Елизабет Адлър
Скрити страсти (44)

43.

Себастиау ду Сантус се любуваше на Париж, харесваше му всичко там — уличният живот по терасите на кафенетата и в бистрата, народните увеселения, където човек можеше да срещне момичета, да танцува, да пийне, както и откритите пространства в Булонския лес и Люксембургската градина, мостовете, букинистите по кейовете, където за няколко су можеше да намериш прекрасни стари книги. Беше щастлив, затрупан в продължение на седмици от чертежи и планове на стари и съвременни сгради. Тук неговото архитектурно образование най-сетне бе оживяло. Той се наслаждаваше и на свободата си далеч от ограниченията на дома и семейството, в най-очарователния град на света в компанията на новите си приятели.

Стаите му се намираха в една рушаща се стара каменна сграда, гледаща към калдъръмен двор, пазена от строга портиерка, която с орловия си поглед винаги дебнеше да се увери, че младите мъже не водят момичета в къщи — макар че тя бе почти глуха като пън и изчезваше всяка вечер в осем, затваряйки се в апартамента си с една бутилка, и тогава неговите стаи се превръщаха в сцена за много бурни купони. Като онзи миналата нощ.

Той седна в леглото и прокара пръсти през гъстата си права руса коса, прозявайки се, се запъти към прозореца и го отвори, за да влезе в стаята свежият утринен вятър.

После дълбоко си пое дъх. Жерар още спеше на дивана.

— Хайде, събуди се — извика му, — гладен съм.

— Ъ-ъ — бе единственият отговор.

Себастиау се засмя.

— Отивам до „Дом“ да закуся — ти ще дойдеш ли?

— О, добре… предполагам.

Мърморещ, Жерар се показа изпод одеялото, примигвайки с тъмносините си очи на яркото утринно слънце.

— Как можеш да ядеш след последната нощ? — каза той, оглеждайки с отвращение редицата празни винени бутилки върху мръсната маса. — Къде са другите?

Себастиау сви рамене.

— Ако имаш предвид момичетата, тръгнаха си, преди да се е събудил драконът… ужасяват се от нея.

— Наистина трябва да си намериш други стаи, Себастиау… — засмя се Жерар. — Как можеш да понасяш тази стара мома, която си вре носа навсякъде?

— Тук ми харесва — харесва ми тази стара сграда… устройва ме. Както и да е, да вървим, умирам от глад.

Жерар дьо Кормон бе тъмен, както Себастиау светъл — с тъмнокестенява, почти черна коса, наситени тъмносини очи, които почти винаги сякаш забелязваха повече, отколкото можеше да предположи човек, и лице с едри кости и правилни черти, с някаква арогантност в профила. Бе срещнал Себастиау в колежа и макар да бе с година по-голям, двамата скоро станаха приятели. Практически той живееше в апартамента на Себастиау, предпочитайки неговата свобода пред дома на своето семейство.

— По-добре да се прибереш в къщи тази седмица — каза Себастиау, сякаш бе прочел мислите му. — Майка ти ще започне да се тревожи.

— Тя е в провинцията през повечето време, наистина няма никакво значение дали съм там или не.

— А баща ти?

Той сви рамене.

— Кой знае… Струва ми се, че прекарва повечето си време във фабриките с дизайнерите — тази година пускат на пазара нов модел спортна кола.

Не искаше да мисли за баща си; и без това рядко го виждаше напоследък, а и тогава той го караше да се чувства виновен за това, че не пожела да се включи в бизнеса. Баща му винаги бе живял по собствените си правила — така щеше да прави и той.

Те заедно се спуснаха по стълбите, весело поздравиха старата жена в черна рокля и ботуши, която седеше на двора и плетеше някаква черна дреха.

— Ей — извика тя след Себастиау, — има писмо за теб.

Той погледна плика.

— Пак е от Амели — усмихна се Себастиау. Обичаше да получава писмата й.

— И с какво се е захванала този път? — усмихна се и Жерар. Писмата на Амели бяха важен източник на забавление. Тя непрекъснато пишеше на Себастиау, дълги драскулки, изпълнени с подробности за ежедневните й занимания, за ездите покрай плажа с Роберто и Едуар, когато попаднали в гръмотевична буря по пътя от Бара ди Тижука, за ужаса си от изпитите в училище, за подвизите на Фиду и Мино и непрестанната й вражда с Диего Бенавенте. Илюстрираше тези саги със забавни малки рисунки на самата себе си, кръглолико, рошаво, босоного момиче, обуто в момчешки шорти, усмихната или намръщена, или застанала на челна стойка… просто за да си спомняш как изглеждам, пишеше му тя.

В „Дом“ бе тихо и те седнаха навън. Жерар поръча кафе, докато Себастиау отваряше писмото й. Той се усмихваше, докато го четеше, подавайки една след друга страниците на Жерар… този път тя бе загазила. В един особено горещ ден бе отрязала косата си, бе я остригала неравно над ушите и обезумялата Изабел я бе натикала насила в салона на Ело, където я бяха подравнили и сега пухкавите й къси къдри прилепваха до главата. Аз съм доволна, казваше тя, защото сега приличам повече на Роберто, но горката баба оплаква загубата на хубавата ми коса, събра гъстите лъскави кичури и ги сплете на плитки за вечен спомен. Скоро ще й мине, добавяше тя, защото е много заета с плановете си да разшири Павилиона и да го направи малък хотел — понякога не мога да повярвам, че това е баба, нито пък самата тя може. Кълне се, че е родена, за да бъде част от буржоазията — но ако заработи като касиерка в бистро, ще я удовлетворява. После Амели се оплакваше от Роберто, който я смятал за много деспотична, и бе нарисувала малка картинка на себе си с посърнала усмивка и друга, където физиономията й е ухилена и тя му разказва за обяда по случай рождения си ден в Павилиона и за огромната поръсена със захар торта с дванадесет свещи. А сега с нетърпение очакваше отново да замине в Ки Уест с Едуар, там й харесваше, особено риболова в лодка и после, вечер, когато печаха улова на димящия грил на терасата… този път идваше и Роберто. Диего щеше да бъде бесен!

Жерар дълбоко си пое дъх и се засмя — изреченията и мислите й се изливаха в непрекъснат поток, оставяйки читателя без дъх, но истински развеселен.

— Нямам търпение да порасне — каза Себастиау.

— Така ли? Защо?

— За да се влюбя в нея — усмихнат отвърна той.

Жерар го погледна с любопитство.

— Сигурен съм, че говориш сериозно.

— Ако някога се запознаеш с нея, веднага ще разбереш защо. Амели е чаровница — не можеш да не се влюбиш в нея.

Жерар изпита някаква завист. Колко хубаво е да имаш семейство като това на Себастиау — задружно и щастливо, — а не разделено като неговото. Той въздъхна, би искал да срещне някоя като Амели един ден.

— Защо не дойдеш с мен по време на ваканцията? — внезапно му предложи Себастиау. — Жерар излъчваше такава самота понякога, че му дожаляваше за него. — Рио ще ти хареса — ще отидем във фазендата с цялото семейство — можем да работим навън по полето, вместо да разглеждаме технически скици и перспективи по цял ден! А и можеш да се запознаеш с Амели.

Жерар се оживи.

— Страхотно — засия той. — Разбира се, трябва да поискам позволение от баща ми…

Себастиау се засмя.

— Може никога да не се върнеш — предупреди го той. — Рио е съблазнителен като красива жена.