Принц Джордж има дотация като съпруг на нейно величество: има друга дотация като Датски принц, друга като херцог Къмбърланд и още една като лорд — върховен адмирал на Англия и на Ирландия, но няма като главнокомандуващ. Това е неправда. На тази нередност трябва да се сложи край в интерес на английския народ.

После лорд Халифакс възхвали християнската религия, отправи упрек към папизма и гласува субсидията.

След като лорд Халифакс седна, писарят продължи:

— Милорд Кристоф, барон Барнард.

Лорд Барнард, от когото водят рода си херцозите Кливланд, стана при повикването на името му.

— Доволен — каза.

И седна бавно, тъй като имаше дантелено жабо, което си струваше да бъде забелязано. Независимо от това лорд Барнард беше достоен благородник и храбър офицер.

Докато лорд Барнард си сядаше, писарят, който четеше списъка по навик, се поколеба. Той намести очилата си и с удвоено внимание се наведе над регистъра, после изправи глава и каза:

— Милорд Фърмън Кланчарли, барон Кланчарли и Хънкървил.

Гуинплейн стана:

— Недоволен — каза той.

Всички глави се обърнаха към него. Гуинплейн стоеше прав. Свещниците, поставени от двете страни на престола, ярко осветяваха лицето му и сред обширната мрачна зала му придаваха вид на маска сред кълба дим.

Гуинплейн си бе наложил усилието, което, както си спомняте, в краен случай можеше да направи. С напрежение на волята, равно на усилието, което би било необходимо, за да се укроти тигър, той бе успял за миг да заличи зловещия кикот от лицето си. В момента той не се смееше. Това не можеше да продължи дълго. Непокорството пред онова, което е наша природа или наша съдба, е краткотрайно. Понякога морската вода се противопоставя на силата на земното притегляне, издига се като вихрушка и образува планина, но неизбежно пада. Така беше и с Гуинплейн. За един миг, който той чувствуваше, че е тържествен, с чудовищно усилие на волята, но не за много по-дълго, отколкото трае блясъкът на светкавица, той бе хвърлил върху челото си мрачното було на своята душа; бе успял да обуздае неизменния си смях, оттеглил бе веселостта, която бяха наложили на лицето му, и беше станал още по-страшен.

— Кой е този човек? — се понесе из залата.

Неописуема тръпка мина по всички скамейки. Гъсталакът на косите, двете черни дупки под веждите, втренченият поглед на дълбоко хлътналите очи, уродливите черти на лицето, в които светлини и сенки отвратително се преплитаха — всичко беше изненадващо.

Надхвърляше всяко въображение. Колкото и да бяха разговаряли за Гуинплейн, когато го видяха, хората се стъписаха. Дори и онези, които очакваха подобно нещо, не можеха да не се стреснат. Нека си представим на връх планината, запазена за боговете, сред празненството на една ясна вечер, пред насъбраните олимпийци, лицето на Прометей, обезобразено от човката на лешояда, което неочаквано се появява като кървава луна на хоризонта. Олимп съзира Кавказ — каква гледка! Стари и млади наблюдаваха зяпнали Гуинплейн.

Един старец, дълбоко уважаван от цялата Камара, който бе видял много хора и много неща и който бе предложен за херцогска титла — Томас, граф Уортън, се надигна изплашен.

— Какво означава това? — извика той. — Кой е въвел този човек в Камарата? Да се изгони този човек!

И като се обърна към Гуинплейн, високомерно добави:

— Кой сте вие? Откъде изскочихте?

Гуинплейн отвърна:

— От бездната.

Скръсти ръце и изгледа лордовете.

— Кой съм аз ли? Аз съм нищетата. Милорди, имам да ви говоря.

В залата премина тръпка и настъпи мълчание. Гуинплейн продължи:

— Милорди, вие сте горе. Чудесно. Трябва да вярваме, че бог има свои съображения, щом така е наредил. Вие държите властта, богатството, радостта, имате вечно слънце на вашия небосвод, неограничена мощ, щастие, което никой не дели с вас. И вие напълно сте забравили за другите хора. Така да бъде. Но и под вас, а може би и над нас има нещо. Милорди, аз дойдох да ви донеса една вест. Човешкият род съществува.

Събраните на едно място хора са като децата. За тях произшествията са нова играчка, която едновременно ги плаши и привлича. Понякога сякаш се задвижва пружина и от дупката излиза дявол. Във Франция тази роля се е паднала на Мирабо, който също о бил грозен.

В този миг Гуинплейн се чувствуваше така, сякаш израстваше вътрешно. Когато говори пред тълпа, човек е като жрец, възправен на върха на планина от души. Под петите си той сякаш усеща тръпнещи човешки сърца. Гуинплейн вече не беше човекът, който миналата нощ за миг се бе почувствувал почти нищожен. Па̀рите на това внезапно издигане, които го бяха смутили, бяха олекнали и бяха станали прозрачни и в онова, което вчера бе съблазнило суетата му, сега той виждаше мисия. Същата мисъл, която отначало го бе принизила, сега го извисяваше. Озарила го бе една от онези ослепителни светкавици, които пораждат чувството за дълг.

От всички страни около Гуинплейн крещяха:

— Слушайте! Слушайте!

Със свръхчовешко усилие той все още успяваше да задържи върху лицето си строгия и мрачен израз, под който кикотът напираше като див кон, готов да побегне на воля. Той продължи:

— Аз съм този, който иде от дълбините. Милорди, вие сте велики и богати. Това крие опасност. Вие използувате прикриващия ви мрак. Но внимавайте, има една огромна сила — светлината. Зората не може да бъде победена. Тя ще дойде. Тя иде. Тя носи със себе си неудържимия изблик на деня. А кой ще попречи на тази прашка да запокити слънцето в небето? Слънцето значи право. Вие представлявате привилегированите. Треперете! Истинският господар ще похлопа на вратата. Кой е бащата на привилегията? Случаят. А кой е нейният син? Произволът. Нито случайността, нито произволът са нещо сигурно. И нея, и него ги очаква лошо бъдеще. Аз дойдох, за да ви предупредя. Дойдох, за да изоблича вашето щастие. То се гради на хорското нещастие. Вие имате всичко и това всичко се състои от нищото на другите. Милорди, аз съм отчаян адвокат и защищавам загубена кауза. Но бог ще възстанови нарушената справедливост. Аз съм само един глас. Човешкият род е уста и аз съм вопълът на тази уста. Вие ще ме чуете. Аз дойдох, за да открия пред вас, перовете на Англия, великия съд на народа, този властелин, който сега е подложен на изтезания, този осъден, който е съдия. Аз се огъвам под тежестта на онова, което искам да кажа. Откъде да започна? Не знам. Огромната си пледоария съм събрал късче по късче сред безбрежното море на страданията. Какво да направя с нея? Тя ме гнети и аз я хвърлям в безпорядък пред вас. Бях ли предвидил това? Не. Вие сте изненадани. Аз също. Вчера аз бях циркаджия. Днес съм лорд. Неразгадаема игра. Чия? На неизвестността. Нека всички треперим! Милорди, цялата синева на небето е за вас. В тази огромна вселена вие виждате само празника. Знайте, че в нея има и тъмнина. Сред вас аз съм лорд Фърмън Кланчарли, но моето истинско име е име на бедняк. То е Гуинплейн. Аз съм един клетник, превърнат в благородник по прищявка на краля. Това е моята история. Мнозина от вас са познавали баща ми. Аз не го познавам. Вас ви свързва с него това, че той е феодал, а мен — това, че е изгнаник. Всичко, което бог е направил, е добро. Аз съм бил захвърлен в бездната. С каква цел? За да видя нейното дъно. Аз съм гмурец и ви нося един бисер — истината. Говоря, защото знам. Вие трябва да ме изслушате. Аз всичко съм изпитал, всичко съм видял. Страданието не е празна дума, господа щастливци. Аз познавам бедността, защото сред нея съм израсъл; познавам студа, защото съм треперил от мраз; познавам вкуса на глада; понасял съм презрението; боледувал съм от чума; пил съм от срама. И тази истина аз ще я повърна пред вас. И това изригване на цялата човешка нищета ще опръска краката ви и ще запламти. Аз се поколебах, преди да се оставя да ме доведат на мястото, където съм сега, защото имам други задължения. Сърцето ми не е с вас. Онова, което е ставало у мен, не ви засяга. Когато човекът, когото вие наричате пазител на черния жезъл, дойде да ме вземе по поръка на жената, която вие наричате кралица, в първия миг понечих да откажа. Но ми се стори, че неведомата ръка на бога ме тласка насам и аз се покорих. Почувствувах, че трябва да се явя сред вас. Защо? Заради моите вчерашни дрипи. Тъкмо за да взема думата пред ситите, бог ме е свързал с гладуващите. О, имайте милост! О, този злокобен свят, към който мислите, че се числите, вие всъщност съвсем не го познавате. Вие, които стоите толкова високо, сте вън от неговите предели. Аз ще ви кажа какъв е този свят. Имам достатъчно опит. Аз ида оттам, където е гнетът. Мога да ви кажа колко тежи този гнет. О, вие, господари на живота, знаете ли кои сте всъщност? Виждате ли онова, което вършите? О, всичко това е страшно! През една нощ, през една бурна нощ, още съвсем малък, изоставен, сирак, сам сред този огромен свят, аз влязох в този мрак, който вие наричате „общество“. Първото нещо, което видях, беше законът, олицетворен от едно бесило; второто нещо беше богатството, вашето богатство, олицетворено от една жена, умряла от студ и от глад; третото беше бъдещето, олицетворено от едно умиращо дете; четвъртото беше доброто, истината и справедливостта, олицетворени от един скитник, който имаше за другар и приятел само един вълк.

В този миг, обзет от разкъсващото вълнение, Гуинплейн почувствува как гърлото му се свива от ридания.

И избухна в зловещ смях.

Заразата веднага се предаде. Над събранието бе надвиснал облак; той можеше да се разрази в нещо ужасно; разрази се във веселие. Смехът, тази радостна лудост, обхвана цялата Камара. На събрания властниците винаги търсят повод да се шегуват. Така те си отмъщават за това, че са длъжни да бъдат сериозни.

Смехът на кралете прилича на смеха на боговете — в него винаги има известна жестока нотка. Лордовете започнаха да подхвърлят шеги. Подигравките изостриха смеха. Около този, който говореше, се понесоха ръкопляскания и обиди. Той бе обсаден от весели подмятания, които го засипаха като убийствена градушка.

— Браво, Гуинплейн!

— Браво на Човека, който се смее!

— Браво на мутрата от Зеления сандък!

— Браво на рошавата тиква от Таринзово поле!

— Дошъл си да ни даваш представление, а? Прекрасно! Продължавай да бръщолевиш!

— Тоя ми е много забавен!

— Ама как хубаво се смее това говедо!

— Здравей, палячо!

— Поздрав на лорд Клоун!

— Продължавай проповедта си!

— И това било пер на Англия!

— Карай нататък!

— Не! Не!

— Да! Да!

Лорд-канцлерът се чувствуваше в доста неудобно положение.

Един глух лорд, Джеймс Бътлър, херцог Ормонд, сложи ръка на ухото си като слушалка и запита Чарлс Боклер, херцог Сейнт Олбънс:

— Как гласува той?

Сейнт Олбънс отговори:

— Той е недоволен.

— Разбира се — рече Ормонд, — много естествена. С това лице!…

Опитайте се да овладеете изпусната тълпа — а всяко събрание е тълпа… Красноречието е юзда; скъса ли се юздата, аудиторията побеснява и рита, докато свали оратора. Аудиторията ненавижда оратора. Това малцина знаят. Някои смятат, че изходът е да се държат поводите, но се мамят; Всеки оратор опитва това средство. По инстинкт. Гуинплейн също опита.

Един миг той гледа тези смеещи се хора.

— Значи — извика той — вие се гаврите с мизерията! Тишина, перове на Англия! Съдии, изслушайте моята защитна реч! О, аз ви заклевам, имайте милост! Милост към кого? Милост към самите вас. Кой е в опасност? Вие. Нима не виждате, че седите на везни и че от едната страна е вашата сила, а от другата — вашата отговорност? Бог ви тегли. О, не се смейте! Размислете! Колебанията на тази божия везна са тръпките на вашата съвест. Вие не сте зли. Вие сте хора като другите, нито по-добри, нито по-лоши. Вие се мислите за богове, но ако утре се разболеете, ще видите как вашата божественост трепери от треска. Всеки от нас струва колкото другите. Аз се обръщам към честните хора — зная, че между вас има такива; обръщам се към издигнатите умове — има и такива; обръщам се към благородните души, защото знам, че и такива има. Вие сте бащи, синове, братя и следователно често изпитвате нежност. Оня от вас, който тази сутрин е гледал пробуждането на детето си, е добър. Сърцата са едни и същи. Човечеството е едно сърце, нищо друго. Между тези, които потискат, и тези, които са потискани, разликата е само в мястото, което заемат. Нозете ви стъпват върху глави, но това не е по ваша вина. То е по вина на социалния Вавилон. Несполучлива сграда с множество надстроени един над друг етажи. Всеки етаж гнети другия. Изслушайте ме, аз всичко ще ви обясня. О, вие сте тъй могъщи, проявете братски чувства, вие сте тъй велики, бъдете нежни! Ако знаехте всичко, което аз съм видял! Уви! Каква мъка е там, долу! Човешкият род е в тъмница. Колко невинно осъдени! Там липсва светлина, липсва въздух, липсва добродетел. Там няма надежда. И страшното е, че хората чакат. Разберете тази безизходна мъка. Има създания, чийто живот е същинска смърт. Има момиченца, които на осем години започват с проституция, а на двадесет завършват със старост. Колкото до строгостта на наказанията, тя е ужасна. Говоря малко безредно и не подбирам думите си. Казвам онова, което първо ми дойде наум. Вчера аз видях един човек окован и гол, върху гърдите му бяха натрупани камъни; издъхна в мъчения. Знаете ли това? Не. Ако знаехте какво става, никой от вас не би имал смелостта да бъде щастлив. Кой от вас е ходил в Нюкасъл он Тайн? Там в мините има хора, които дъвчат въглища, за да запълнят стомасите си и да залъжат своя глад. Или да вземем графство Ланкастър — от немотия град Рибълчестър се е превърнал в село. Аз не намирам, че принц Джордж Датски има нужда от още сто хиляди гвинеи. Бих предпочел бедният болник да бъде приеман на лечение, без да е задължен да плаща предварително за погребението си. В Карнарвън, в Трейт Мор, както и в Трейт Бикън бедняците са толкова мършави, че са страшни за гледане. В Страфорд поради липса на средства блатата не могат да се пресушат. Тъкачните фабрики са затворени в целия Ланкашир. Навсякъде безработица. Знаете ли, че рибарите в Харлек, които ловят херинга, ядат трева, когато няма улов? Знаете ли, че в Бъртън Лейзърс още има прокажени, които се крият из хралупите и по които стрелят, щом се покажат? В Ейлсбъри, град, чийто лорд е между вас, върлува постоянен глад. В Пенкридж и Ковънтри, чиято катедрала преди малко дарувахте и чийто епископ обсипахте с допълнителни средства, в колибите хората нямат легла и копаят дупки в пръстения под, за да има къде да спят децата им — вместо да започва с люлка, животът там започва с гроб. Аз съм видял всички тези неща. Милорди, знаете ли кой плаща данъците, които вие гласувате? Хора, умиращи от глад. Уви, вие се мамите! Вървите по погрешен път. Увеличавате бедността на бедняка, за да увеличите богатството на богаташа. А би трябвало да се прави обратното. Какво! Да се взема от работника, за да се дава на безделника, да се взема от голтака, за да се дава на принца! О, да, в жилите ми тече стара републиканска кръв. Всичко това ме отвращава. Ненавиджам кралете! И колко тук жените са безсрамни. Разказаха ми една тъжна история. О, аз мразя Чарлс Втори! Една жена, която моят баща е обичал, се отдала на този крал, докато баща ми умирал в изгнание! Проститутка! Чарлс Втори, Джеймс Втори, след нехранимайкото — престъпник! Какво представлява всъщност краля? И той е човек, слаб и безпомощен пред нуждите и страданията. За какво е кралят? А отгоре на всичко вие охранявате този паразит! Превръщате червея в боа. От тенията правите дракон. Милост за бедните! Вие утежнявате данъците в полза на трона. Пазете се от законите, които постановяване! Пазете се от страдалческата сган, която мачкате! Погледнете надолу! Вижте в нозете си. О, високопоставени, съществува и обезправен народ! Имайте милост. Да! Милост към себе си! Защото мнозинството агонизира, а когато низините умират, те носят смърт и по върховете. В мъртвото тяло нищо не остава живо. Когато настъпи нощ, никой не може да запази светло кътче за себе си. Ако обичате себе си, спасете другите. Потъването на кораба не е безразлично за нито един от пътниците. Не е възможно едните да погинат, без всички да бъдат погълнати от бездната. О, знайте, глъбините са за всички!

Смехът се удвои, неудържим. Впрочем достатъчна беше странността на тези думи, за да се развесели събранието.

Да си смешен външно, а вътрешно да изживяваш трагедия — няма по-унизително страдание, няма по-дълбок гняв. Гуинплейн беше в това положение. Думите му се стремяха да въздействуват в една посока, лицето му въздействуваше в обратната. Това беше ужасно. Изведнъж гласът му остро прокънтя:

— Тия хора се веселят! Добре. Те се смеят над агонията, издевателствуват над предсмъртния хрип. Те са всемогъщи! Възможно е. Така да бъде. Ще видим. О, й аз съм един от тях! Но аз съм и с вас, о, бедняци! Един крал ме е продал, един бедняк ме приюти. Кой ме е обезобразил? Един властелин. Кой ме излекува и отхрани? Човек, който умираше от глад. Аз съм лорд Кланчарли, но си оставам Гуинплейн. Произлизам от средата на знатните, но принадлежа на дребния народ. Аз съм сред тези, които благоденствуват, но съм с тези, които страдат. О, зле е устроено това общество! Един ден ще дойде истинското общество. Тогава вече не ще има аристократи, ще има само свободни хора. Не ще има господари, ще има бащи. Това е бъдещето. Край на поклоните, на унижението, на невежеството, на хората-добитък, край на придворните, на лакеите, на кралете! Светлина! А междувременно аз съм тук. Имам едно право и го използувам. Но имам ли това право? Не, ако го използувам за себе си. Да, ако го използувам за всички. Ще говоря на лордовете като техен равен. О, братя мои от низините, аз ще им кажа за вашата нищета. Ще се възправя с вързоп бедняшки дрипи в ръка и ще хвърля в лицето на господарите мизерията на робите и тогава те, облагодетелствуваните и дръзките, вече не ще могат да се освободят от спомена за злощастниците. И тогава те, принцовете, вече не ще могат да се освободят от палещия спомен за бедняците. И толкова по-зле, ако тези бедняци са червеи, и толкова по-добре, ако тези червеи паднат върху лъвове.

Тук Гуинплейн се обърна към помощник-писарите, които пишеха, коленичили пред четвъртата торба с вълна.

— Какви са тези хора, застанали на колене? Какво правите вие там? Станете, та вие сте човеци!

Това внезапно обръщение към подчинени, които един лорд дори не бива да забелязва, развесели перовете до крайна степен. Преди те викаха „браво“, сега крещяха „ура“! От ръкопляскания преминаха към тропане с крака. Човек можеше да помисли, че се намира в Зеления сандък. Само че в Зеления сандък смехът приветствуваше Гуинплейн, тук го унищожаваше. Да убие — към това се стреми присмехът. Понякога смехът прави всичко възможно, за да умъртви човека.

Смехът се бе превърнал в престъпна радост. Сипеха се подигравки. Глупостта на събранията се изразява в духовитост. Остроумните им и тъпи смешки отстраняват фактите, вместо да ги задълбочават, и осъждат въпросите, вместо да ги разрешават. Не се знае докъде може да доведе всяко произшествие. Да се подиграваш с него, значи да се подиграваш със загадката. Но зад него стои сфинксът, който не се смее.

Чуваха се противоречиви възгласи:

— Стига! Стига!

— Още! Още!

Уилям Фармър, барон Лимпстър, подхвърли на Гуинплейн обидата, която Рик-Куини е отправил към Шекспир:

— Histrio! Mima!^[2]

Лорд Вон, премъдър мъж, който седеше двадесет и девети на скамейката на бароните, се провикна:

— Ето че се връщаме към времената, когато животните са бръщолевили. Сред човешките лица една животинска муцуна е взела думата.

— Да послушаме Варлаамовата ослица — допълни лорд Ярмът.

Кръглият нос и кривата уста придаваха на лорд Ярмът дълбокомислен вид.

— Бунтовникът Линъс е наказан в гроба си. Синът е наказанието на бащата — каза Джон Хъф, епископ на Личфийлд и на Ковънтри, чиито доходи Гуинплейн бе засегнал.

— Той лъже — твърдеше лорд Чъмли, законодателят законовед. — Онова, което той нарича изтезание, е всъщност изпитанието с тежести, което е много добро наказание. Мъченията не съществуват в Англия.

Томас Уентуърт, барон Рейби, се провикна към канцлера:

— Милорд канцлер, прекратете заседанието!

— Не! Не! Не! Да продължи! Той ни забавлява! Ура! Хип! Хип! Хип!

Така крещяха младите лордове. Веселието им беше стигнало до изстъпление. Особено четирима бяха подивели от смях и омраза. Те бяха Лорънс Хайд — граф Рочестър, Томас Тъфтън — граф Танет, виконт Хатън и херцог Монтагю.

— В кучешката колибка, Гуинплейн! — викаше Рочестър.

— Долу! Долу! Долу! — крещеше Танет.

Виконт Хатън извади от джоба си едно пени и го подхвърли към Гуинплейн.

А Джон Камбъл — граф Гринидж, Савидж — граф Ривърс, Томпсън — барон Хавършам, Уорингтън, Ескрик, Ролстън, Рокингам, Картърет, Лангдейл, Бейнистър, Мейнард, Хъдзън, Карнарвън, Кавендиш, Бърлингтън, Робърт Дарен — граф Холдърнес, Ъдър Уиндзор — граф Плимът, ръкопляскаха.

Глъч на пандемониум или на пантеон, в която думите на Гуинплейн се губеха. Долавяше се само: „Внимавайте!“

Ралф, херцог Монтагю, наскоро завършил Оксфорд и с още небръснати мустаци, слезе от скамейката на херцозите, където седеше на деветнадесетото място, и застана прав, със скръстени ръце, с лице към Гуинплейн. Всяко острие има място, което реже най-добре, и всеки глас — интонация, която оскърбява най-много.

С такъв именно тон Монтагю се изсмя в лицето на Гуинплейн и му извика:

— Какви ги приказваш?

— Предсказвам — отвърна Гуинплейн.

Отново избухна смях. Под този смях като басов съпровод тътнеше гняв. Един от малолетните перове, Лайънъл Крансилд Саквил, граф Дорсет и Мидълсекс, се качи на скамейката си и без да се усмихва, сериозен, както подобава на бъдещ законодател, без да каже нито дума, обърна към Гуинплейн свежото си лице на дванадесетгодишен хлапак и сви рамене. При което епископът на Сейнт Ейсъф се наведе над ухото на епископа на Сейнт Дейвид, който седеше до него, и му каза, като сочеше Гуинплейн:

— Ето безумния! — после посочи към детето и довърши: — А ето мъдрия!

Сред хаоса от смехове се отделяха неясни възгласи:

— Страшилище!

— Какво означава всичко това?

— Обида спрямо Камарата!

— Това е изрод, а не човек!

— Позор! Позор!

— Да се прекрати заседанието!

— Не! Нека довърши!

— Говори, шуте!

Лорд Луис Дюрас, застанал с ръце на кръста, крещеше:

— Ех, че е хубаво човек да се посмее! Далакът ми е просто щастлив. Предлагам да гласуваме благодарност в следната форма: „Камарата на лордовете благодари на Зеления сандък.“

Както си спомняме, Гуинплейн бе мечтал за по-различен прием.

Който се е изкачвал по стръмен сипей над шеметна пропаст, който е чувствувал под ръцете, под ноктите, под лактите, под коленете, под краката си как опората му се рони и му се изплъзва, който, вместо да напредва по този труден склон, е отстъпвал и се е боял от подхлъзване, който е затъвал, вместо да се катери, слизал е, вместо да се изкачва, с усилието си да стигне върха е увеличавал увереността си, че ще претърпи крушение, и с всяко движение, вместо да се спаси, все повече се е погубвал, усещал е страшното приближаване на бездната и е изтръпвал до кости от мрачния ужас пред зеещата под него паст, само той е изпитал онова, което чувствуваше Гуинплейн.

Той разбираше, че рухва и че аудиторията му е бездната.

В такива случаи винаги се намира някой, който с една дума изразява общото мнение.

Лорд Скарсдейл с един вик изрази впечатлението на цялото събрание:

— Какво търси сред нас това чудовище?

Объркан и възмутен, Гуинплейн се изправи в някакъв върховен гърч. Втренчено изгледа всички.

— Какво търся ли? Дошъл съм, за да всея ужас у вас. Бил съм чудовище, казвате вие? Не, аз съм народът. Бил съм изключение? Не, аз съм цялото човечество. Изключението сте вие. Вие сте химерата, аз съм действителността. Аз съм Човекът. Аз съм страшният Човек, който се смее. На какво? На вас. На него. На всичко. Какво представлява неговият смях? Вашето престъпление и неговото мъчение. И той хвърля в лицето ви собственото ви престъпление, плюе в лицето ви собственото ви престъпление. Аз се смея. Това означава — аз плача.

Той спря. Всички мълчаха. Смеховете продължаваха, но тихо. Той помисли, че наново е завладял вниманието. Пое си дъх и продължи:

— За смеха, изписан върху моето лице, е виновен един крал. Този смях изразява всеобщото отчаяние. Този смях ще рече омраза, принудително мълчание, ярост, отчаяние. Този смях е плод на изтезания. Този смях е насилствен смях. Ако сатаната се смееше така, неговият смях би осъдил бога. Но всевечният по нищо не прилича на тленните. Понеже е абсолютен, той е справедлив. И бог мрази онова, което кралете вършат. О, вие ме смятате за изключение! Аз съм символ. О, всички вие всемогъщи глупци, отворете очите си! Аз въплъщавам всичко. Аз представлявам човечеството такова, каквото са го направили неговите господари. Човекът е осакатен. Онова, което са направили с мен, направили са го с цялото човечество. Обезобразили са правото му, справедливостта, истината, разума, ума, както са обезобразили моите очи, ноздри, уши. Както в мен, така и в неговото сърце са заложили гнусната клоака на гнева и болката, а върху лицето — маската на задоволство. Върху това, което бог е сътворил с ръката си, кралят е поставил клеймо с хищен нокът. Чудовищно допълнение. Епископи, перове и властелини, народът, това е дълбоко страдащият, който се усмихва. Милорди, казвам ви, народът, това съм аз. Днес вие го потискате, днес вие ме освирквате. Но иде страшно размразяване. Онова, което е било камък, се превръща във вода. Твърдата на вид почва се превръща в локва. Едно пропукване, и всичко е свършено. Ще дойде час, когато един гърч ще сломи вашето потисничество, когато един рев ще отговори на вашите дюдюкания. Този час е настъпил — и ти, татко, си го преживял! Този божествен час е настъпил и се е нарекъл Република: тя е била прогонена, но ще се върне. Дотогава не забравяйте, че дългият низ въоръжени със саби крале е бил прекъснат от въоръжения с брадва Кромуел. Треперете! Часът на неотменната развръзка наближава, отрязаните нокти израстват, изтръгнатите езици се превръщат в огнени езици, пръснати по вятъра на мрачините, и вият в безкрая. Гладните показват зъбите си, които бездействуват, издигнатият върху ада рай се разтриса, хора страдат, страдат, страдат и онова, което е горе, полита, а онова, което е долу, се разтваря, сянката иска да стане светлина, осъденият отхвърля избраника, народът идва, казвам ви, човекът се надига, настъпва краят, настъпва червената зора на катастрофата. Ето какво изразява този смях, на който вие се смеете. Лондон е вечен празник. Нека! Англия от край до край е един приветствен вик. Да. Но чуйте: всичко, което вие виждате, всичко това съм аз. Вашите празници — това е моят смях. Вашите увеселения — това е моят смях. Вашите сватби, ръкополагания, коронации — това е моят смях. Тържествата по случай раждането на вашите принцове — това е моят смях. Гръмотевиците над главите ви — това е моят смях.

Как може човек да се сдържи пред такова нещо! Кикотът отново избухна и този път вече беше сразяващ. От всичката лава, която изригва човешката уста, най-разрушителна е веселостта. Да правиш зло с радостно чувство — никоя тълпа не може да устои на тази зараза. Всички екзекуции не се извършват на ешафоди. Щом хората се съберат на едно място, независимо дали са тълпа или събрание, винаги сред тях ще се намери един готов палач — сарказмът. Няма мъчение, което може да се сравни със страданията на нещастника, когото осмиват. На това мъчение сега бе подложен Гуинплейн. Подигравките се сипеха върху му като град от камъни или снаряди. Той беше играчка, кукла, прицел. Перовете скачаха, викаха „бис“, търкаляха се. Тропаха с крака. Хващаха се за нагръдниците. Величествеността на мястото, пурпурът на мантиите, строгостта на хермелина, дългите перуки не ги възпираха. Лордовете се смееха, епископите се смееха, съдиите се смееха. Скамейката на старците се бе разведрила, скамейката на децата се превиваше от смях. Кентърбърийският архиепископ буташе с лакът Йоркския архиепископ. Хенри Комптън, епископ на Лондон, брат на граф Нортамптън, се държеше за корема. Лорд-канцлерът свеждаше очи, за да прикрие неволната си усмивка. И изправеният до преградата като статуя на почтителността пазител на черния жезъл се смееше.

Пребледнял, Гуинплейн стоеше със скръстени ръце. Заобиколен от тези стари и млади лица, по които сияеше омировско веселие, сред вихрушката от ръкопляскания и викове „ура“, сред бесния фарс, чийто център бе той, сред необикновения изблик на смях, сред тази огромна радост, в душата му се отваряше гроб. Свършено беше. Той вече не можеше да обуздае нито лицето си, което го бе предало, нито аудиторията си, която го обругаваше.

И докато гротескното се вкопчваше във възвишеното, докато смехът откликваше на стенанието, а пародията препускаше зад отчаянието, вечният неизбежен закон за противоречието между това как човек изглежда и това, което е, избухваше в небивал ужас. Никога по-зловеща светлина не бе озарявала дълбокия човешки мрак.

Гуинплейн присъствуваше на окончателното разгромяване на съдбата си от един изблик смях. Непоправимото бе станало. Падналият може да се вдигне, разбитият на прах — не може. Тази тъпа, неумолима подигравка го бе сразила. Сега вече нищо не бе възможно. Всичко зависи от средата. Онова, което бе тържество за Зеления сандък, беше падение и катастрофа в Камарата на лордовете. Същото ръкопляскане там беше одобрение, тук — проклятие. Тук той усети опакото на своята маска. Със същата тази маска, с която Гуинплейн привличаше симпатиите на народа, лорд Фърмън Кланчарли отблъскваше всемогъщите. От една страна — привличане, от друга — отвращение. И двете го осъждаха на мрак. Той се чувствуваше като нападнат от засада. От време на време съдбата нанася такива предателски удари. Рано или късно всичко се изяснява, но междувременно човек пада във вълчите ями на ориста. Гуинплейн бе помислил, че се издига, а ето че срещна този смях. Понякога апотеозите завършват зловещо. Има една мрачна дума — да се опомниш. Трагична е мъдростта, родена от опиянението. Обгърнат от тази весела и жестока буря, Гуинплейн размишляваше.

Лудият смях е като отпускане по течението. Когато едно събрание изпадне в такова веселие, значи, че е загубило своя компас. Присъствуващите вече не знаеха нито какво искат, нито какво вършат. Наложи се да се прекрати заседанието.

„Предвид на инцидента“ лорд-канцлерът отложи гласуването за другия ден. Камарата бе разпусната. Лордовете се поклониха пред „кралското кресло“ и се разотидоха: Още се чуваха смехове, които постепенно заглъхваха в коридорите. Освен официалните врати заседателните зали имаха входове зад тапицериите в стените, зад релефи и издатини, най-различни скрити пролуки, през които се изпразват като пропукан съд. За кратко време залата опустя. Това стана много бързо и почти без преход. Такива шумни места изведнъж потъват в тишина.

Когато се задълбочиш в размисъл, стигаш далеч и накрая сякаш попадаш на друга планета. Гуинплейн изведнъж се опомни. Беше сам. Залата беше пуста. Той дори не бе забелязал, че заседанието е прекратено. Всички перове бяха изчезнали, дори и двамата му кръстници. Само тук-там се мяркаха нисши чиновници в Камарата, които чакаха „негова светлост“ да си отиде, за да сложат калъфите на мебелите и да угасят светлините. Той несъзнателно си сложи шапката, напусна скамейката си и се отправи към голямата отворена врата, която водеше за галерията. Когато минаваше през отвора в перилото, един дверопазител пое перската му мантия. Той едва го забеляза. Миг след това беше вече в галерията.

Дежурните служители, които стояха там, с изненада забелязаха, че този лорд бе излязъл, без да се поклони на престола.