Виктор Юго
Човекът, който се смее (70) (Том 4)

IV
Урсус шпионира полицията

Както вече казахме, според много суровите закони на тогавашната полиция в отправената към дадено лице покана да последва уопънтейка за всички останали присъствуващи се включваше заповедта да не мърдат от местата си.

Неколцина любопитни обаче се оказаха по-упорити и придружиха отдалеч шествието, което отвеждаше Гуинплейн.

Урсус бе в това число.

Той до такава степен бе вкаменен, доколкото въобще човек има право да се вкаменява. Но свикнал с изненадите на скитничеството и с неочакваните удари, Урсус — подобно на военен кораб — си имаше свой сигнал за тревога, който мобилизираше целия екипаж — тоест целия му ум.

Той побърза да се опомни и започна да разсъждава. Вълнението не помага — трябва да се справиш с положението.

Ако не си глупак, длъжен си да се справиш.

Да не се стремиш да разбираш, а да действуваш. Незабавно Урсус се запита какво можеше да направи.

Когато Гуинплейн тръгна, Урсус се колебаеше между два страха: страх за Гуинплейн, който му казваше да върви след момчето, и страха за самия себе си, който му казваше да стои.

Урсус притежаваше безстрашието на муха и спокойствието на мимоза. Трепереше неописуемо. Но тревогата му за Гуинплейн беше толкова голяма, че въпреки това той геройски отхвърли всяко колебание и реши да се опълчи против закона и да тръгне след уопънтейка.

Трябва да изпитваше голям страх, за да прояви толкова смелост.

Към какви геройски дела може ужасът да тласне заека!

Подгонената дива коза прескача пропасти. Да си изплашен до неблагоразумие, е една от формите на страха.

Гуинплейн бе по-скоро отвлечен, отколкото арестуван. Полицията бе действувала толкова бързо, че панаирът, където впрочем в този ранен час имаше малко хора, почти не се разтревожи. Едва ли някой в бараките на Таринзово поле се досети, че уопънтейкът е дошъл за Човека, който се смее. Затова и тълпата беше малка.

Благодарение на наметалото и на плъстената шапка, които почти покриваха лицето на Гуинплейн, минувачите не можеха да го познаят.

Преди да излезе, за да тръгне след Гуинплейн, Урсус взе една предпазна мярка. Той повика настрана чичо Никълъс, момчето Говикъм, Фиби и Винос и им нареди да пазят най-пълно мълчание пред Деа, която не знаеше нищо, и да внимават да не изпуснат някоя дума, която би могла да я накара да се досети за станалото; да й обяснят, че Гуинплейн и Урсус са отишли някъде по работа; при това Деа след малко ще си полегне и преди още да се е събудила, той, Урсус, ще се е върнал заедно с Гуинплейн, тъй като всичко това е само едно недоразумение, mistake, както казват в Англия; Гуинплейн и той лесно ще се обяснят със съдиите и полицията; ще ги накарат сами да се убедят в грешката си и много скоро ще се завърнат. Главно никой нищо да не казва на Деа. След тези поръки Урсус потегли.

Успя да настигне Гуинплейн, без да го забележат. Макар да се движеше на възможно най-голямото разстояние, той не го изпущаше из очи. Храбростта на боязливите се изразява в смелост при дебненето.

В края на краищата, колкото и тържествено да беше отвеждането му, Гуинплейн може да бе призован от обикновената полиция за някакво незначително нарушение.

Урсус си казваше, че въпросът веднага ще се разреши.

Всичко щеше да се изясни пред собствените му очи в зависимост от посоката, която поделението, отвеждащо Гуинплейн, щеше да поеме, след като отминеше Таринзово поле и навлезеше в уличките на Литъл Странд.

Ако завият наляво, щеше да означава, че водят Гуинплейн в Саутуъркското кметство. В такъв случай — няма опасност: някакво дребно нарушение на общинските наредби, което чиновникът ще приключи с предупреждение и два-три шилинга глоба, ще пусне Гуинплейн и още същата вечер те ще играят „Победеният хаос“ както обикновено. Никой не ще забележи нищо.

Ако поделението завиеше надясно, работата ставаше сериозна.

Нататък имаше страшни места.

В мига, когато уопънтейкът, начело на двете редици стражари, между които вървеше Гуинплейн, стигна до малките улички, Урсус затаи дъх и го загледа. Има мигове, когато човек съсредоточава цялата си същност в погледа.

На коя страна ще завият?

Завиха надясно.

Урсус се олюля от ужас и се облегна на една стена, за да не падне.

Няма нищо по-лицемерно от думите, които човек си казва обикновено в такива случаи: „Искам да знам голата истина.“ Всъщност той съвсем не желае да я знае. Умира от страх и в тревогата си прави несъзнателно усилие именно да не стигне до някакво заключение. Не признава пред себе си, но би предпочел да се върне и се упреква, ако направи крачка напред.

Тъкмо така постъпи и Урсус. Той изтръпна, като си помисли:

„Работата става опасна. Така и така щях да науча навреме. Какво ми трябваше да вървя след Гуинплейн?“

След това разсъждение — понеже човек е цял изтъкан от противоречия — той овладя страха си, ускори крачка и настигна поделението, за да не остави да се прекъсне нишката между Гуинплейн и него из лабиринта от улици на Саутуърк.

Полицейското шествие не можеше да върви бързо поради своята тържественост.

Уопънтейкът крачеше начело.

Съдебният пристав — на края.

Този ред налагаше известна мудност.

Съдебният пристав блестеше с цялото си величие на длъжностно лице. Облеклото му беше нещо средно между пищната дреха на оксфордски доктор по музика и строгите черни одежди на кеймбриджки доктор по богословие. Над костюма си на благородник носеше дълго наметало, подплатено с кожи от норвежки зайци, наречено годбърт. Видът му беше полусредновековен я полумодерен — с перука като на Ламоаньон и монашески ръкави като на Тристан Отшелника^[1]. С изпъкналите си кръгли очи той се бе вперил като бухал в Гуинплейн. Вървеше с равни стъпки. Не бе възможно да се види по-свирепо човече.

Урсус се пообърка из заплетените улички, но към „Сейнт Мери Оувър Рай“ успя да настигне шествието, което за щастие бе забавено при църковния двор от рояк деца и кучета — нещо обикновено из улиците на Лондон; dogs and boys — казват старите полицейски регистри, като поставят кучетата пред момчетата.

Понеже в края на краищата един човек, воден от полицаи в съда, е твърде обикновено събитие, а всеки си има работа, любопитните се бяха разпръснали. Подир Гуинплейн вървеше само Урсус.

Минаха между двата параклиса — на Богобоязливите верующи и на обществата „Алилуя“, две тогавашни секти, които днес още съществуват.

После шествието заизвива от уличка в уличка, избирайки предимно още незастроените, празните, по които растеше трева, и безлюдните, и така направи много зигзаги.

Най-после спря.

Намираха се в една тясна уличка. Никакви къщи освен две-три къщурки в началото. Уличката се образуваше от два зида, левия — нисък, десния — висок. Високият зид беше черен, построен по саксонски, със зъбци, скоби и тесни отдушници с дебели квадратни решетки. Никакъв прозорец — само тук-там процепи, които бяха старинни бойници на машини за мятане на камъни и стрели. В основата на тази голяма стена се виждаше съвсем малка ниска врата, като дупка в долната част на капан.

Вратичката беше под тежък каменен свод и имаше решетъчно прозорче, масивно чукче, широка ключалка, плътни възлести панти, броня от метални пластинки, гвоздеи и слоеве боя, така че беше по-скоро желязна, отколкото дървена.

Уличката беше пуста. Нямаше дюкяни, нямаше минувачи. Но съвсем наблизо се чуваше непрестанен грохот, сякаш успоредно течеше буйна река. Беше шум от гласове и каруци. Отвъд черната сграда ще да минаваше голяма улица, вероятно главната улица на Саутуърк, която свързваше пътя за Кентърбъри с Лондонския мост.

С изключение на шествието, което ограждаше Гуинплейн, случайният наблюдател не би видял по цялата уличка никакво човешко лице освен бледия профил на Урсус, който надзърташе полуприкрит в сянката на един ъгъл, наблюдаваше и се боеше да види. Той бе застанал в една чупка на криволичещата уличка.

Поделението се строи пред вратичката.

Гуинплейн беше в средата, но сега уопънтейкът — с желязната пръчка в ръка — бе застанал зад него.

Съдебният пристав вдигна чукчето и удари три път.

Прозорчето се отвори.

Съдебният пристав каза:

— В името на нейно величество.

Тежката врата от дъб и желязо се завъртя на пантите си и се откри черен студен отвор, приличен на вход към пещера. В сянката се отгатваше зловещ свод.

Урсус видя как Гуинплейн изчезна под него.