Виктор Юго
Човекът, който се смее (53) (Том 4)

VIII
Не само щастие, но и благоденствие

Колко верни неща има в приказките! Обгаряне като от докосването на невидим дявол — това е угризението на съвестта ни заради някоя лоша мисъл.

У Гуинплейн лошата мисъл никога не успяваше да разцъфти и той нямаше угризения на съвестта. Но понякога изпитваше съжаление.

Смътни мъглявини на съзнанието.

Какво беше това? Нищо.

Щастието им беше пълно. Още по-пълно и поради това, че те вече не бяха бедни.

Между 1689 и 1704 година положението им се бе напълно променило.

Случваше се през тази 1704 година един тежък и широк фургон, теглен от два силни коня, да влиза на мръкване в този или онзи приморски градец. Напомняше обърнат кораб върху четири колела, така че килът служеше за покрив, а палубата за под. Колелата бяха еднакво високи и като колела на тежкотоварна каруца. Колелата, окът и самият фургон бяха боядисани в зелено, с постепенно преливане на оттенъците — от бутилковозелените колела до ябълковозеления покрив. Със зеления си цвят колата се бе наложила на вниманието и вече я знаеха навсякъде, където ставаха панаири. Наричаха я „Green box“, което ще рече „Зелен сандък“. Зеленият сандък имаше само два прозореца, по един от всяка страна, а отзад — врата с подвижна стълбичка. От покрива през тръба, боядисана също в зелено като всичко останало, излизаше дим. Тази подвижна къща винаги беше прясно измазана и измита. От предната страна, над задниците на конете, върху прикрепена към фургона капра, до която се достигаше през прозореца, наред с един старец, хванал поводите, за да управлява добичетата, седяха две брехенки, тоест циганки, облечени като богини, и свиреха с тръби. Смаяните граждани не сваляха очи от гордо полюляващата се конструкция и гласно се възхищаваха от нея.

Това беше старото предприятие на Урсус, но разраснало се вследствие на успеха и произведено от естрада в театър.

Едно животно, ни куче, ни вълк, бе привързано с верига под фургона. Беше Хомо.

Старият каруцар, който караше конете, беше самият философ.

Как се бе превърнала неговата жалка каручка в олимпийска колесница?

Ето как: Гуинплейн бе станал знаменит.

С верен усет за това, което сред хората се нарича успех, навремето Урсус бе казал на Гуинплейн: „Дали са ти богатство в ръцете.“

Урсус, както читателите си спомнят, бе направил Гуинплейн свой ученик. Неизвестни хора бяха обработили лицето; той бе разработил ума и зад тъй сполучливата маска бе вложил колкото можеше мисъл. Щом детето поизрасна и Урсус го счете достойно да излезе на сцената, тоест върху предната част на бараката, той му даде роля. Впечатлението от появяването на Гуинплейн беше необикновено. Минувачите го посрещнаха с възхищение. Никога не бяха виждали нещо, което да може да се сравни с този изненадващ подражател на смеха. Не знаеха как се бе получил неговият необикновен заразителен кикот; едни го мислеха за естествен, други заявяваха, че е изкуствен, и понеже предположенията съвпадаха с действителността, навсякъде — по кръстопътища, по пазари, по всички панаири и празненства — тълпата се трупаше да гледа Гуинплейн. Благодарение на този great attraction^[1] в бедната кесия на пътуващата трупа бяха започнали да валят най-напред петаци, после едри грошове и накрая шилинги. След като задоволяха любопитството на едно населено място, те се отправяха към друго. От търкаляне камъкът не завъжда мъх, но подвижната колибка тъкмо така забогатя. От година на година, от град на град, колкото повече Гуинплейн растеше и погрозняваше, толкова повече се трупаше богатството, предречено от Урсус.

— Каква голяма услуга са ти направили, моето момче! — казваше Урсус.

„Богатството“ бе позволило на Урсус, който бе станал уредник на Гуинплейновите успехи, да построи колата на мечтите си — фургон, достатъчно обширен, за да пренася цял театър, и да сее знание и изкуство по кръстопътищата. Освен това Урсус можа да попълни трупата, състояща се от него, Хомо, Гуинплейн и Деа, с два коня и две жени, които в трупата бяха едновременно богини, както казахме по-горе, и слугини. По онова време всяка циркаджийска барака държеше да има митологически надпис на своя фронтон.

— Ние сме странствуващ храм — казваше Урсус.

Двете циганки, които философът бе подбрал сред разнородното скитническо население на градове и предградия, бяха грозни и млади и се наричаха, по желание на Урсус, Феба и Венера. Четете „Фиби“ и „Винос“, защото е редно да се съобразяваме с английското произношение.

Фиби готвеше, Винос чистеше храма.

А в дните, когато имаше представление, те обличаха Деа.

Вън от времето, което за циркаджиите и за владетелите е „появяване сред обществото“. Деа носеше, също като Фиби и Винос, флорентинска пола от басма на цветя и елече без ръкави, за да не спъва движенията на ръцете й. Урсус и Гуинплейн ходеха с елеци и кожени панталони и бяха обути във високи ботуши като на моряците от военния флот. При работа и упражнения Гуинплейн носеше и кожена яка, която покриваше шията и раменете му. Той се грижеше за конете. Урсус и Хомо се грижеха един за друг.

Деа толкова бе привикнала със Зеления сандък, че ходеше напред-назад в подвижната къща почти безпрепятствено, сякаш виждаше.

Окото, което би могло да надзърне във вътрешното устройство и разпределението на този дом на колела, би забелязало в един ъгъл старата колибка на Урсус, прикрепена за стените, неподвижна върху четирите си колела — тя бе пенсионирана, бе получила разрешение да ръждясва, завинаги освободена от возене, както и Хомо бе освободен от теглене.

Наместена в десния ъгъл до задната врата, колибката служеше за спалня и гардеробна на Урсус и Гуинплейн. Сега в нея имаше две легла. В срещуположния ъгъл беше кухнята.

В никой кораб наредбата не е по-пестелива и по-точно изчислена, отколкото вътрешното разпределение на Зеления сандък. Тук всичко си имаше определено място, всичко бе подредено, предвидено, обмислено.

Колата имаше три отделения. Те се свързваха с отвори, в които вратите бяха донякъде заместени от завеси. Задното отделение беше за мъжете, предното беше спалнята на жените, а средното, което разделяше двата пола, беше сцената. Музикалните инструменти и театралните принадлежности се държаха в кухнята. Под извития покрив имаше двоен таван от дъски, където се прибираха декорите, а като се отвореше капакът му, се виждаха лампите за магическите светлинни ефекти.

Урсус беше поетът на тези магически ефекти. Той съчиняваше и пиесите.

Той имаше разнообразни дарби и представяше много особени фокуси. Освен че умееше да издава разни гласове, той правеше и други най-неочаквани неща — сблъскване на светлина с мрак, появяване по желание на цифри и думи върху екран или на образи, които се стапяха в полумрака, с една дума, редица необясними явления. И вършеше всичко това с вид на дълбока съсредоточеност, без да обръща внимание на удивената публика.

Един ден Гуинплейн му каза:

— Татко, вие приличате на магьосник.

А Урсус отговори:

— Може би, защото наистина съм магьосник.

Зеленият сандък, построен по изкусно обмисления план на Урсус, се отличаваше с едно остроумно приспособление: средната част на външната лява стена, между предните и задните колела, се държеше на панти и можеше да се спуска и вдига с помощта на вериги и скрипци като подвижен мост. Когато се спускаше, тя освобождаваше прикрепените към нея три подпорни сгъваеми пръта, които заемаха отвесно положение и опираха в земята като крака на маса. По този начин те поддържаха над нивото на улицата спуснатата хоризонтално преграда и се получаваше нещо като естрада. Едновременно се откриваше сцената, разширена от преградата, която образуваше авансцена. Така отворът напълно приличаше на адска врата, както казваха пуританските улични проповедници, които ужасено се отвръщаха от нея. Вероятно и Солон^[2] е осъдил Теспис^[3] на бой с тояга заради някое нечестиво изобретение от този род.

Впрочем делото на Теспис е траяло по-дълго, отколкото мислим. Театърът-кола съществува и днес. Върху такива именно театри през шестнадесети и седемнадесети век в Англия са се играли балетите и баладите на Амнър и Пилкингтън, във Франция — пасторалите на Жилбер Колен, във Фландрия по време на съборите са се представяли двойните хорове на Клемент, наречен „лъжепапа“, в Германия — „Адам и Ева“ от Тайлес, в Италия — венецианските интермедии на Анимуча и на Ка Фосис, идилиите на Джезуалдо, принц Венузки, „Сатирът“ на Лаура Гуидичони, „Отчаянието на Филена“, „Смъртта на Уголино“ от Винченцо Галилей, баща на астронома, като Винченцо Галилей сам изпълнявал песните си и си акомпанирал на виола да гамба, и всички първи опити за италианска опера, които след 1580 година заменят мадригалния жанр със свободно вдъхновение.

Боядисаната в цвета на надеждата кола, която носеше Урсус, Гуинплейн и цялото им богатство и пред която Фиби и Винос тръбяха като две вестителки на славата, се числеше към този бохемски и литературен живот. Теспис не би отрекъл Урсус, както и Конгрив^[4] не би отрекъл Гуинплейн.

Когато стигнеха на някой селски или градски площад, през паузите в изпълнението на Фиби и Винос, Урсус тълкуваше музиката на тръбите с поучителни забележки.

— Тази симфония е грегорианска — провикваше се той. — Господа граждани, грегорианската черковна музика, която представлява голям напредък, се е сблъскала в Италия с амброзианския канон, а в Испания — с мосарабския^[5], и е възтържествувала с голяма мъка.

След като Зеленият сандък спреше на някое избрано от Урсус място, привечер авансцената се спускаше, театърът се отваряше и представлението започваше.

Декорът изобразяваше пейзаж, нарисуван от Урсус, който не умееше да рисува, така че при нужда пейзажът можеше да представя и подземие.

Пердето, което сега наричаме завеса, беше от копринен плат на квадрати в контрастиращи тонове.

И в пек, и в дъжд публиката беше отвън, на улицата, на площада, наредена в полукръг пред театъра, поради което навремето дъждът бе по-малко желателен за театрите, отколкото днес. Когато бе възможно, представленията се даваха в двора на някоя странноприемница и в такъв случай имаше толкова реда ложи, колкото и етажи с прозорци. Така театърът беше по-закътан и публиката плащаше повече.

Урсус участвуваше във всичко: в съчиняването на пиесите и в представянето им, в кухнята, в оркестъра. Винос биеше кимвала, като чудесно си служеше с пръчките, а Фиби дрънкаше на мораш — един вид китара. Вълкът бе произведен в чин реквизит. Той бе неразделна част от групата и при случай изпълняваше малки роли. Често, когато Урсус и Хомо се появяха заедно на сцената — Урсус със своята добре изпъната меча кожа, Хомо в своята още по-добре прилепнала вълча кожа, — хората не можеха да разберат кой от двамата е животното и това ласкаеше Урсус.