Виктор Юго
Човекът, който се смее (101) (Том 4)

II
Баркилфедро се целеше в орела, а улучи гълъбицата

Стълбичката на колибката беше спусната. Вратата беше полуотворена. Вътре нямаше никого. Пестеливата светлина, която влизаше през предното стъкло, неясно очертаваше вътрешността на бараката с печална светлосянка. Върху олющените дъски — едновременно външни стени и вътрешна облицовка — се различаваха надписите на Урсус, които славеха величието на лордовете. На един гвоздей до вратата Гуинплейн видя яката и елека си, закачени като дрехи на мъртвец в морга.

В този момент той нямаше нито жилетка, нито горна дреха.

Каручката скриваше нещо, което бе проснато на палубата в основата на мачтата и което фенерът осветяваше. Беше дюшек, от който се подаваше един край. Вероятно някой лежеше върху дюшека. Виждаше се също някаква сянка, която се движеше.

Чуваше се говор. Скрит зад каручката, Гуинплейн се вслуша.

Беше гласът на Урсус.

Този тъй суров външно и тъй нежен вътрешно глас, който толкова често бе нагрубявал и толкова добре бе направлявал Гуинплейн още от детството му, вече не звучеше проникновено и оживено както преди. Беше дрезгав и нисък и в края на всяко изречение преминаваше във въздишка. Той само далечно напомняше някогашния ясен и звънък глас на Урсус. Сега беше като говор на човек, чието щастие е мъртво. Гласът също може да се превърне в призрак.

Урсус сякаш не разговаряше, а мърмореше сам на себе си. Впрочем ние вече знаем, че той обичаше монолозите. Дори и заради това минаваше за маниак.

Гуинплейн затаи дъх, за да не пропусне нито дума от онова, което Урсус казваше, и ето какво чу:

— Много опасни са този вид кораби. Нямат фалшбордове. Ако се изтърколиш, няма какво да те задържи. Ако времето се развали, ще трябва да я сваля под палубата, а това ще бъде ужасно. Едно неумело движение, едно стряскане и може да получи разрив на сърцето. Виждал съм такива случаи. Ах, господи, какво ще стане с нас? Дали спи? Да. Спи. Струва ми се, че спи. Да не е в безсъзнание? Не. Пулсът й е доста силен. Положително спи. Сънят отлага присъдата. Добре, че не е будна. Какво да направя, за да не идват хора насам? Господа, ако на моста има някой, моля да не вдига шум! Не се приближавайте, ако нямате нищо против. Знаете, трябва да се внимава с такова крехко същество. Разбирате, тя има температура. Съвсем е младичка. Едно момиченце, което има температура. Сложих й този дюшек вън, за да лежи на въздух. Обяснявам това, за да внимавате. Тя падна от немощ на дюшека, сякаш бе загубила съзнание. Но сега спи. Бих искал да не я събуждате. Обръщам се към жените, ако тук има дами. Девойче — да ти скъса сърцето. Ние сме само бедни пътуващи артисти, моля да имате малко милост, а освен това, ако трябва да се заплати нещо, за да се пази тишина, аз ще платя. Благодаря ви, госпожи и господа. Има ли някой? Не. Мисля, че няма никого. Говоря напразно. Толкова по-добре. Господа, благодаря ви, ако сте там, и ако не сте, пак ви благодаря. Челото й е цялото в пот. Няма как, да се върнем в каторгата и да поемем хомота. Мизерията пак настъпи. Ето че отново ще трябва да се оставим на течението. Една ръка, ужасната ръка, която не се вижда, но която винаги усещаш върху себе си, внезапно ни обърна към черната страна на съдбата. Така да бъде. Няма да се отпуснем! Само че не бива тя да е болна. Глупав изглеждам, дето си говоря сам на глас, но все пак, ако се събуди, тя трябва да усети, че край нея има някой. Само дано не ми я събудят внезапно! Тихо, в името на небето! Ако се стресне и подскочи, не ще е за добро. Ще бъде неприятно, ако някой дойде насам. Мисля, че хората на кораба спят. Благодаря на провидението за тази отстъпка. Да. Но къде ли е Хомо? В цялата тази суматоха забравих да го вържа. Вече не зная какво правя. Повече от час не съм го видял. Сигурно е отишъл вън да си търси вечеря. Само да не му се случи нещо лошо! Хомо! Хомо!

Хомо леко чукна с опашка по дъските на палубата.

— А, ти си тук, тук си! Слава богу! Да се загуби Хомо, това вече ще бъде прекалено. Тя движи ръката си. Може би ще се събуди. Мълчи, Хомо. Започва отливът. Ей сега ще потеглим. Мисля, че тази нощ времето ще е хубаво. Няма вятър откъм север. Знамението виси на мачтата. Леко ще изкараме пътуването. Не зная вече как е положението с луната. Но облаците едва се движат. Едва ли ще има вълнение. Времето ще бъде добро. Тя е бледа. От слабост. Не, червена е. Това пък ще е от температурата. Не, не. Розова е. Добре е. Вече не виждам ясно. Горкичкият ми Хомо, аз вече не виждам ясно. Така значи, ще трябва отново да започваме живота. Пак ще се заловим за работа. Нали разбираш, останахме само ние двамата с тебе. Двамата ще работим за нея — ти и аз. Тя ни е детето. Аха, корабът се клати. Потегляме. Сбогом, Лондон! Сбогом, лека нощ, върви по дяволите! Ах, този ужасен Лондон!

И наистина на кораба се усещаше глухо клатушкане като на тръгване. Задната му част вече се отделяше от стената. На другия край на носа се виждаше един човек, застанал прав. Навярно стопанинът бе излязъл от вътрешното помещение и бе развързал въжето от брега и сега движеше кормилото. Както подобава на човек, отличаващ се с двойна флегматичност — на холандец и на моряк, той гледаше само към канала, нищо не чуваше, нищо не виждаше освен водата и вятъра и превит под дръжката на кормилото, почти се сливаше с мрака, като бавно минаваше по задната палуба от левия към десния борт. Приличаше на призрак с греда на рамо. Беше сам на палубата. Докато плаваха по реката, друг моряк не бе необходим. За няколко минути корабът стигна до талвега на реката и заслиза без никакво клатушкане. Едва развълнувана от отлива, Темза беше спокойна. Водата влачеше кораба и той бързо се отдалечаваше. Зад него черният декор на Лондон се стапяше в мъглата.

Урсус продължи:

— Нищо, ще й дам дигиталис. Боя се да не започне да бълнува. Дланите й са потни. Но какво толкова сторихме на господа? Колко бързо дойде цялото това нещастие! Отвратителна е бързината, с която ни сполита зло. Камък падне, а има нокти. Като ястреб над чучулига. Такава е съдбата. И ето те на легло, мило мое детенце! Пристигаме в Лондон и казваме: „Голям град, красиви паметници, а Саутуърк е чудесно предградие.“ Настаняваме се в него. А сега за нас това са ужасни места. Какво мога да сторя? Радвам се, че се махам оттук. Днес сме тридесети април. Никога не съм имал доверие на този месец. През април има само два щастливи дни — пети и двадесет и седми — и четири нещастни — десети, двадесети, двадесет и девети и тридесети. Това е било установено с положителност от изчисленията на Кардан. Искам този ден да е вече отминал. Все пак, като потегли, човек се чувствува по-леко. Призори ще бъдем в Грейвзенд, а утре вечер — в Ротердам. Ей богу, започвам някогашния живот с каручката. Ние ще си я теглим, нали, Хомо?

Леко потропване съобщи за съгласието на вълка.

Урсус продължи:

— Да можеше човек да излезе от нещастието, както се излиза от град! Хомо, ние още бихме могли да бъдем щастливи. Но, уви, винаги ще тъгуваме за онзи, който вече не е с нас. Сянката на загубения винаги остава над тези, които продължават да живеят. Ти знаеш за кого говоря, Хомо. Ние бяхме четирима, сега сме вече само трима. Животът е непрекъснато губене на онова, което обичаме. Зад себе си оставяме диря от страдания. Съдбата ни смайва с изобилието си от непоносими мъки. И след това хората се чудят, че старците мърморят. Отчаянието създава неудачниците. Добричкият ми Хомо, попътният вятър се задържа. Вече съвсем не се вижда куполът на „Свети Павел“. Ей сега ще минем край Гринидж. Това значи, че ще сме изминали повече от шест мили. Ах, аз завинаги обръщам гръб на тези ужасни столици, пълни със свещеници, със съдии и със сган. Предпочитам да гледам как трепкат листата в горите. Челото й е все така в пот! На ръката й са изскочили големи лилави вени, които никак не ми харесват. Това е от треската. Ах, господи, всичко това ме убива! Спи, детето ми! О, да, тя спи.

В този миг се издигна един глас, неизразим глас, който изглеждаше далечен, сякаш идеше някъде от висините и от глъбините, божествено злокобен глас, гласът на Деа.

Всичко, което Гуинплейн бе преживял до този миг, изчезна. Говореше неговият ангел. Стори му се, че чува думи, произнесени извън живота, сред някакъв небесен унес.

Гласът казваше:

— Той стори добре, че си отиде. Този свят не е за него. Но трябва и аз да отида при него. Татко, аз не съм болна, преди малко ви слушах, докато говорехте, добре съм, нищо ми няма, спях. Татко, аз ще бъда щастлива.

— Дете мое, какво искаш да кажеш? — запита Урсус тревожно.

Отговорът беше:

— Татко, не скърбете!

Настъпи кратко мълчание, през което тя сякаш си поемаше дъх, после до Гуинплейн стигнаха тези думи, произнесени бавно:

— Гуинплейн не е вече тук. И сега аз наистина съм сляпа. Не познавах тъмнината. Тъмнината е отсъствието.

Гласът пак спря, после продължи:

— Винаги ме беше страх, че той ще отлети. Чувствувах, че е небесен. И ето, той неочаквано отлетя. Така трябваше да се свърши. Душите отлитат като птиците. Но гнездото на душата е в онези дълбочини. Там има магнит, който привлича всичко, и аз знам къде ще срещна Гуинплейн. Няма да се мъча, за да намеря пътя, ще видите. Татко, той е там. По-късно и вие ще дойдете при нас. И Хомо също.

Като чу името си, Хомо леко тропна по палубата.

— Татко — поде гласът, — нали разбирате, че щом Гуинплейн не е тук, всичко е свършено. И да искам да остана, не ще мога, понеже човек трябва да диша. Не бива да искаме невъзможното. Когато бях с Гуинплейн, аз просто живеех. Сега Гуинплейн го няма и аз умирам. То е същото. Трябва или той да се завърне, или аз да си отида. Щом той не може да се върне, аз си отивам. Да умреш, е хубаво. Никак не е трудно. Татко, онова, което тук изгасва, светва на друго място. Да живее човек на тази земя, където сме ние, то е просто сърцето да ти се къса. Човек не може постоянно да бъде нещастен. Затова и аз отивам, както вие казвате, при звездите; там ще се оженим, там вече няма да се разделяме, ще се обичаме, ще се обичаме, ще се обичаме и ето това е бог.

— Хайде, не се дразни! — рече Урсус.

Гласът продължи:

— Ето например миналата пролет бяхме щастливи, бяхме заедно и бяхме щастливи, а сега всичко е друго. Вече не си спомням в кой градец бяхме, имаше дървета, слушах как синигерчетата пеят. Дойдохме в Лондон. Всичко се промени. Не ви правя упрек. Отиваш на някое място, без да знаеш какво ще стане. Татко, помните ли? Веднъж в голямата ложа дойде една жена. Вие казахте: „Тя е херцогиня!“ Аз се натъжих. Мисля, че по-добре щеше да е, ако си бяхме стояли в малките градчета. След това Гуинплейн направи добре. Сега е мой ред. Понеже сам вие ми разказвахте как, като съм била съвсем малка и майка ми умряла, съм била на земята през нощта и снегът ме затрупвал, и той, който също бил малък и също така съвсем сам, дошъл и ме прибрал и така съм оживяла, вие не може да се изненадвате, че днес аз непременно трябва да вървя и че искам да отида да видя дали Гуинплейн е в гроба. Защото единственото нещо, което съществува в живота, е сърцето, а след живота — душата. Нали разбирате какво ви казвам, татко? Но какво се движи? Струва ми се, че сме в някаква къща, която се движи. А пък не чувам шум на колела.

След кратко мълчание гласът добави:

— Не различавам добре кое беше вчера и кое днес. Не се оплаквам. Не зная какво е станало, но трябва да са се случили много неща.

Тези думи бяха казани с дълбока безутешна кротост и с въздишка, която Гуинплейн чу, и завършиха така:

— Трябва да си отида, освен ако той се върне…

Сломен, Урсус измърмори полугласно:

— Не вярвам във възкресения.

После продължи:

— Това е кораб. Ти питаш защо къщата се движи. Ние сме на кораб. Успокой се. Не бива да приказваш много. Дъще, ако поне малко ме обичаш, не се движи, за да не ти се покачи температурата. Както съм стар, аз няма да мога да понеса ти да се разболееш. Пощади ме, не се разболявай!

Гласът пак се разнесе:

— Да го търся на земята, има ли смисъл? Щом мога да го намеря само на небето.

Урсус отговори, като се мъчеше да придаде на гласа си заповеднически тон:

— Успокой се! Понякога ти нямаш нито капка разум! Препоръчвам ти да лежиш мирно! В края на краищата не си длъжна да знаеш какво означава куха вена. Аз ще съм спокоен, ако и ти си спокойна. Дете мое, направи й ти нещо за мене! Той те спаси, но аз те прибрах в дома си. Така ти сама влошаваш положението си. Това не е добре. Трябва да се успокоиш и да заспиш. Всичко ще се нареди. Давам ти честна дума, че всичко ще се нареди. Впрочем имаме късмет — времето е много добро. Сякаш нощта е такава нарочно заради нас. Утре ще бъдем в Ротердам, който е град в Холандия, на устието на Маас.

— Татко — каза гласът, — виждате ли, когато още от дете си бил винаги с някого, това не бива да се променя, защото тогава ще трябва да умреш, и дори и да искаш, не можеш нищо друго да направиш. Аз все пак много ви обичам, но усещам, че вече не съм напълно с вас, макар още да не съм и с него.

— Хайде — настоя Урсус. — Опитай се пак да заспиш!

Гласът отговори:

— Сънят не ще ми липсва.

Цял разтреперан, Урсус продължи:

— Казвам ти, че отиваме в Холандия, в Ротердам, който е град.

— Татко — продължи гласът, — аз не съм болна. Ако за това се тревожите, можете да се успокоите, нямам треска, само ми е малко топло.

Урсус промълви:

— На устието на Маас.

— Аз съм добре, татко, но виждате ли, чувствувам как умирам.

— Да не ти е минало, такова нещо през ума! — рече Урсус.

И добави:

— Само да няма сътресение, господи!

Настъпи мълчание.

Изведнъж Урсус извика:

— Какво правиш? Защо ставаш? Моля ти се, легни веднага!

Гуинплейн потрепери и подаде глава.