Елизабет Адлър
Скрити страсти (75)

74.

Леони обви лекия колан около кръста си и приглади полата на простата ленена рокля в кайсиев цвят. Отражението в огледалото бе на една стройна жена, небрежно елегантна, със сресана назад руса коса и широко живо лице, загоряло и златисто от слънцето. Бе в същата стая, където като младо момиче се бе подготвяла да се срещне с Мосю, увивайки тънки шалове около евтината памучна рокля, така че да изглежда по-стилна. А после се бе запътвала към яхтата на Мосю, точно както сега. Само че тогава той я бе любил. Тя взе малката бяла кожена чантичка и погледна вътре. Револверът бе незабележим, сгушен в белия хастар на чантичката — единствено черният му цвят изглеждаше смъртоносен. Затвори чантичката и я сложи под мишницата си. Беше готова.

Яхтата бе в отдалечения край на малкия кей, изолирана от останалите по-малки лодки, закотвена в дълбокото. Бе точно шест и половина, когато Леони стъпи на пасарела и закрачи по познатата й палуба. Спомените нахлуха в съзнанието й и тя се спря за миг, за да се огледа. Там горе стояха заедно, печаха се голи на слънцето и тя го хранеше с плодове за обяд, после се гмуркаха от платформата в най-синьото на морето. Бяха крачили по тази палуба много звездни нощи след дългите, изпълнени с мечтания и искрящи от шампанско вечери, преди той да я занесе в спартанската спалня, където жадно се поглъщаха един друг в неудържима страст.

Стомахът й се сви от страх, първо лекичко я престъргваше и тя сложи ръка там, за да спре болката, но после тя нахлу в нея и Леони разтреперана се облегна на перилата на палубата. Никой не се виждаше наоколо и тя разбра, че е сама с Мосю на лодката. Той я очакваше в салона, точно както и първия път. Какво ли щеше да й каже? Какво ли щеше да направи?

Леони се стегна. Може би грешеше и той не замисляше нищо, може би бе просто един уморен, болен човек. Но ако не беше така… тя още по-плътно стисна под мишницата си малката бяла чантичка и изправи рамене. Отметна глава назад, вирна брадичка и се запъти към кабинета.

Мосю стоеше до масата, а на стената зад него висеше нейният портрет, рисуван от Ален Валмон. Трябваше да го знам, помисли си тя горчиво. Той тежко се подпря на бастуна със сребърен връх, който държеше в дясната си ръка, а инвалидната количка стоеше — зловещо — до него. Освен бастуна и новата му слабост времето се бе понесло с тридесет години напред и застанала до вратата, Леони сдържа дъха си. Не беше страх онова, което усети, а някогашната магия. Щом очите й се адаптираха към сумрака на стаята, тя видя новите черти на болестта и болката по лицето му, слабото треперене на ръката му, стискаща бастуна. Но очите му бяха същите — неразгадаеми, тъмносини, втренчени в нея с някогашната си интензивност. Физическата слабост на Мосю не бе повлияла на съзнанието му, нито на емоциите.

— Леони — гласът му бе хладен и любезен, но по-дрезгав от преди — радвам се, че дойде.

Тя изчака той да затаи дъх, преди да продължи.

— Ти изглеждаш хубава както винаги, разбира се. Този цвят на теб винаги ми е бил любим.

Леони още стоеше до вратата, наполовина вътре, наполовина вън.

— Няма ли да влезеш? Както сама можеш да видиш, шампанското ни чака.

Бутилката „Родере Кристал“ стоеше в сребърната купа за охлаждане, покрита с ледени капчици. Пурата му тлееше в пепелника и тънка струйка сивкав дим пронизваше въздуха. Облегнат тежко на бастуна си, Мосю й подаде ръка.

— Моля те, Леони, дошла си толкова отдалеч…

Леони колебливо прекрачи прага на стаята, движейки се внимателно, сякаш вървеше по опъната тел. Можеше да различи жилките по лицето му, докато я чакаше, и осъзна, че за него трябва да е било върховно усилие да стои изправен, когато тя пристигне. Избягвайки ръката му, седна срещу него и без ни най-малко усещане за триумф започна да наблюдава неговата безпомощност, докато той се разполагаше в голямото зелено кожено кресло — същото, което тя бе избрала за кабинета му в къщата на площад „Сен Жорж“.

— Е — каза Мосю, наливайки шампанско в предварително приготвените кристални чаши, — сега ролите са разменени от първия път, когато дойде на тази яхта, Леони. Спомняш ли си този ден? Бе едно бедно и отчаяно младо момиче, изоставено от любовника си. Ти беше безпомощната — а аз силният. Но погледни ме сега. Сигурно някой може да каже, че това е божие възмездие, ако вярва в Бога.

— Не съм тук, за да говорим за миналото, Мосю, нито за нас.

Жил вдигна чашата и й я подаде.

— Съжалявам, че не мога да ти я донеса.

Ръката й лекичко докосна неговата, докато поемаше чашата и този кратък допир предизвика отговор във всеки от тях.

Леони бързо си седна на мястото. Тя отпи малка глътка шампанско, докато го наблюдаваше над чашата си.

— Леони, ако се върнеш при мен, всичко ще бъде отново наред, разбираш ли? Имаш достатъчно сила за двама — с теб ще мога да бъда отново себе си, макар и остарял.

Погледът му бе настойчив почти до фанатизъм и в устрема си той се наведе напред, сграбчвайки края на бастуна с леко разтреперана ръка.

— Не виждаш ли, Леони, имам нужда от теб сега и ти имаш нужда от мен — въпреки че се преструваш, че не е така. Знам, че изпитваш същото, което изпитвам и аз — винаги си го изпитвала.

Гласът на Леони бе твърд и леденостуден.

— Говориш глупости, Мосю. И както казах преди, не съм тук, за да обсъждаме нашия живот, тук съм, за да говорим за децата ни.

— Леони, забрави миналото — забрави всичко освен мен и теб. Моля те да се върнеш при мен… отново ще бъдем заедно, ти ще живееш като кралица, ще ти дам всичко, което поискаш, само кажи, че ще се върнеш при мен. Имам нужда от теб, Леони.

Сега той се нуждаеше от нея — сега би направил всичко, за да я накара да остане. Гневът в нея нарастваше и избиваше, разтрепервайки я физически.

— Не разбираш ли, Мосю? Мразя те за онова, което ми причини. Никога няма да се върна при теб. Аз съм щастлива жена, имам съпруг, който ме обича — наистина ме обича, Мосю, а не някой, който ме желае с обсебваща лудост. И аз го обичам. Животът ми е пълноценен, а сега, когато имам и дъщеря си и внучките си, не бих могла да желая нищо повече.

Гласът на Леони бе нисък, тя контролираше яростта си, а Мосю отстъпи пред думите й, сякаш ги бе запратила по него.

— Тук съм само заради едно, да обсъдим бъдещето на дъщеря ми и сина ти.

— На дъщеря ти? — думите отровно се заизливаха от устните му. — Само твоята дъщеря ли, Леони? Не забравяш ли нещо?

Наистина ли бе вярвал, че Амели е негово дете или просто се опитваше да я измъчва? Нямаше как да разбере, както обикновено лицето му бе неразгадаемо.

— Амели е дъщеря на Шарл д’Орвил… и нека не забравяме за Шарл д’Орвил…

С едно свиване на раменете Мосю отхвърли изтощителната заплаха.

— Това бе много отдавна, забрави миналото. Но Амели е настояще, истинско настояще. Единствено ти знаеш чие дете е тя — ала всякаква логика показва, че е мое.

— Логиката няма никакво значение за живота ни, Мосю, и вече е много късно да я прилагаш. Да разбирам ли тогава, че няма да позволиш на Жерар и Амели да се оженят, поради това… това нелепо твърдение?

Шампанското се изплиска от чашата по полата й, докато с разтреперана ръка поставяше чашата на масата.

— Съвсем не, Леони. Не, доволен съм, че ще се женят. Само си помисли, Амели ще бъде член на моето семейство — най-сетне. Смея да кажа, че с нея ще се виждаме доста често, когато се омъжи за Жерар. Помисли за това, Леони, след всички тези години на очакване — тя ще бъде моя.

Леони настръхна. Изражението му бе толкова триумфиращо, че тя знаеше, че той крои нещо. Точно така изглеждаше винаги когато побеждаваше.

— Разбира се — продължи той, — щеше да бъде много по-хубаво, ако и ти беше с мен — ние всички заедно бихме могли да бъдем едно голямо щастливо семейство. А и тези прекрасни деца — сега ще бъдат и мои внучки. Да, научил съм много от времето на Шарл д’Орвил, тогава бях по-млад и много прибързан… има други начини да достигнеш целта си освен убийството. Научих най-трудния — да чакам подходящия момент. Има безкрайно много начини да измъчваш хората. Тук дума, там подозрение. Лесно ще бъде да обърна такива млади умове срещу майка им. Бедните малки създания, пренебрегнати от нея. И бедният Жерар, съпругата му винаги е толкова заета, когато той е заминал по работа, виждали са я тук, там и навсякъде, може би дори с някой мъж. Всичко е толкова лесно, Леони. Мога да наглася всичко. Докато, разбира се, ти не се върнеш при мен.

Той наблюдаваше лицето й в очакване на реакция, но изражението й бе дистанцирано, очите й гледаха невиждащо през него, сякаш надзърташе в бъдещето, което той й представи.

— Тези бедни малки момиченца — промърмори той, — тези бедни, бедни малки внучки.

Усмивката му й казваше, че той знае, че печели.

Малкият пистолет изглеждаше прекалено черен в сигурната й ръка и Мосю изненадан се втренчи в нея. Не можеше да е сериозно, не и Леони… просто се опитваше да го уплаши.

Смехът на Мосю се разнесе из стаята, с нерадостно презрително излъчване.

— Никога няма да се справиш с това — каза й той подигравателно, — а и дори да се справиш, никога няма да го направиш. Помисли си само за заглавията по вестниците: „Леони убива любовник — дъщеря й се омъжва за сина му“.

Бе толкова смешно, толкова ужасно смешно. Как можеше така да насочва пистолет срещу него. Сега бе толкова близо до него.

— Ти не можеш вече да манипулираш живота ми — прошепна тя, лицето й бе точно срещу неговото, а пистолетът бе долепен до гърдите му. — Достатъчно. Не мога да понеса повече.

Смехът на Мосю секна изведнъж. Лицето му бе спокойно и целеустремено, когато тя вдигна пистолета и го опря о слепоочието му. Той се усещаше хладен до плътта му и страхът го завладя.

— Ти няма да разбиеш живота им, както направи с нашия — прошепна тя, — моите внучки ще бъдат спасени от теб.

О, Господи, тя наистина смяташе да го направи, щеше да го убие. Той протегна ръка и я хвана за китката. Тя дръпна ръката си, така че пистолетът остана извън неговия обсег и той тежко залитна напред. Почти се бе добрал до него — дори и инвалид, все още съм по-силен от нея, триумфиращо си помисли той, когато ръката му се протегна към пистолета. Сърцето му пърхаше и подскачаше и той се задъха, когато ръката му тупна безпомощно в скута. Не можеше да помръдне, сърцето му вибрираше, блъскаше в агония в гръдния му кош. О, Господи, не отново, не отново, целите му гърди бяха обхванати от изгарящо стягане. Защо не му помогнеше, защо? Леони, Леони, не знаеш ли, че те обичам? Помогни ми!

Безмълвното лице на Мосю я молеше за помощ, докато тялото му бе сгърчено в агония. Лицето му бе станало на петна и той се задъхваше. О, Господи, какво ставаше? Сигурно бяха някъде тук, сигурно имаше таблетки. Леони погледна надолу към пистолета в отпусната й ръка, забравила за него. Само преди миг бе готова да натисне спусъка му. Тъмносините му очи чакаха какво ще направи, ръцете му стояха безсилни пред него, тялото му бе хлътнало на една страна в голямото кресло, а главата му се бе отпуснала върху ръцете.

Вятърът духаше по-силно сега, очите й смъдяха от дима на пурата и Леони вдигна ръка да избърше внезапно появилите се от лютивия дим сълзи. Трябваше да намери таблетките, нали? Трябваше да има някакви някъде тук. Не очакваше ли той да се случи нещо подобно? Димът ставаше по-гъст и тя отмести поглед от сгърченото лице на Мосю към масата. Пурата се бе търколила от пепелника и тлееше на полираната дървена повърхност. Гладкият фурнир вече се бе напукал.

Корабът леко се поклащаше под краката й, когато вятърът се засилеше внезапно и тънките небесносини пердета потрепваха на бриза, а пурата се търколи към тях и се сгуши в гънките им. Красивата завеса бе паднала върху масата като оживяла картина. Това хипнотизира Леони, тя нищо не виждаше вече, само завесата със скритата в нея пура.

„Сахмет, великата господарка, която пуска огнени езици към враговете си и… ги унищожава.“

Сахмет управляваше и двама им сега. Тя нищо не можеше да направи. Такава бе неговата и нейната съдба.

Спокойно прибра малкия черен пистолет обратно в чантичката си и я затвори. Щракването прозвуча предупредително, а след това един пламък лумна нагоре. Леони се наведе, когато сините краища на завесата се сгърчиха, изпепелени от оранжев пламък.

Мосю лежеше неподвижен в стола си, движеха се само очите му.

— Сахмет — прошепна тя, щом погледите им се срещнаха, — помниш ли Сахмет?

Хубавата й ленена рокля в кайсиев цвят грациозно прошумоля, когато тя бързо се обърна, усещайки как погледът му я проследява по пътя й към вратата.

Стъпките й отекваха по полираната тикова палуба и после преминаха в слаб тътен, докато крачеше по пасарела към кея. Мосю затвори очи; болката бе по-силна, а пламъците се приближаваха. Димът бе лютив, задушаваше го, както и собственото му сърце, хвърляше го в тъмнината.

Леони спокойно седна в колата и се загледа в морето. На хоризонта лодките очакваха със спуснати платна завръщането на вятъра, а близо до брега малки фигурки плуваха в спокойната вода. Бе такава тиха, спокойна сцена и тя също се почувства странно умиротворена. Така трябваше да бъде, сега го знаеше. Сахмет се бе погрижила за нещата по свой собствен начин. Сега Мосю никога нямаше да може да нарани Амели или нейните сладки невинни внучки.

Нямаше да казва на никого, нито дори на Джим. Това трябваше да бъде нейната тайна, онази, която щеше да запази завинаги. Мосю бе загинал при нещастен случай, бил е безпомощен и нищо не е могъл да направи, за да се спаси.

Леони дълбоко си пое дъх. Сега бе приключила с него. И със Сахмет. Но никога нямаше да забрави как я гледаха очите му, когато го оставяше.