Елизабет Адлър
Скрити страсти (65)

64.

Нил още беше главният път на Египет, по него продължаваха да се движат грациозни фелуки — лодки с триъгълни платна, точно както през вековете и династиите. Леони бе на крак от зори, седеше на палубата на хубавата лодка вила в Луксор и наблюдаваше как първите утринни лъчи на слънцето багрят в златисто масивните канари на Деир-ал-Бахри и Долината на царете на западния бряг на реката. Фактът, че името на долината бе същото като нейното име бе една от причините тя да бъде тук — другата бе Сахмет.

— Бахри — обърна се тя към Джим, докато разглеждаха картата, която само преди месец бе открил в една английска книжарница в Ница. — Възможно ли е от там да идва баща ми? Изглежда ми прекалено необичайно, за да бъде съвпадение? Може да имам роднини там… може би моят баща дори се е върнал да живее на това място?

— Сигурно разбираш, че е малко вероятно — Джим бе практичен както винаги.

— Да — но въпреки това.

Очите на Леони блестяха с такава надежда, че той не можеше да я разочарова. Напоследък бе преживяла достатъчно. Единствен той знаеше колко болезнено за нея бе да се откаже да присъства на сватбата на Амели, макар, разбира се, освен опасността, която тя все още усещаше като реална, и двамата да бяха осъзнали невъзможността на тази ситуация. Леони бе приела добрите намерения на д’Орвил да я поканят, но бе проявила такт и сила да остане на заден план. Това несъмнено я бе наранило. Джим се благодареше, че интересите й я бяха отвлекли от тягостните размисли за дъщеря й и изпълнили с желание да разбули собственото си минало. И, разбира се, да види Сахмет.

— Добре — съгласи се най-накрая той, — да отидем в Египет и да видим с очите си Храма на Пта и добилата мрачна слава статуя на Сахмет. Нека веднъж завинаги съществото ти се освободи от това, Леони.

Леони извърна поглед от струпването от лодки вили, на които слуги с червени фесове трескаво миеха посудата и лъскаха вече блестящите месингови парапети, и го насочи към пустинния пейзаж на близкия бряг, който най-сетне бе разкрил погребаните в продължение на много години съкровища и тайните на своите богове. Но не и нейните тайни, все още не. Бяха в Луксор вече три дни, а тя още не бе успяла да посети Храма на Пта и статуята на Сахмет. Защо, питаше се, защо го отлагам? Все си повтарям, че е защото първо искам да науча нещо за семейството си, за да се почувствам повече египтянка, по-близо до своите корени и своето минало. Но дали това е истина? Или е страх? И ако е страх — тогава от какво се страхувам?

— Леони — появи се на палубата Джим с чаша гъсто черно кафе в ръка. Смръщи се, щом го опита и седна до нея.

— Е, какви са плановете ни за днес?

— Мисля, че трябва да посетим Долината на царете — гробниците сигурно са незабравими.

Погледът му бе скептичен.

— А Сахмет?

— Не днес, Джим.

Той отпи от кафето. Поне гробниците щяха да бъдат по-интересни от битките с непроявяващи ни най-малко разбиране бюрократи в разпадащи се канцеларии, където стенните вентилатори не прогонваха непоносимата задуха, а просто полагаха още един слой прах над изсушените от вековете документи. Купчините натрупани по етажерките и пода книжа напомняха пирамиди, от които навън стърчаха като кули навитите им краища. Може би някоя от тези крехки прашни хартии съдържаше доказателствата за ражданията и смъртите в семейството, наречено Бахри, но той бе сигурен, че никога няма да я намерят.

— Миля, че трябва да отидем до някои малки селца — каза Леони, — можем да поговорим с хората там — да ги попитаме дали знаят за семейство, наречено Бахри.

— Ще наема водач, който може да ни обяснява — отговори Джим, — но не искам да възлагаш прекалено големи надежди, Леони. Обещай ми.

Леони знаеше, че това е само една дребна възможност.

— Обещавам — въздъхна тя.

 

 

Хабиб Ясин бе само на двадесет и четири, но вече бе опитен водач. Той се чувстваше, както сам казваше на клиентите си, повече у дома в гробниците и храмовете от миналото, отколкото в собственото си жилище.

— Сбъркал съм века, в който съм се появил — каза той, бършейки очилата в ризата си, докато вървяха към долината. — Трябваше да се родя през осемнадесетата династия — а може би съм живял и тогава.

Леони го погледна с любопитство.

— Какво искаш да кажеш, Хабиб?

Хабиб постави блестящите очила на огромния си нос. Очите му, кръгли и тъмни като две череши, блестяха от ентусиазъм зад дебелите стъкла.

— Древните египтяни вярвали, че когато умреш, започва пътуването ти през подземния свят и ако оцелееш по време на това пътуване, ще се родиш отново. Аз се чувствам толкова у дома в древната култура, че понякога си мисля: „Точно това трябва да се е случило с мен.“ — Той приятелски се усмихна на Леони. — Ще разберете какво имам предвид, когато видите гробниците.

Нищо от онова, което им бе казал Хабиб, нито снимките или книгите, не биха могли да ги подготвят за необятността на това, което видяха. Великите гробници храмове на цар Ментухотеп II и царица Хатшепсут се издигаха от скалите на масивните канари на Деир-ал-Бахри, внушителни с колосалните си размери и своята древност.

Джим държеше ръката на Леони в своята, докато Хабиб разказваше истории от 1100 година преди Христа, сякаш всичко се е случило вчера. Бе невъзможно да не те порази всепоглъщащото величие на мястото, едновременно толкова древно и толкова близко.

Леони надзърна през прашната светлина на гробниците към изрисуваните фризове. Цветовете бяха ярки — теракота и корал, тюркоаз и злато.

— Те не са просто приказки и легенди — шепнеше Хабиб до нея, — тези хора са били живи. Царете са управлявали земите им, имали са деца и дворци и свои богове — пръстът му сочеше детайлите по фриза. — Мъжът, който виждате, този с вола, той е съществувал, обработвал е тази земя, притежавал е този вол — и е изглеждал точно както го виждаш тук.

— Имам чувството, че го познавам — въздъхна Леони.

— Историята е безсмъртна, защото продължава във всеки един — каза Хабиб, — всички ние сме моделирани от събитията на миналото.

— Ще ни придружиш ли, Хабиб? — внезапно попита Леони. — В селцата. Трябва да открия собственото си минало.

— Разбира се, мадам. — Той се поколеба. Джим му бе обяснил мисията им и той също бе усетил, че това е безсмислено. — Но селата не са такива, каквито са били някога. Много са си тръгнали от там, за да търсят работа в градовете. Сега хората са се пръснали в Кайро и Александрия. Само мъртвите не могат да си тръгнат оттам. — И той посочи гробниците с ръка.

Погледът на Леони срещна този на Джим. Той сви рамене, но нищо не каза.

— Поне можем да опитаме — не искаше да се откаже тя, — а след това утре ще отидем в Карнак.

При Сахмет, помисли си Джим. Най-после.

 

 

Леони лежеше в леглото си, втренчена в тавана. Само ритмичното бръмчене на вентилаторите и тихият плисък на реката по корпуса на лодката вила нарушаваше горещата следобедна тишина. Джим се бе изтегнал по корем до нея, голото му тяло бе влажно от пот. Тя протегна ръка, за да го докосне. Бе прекалено задушно, за да лежат прегърнати както обикновено и на нея й липсваше физическият контакт. Защо го накара да дойдат тук? Никога нямаше да открие семейството си, сега го знаеше. Селцата бяха потискащи, наплютите от мухи прозорци на къщите изглеждаха тягостно. Вместо да я приближи до корените й, видът на облечените в черно стари жени пред глинените къщи неизличимо се бе запечатал в съзнанието й и я караше да се чувства по-чужда на всичко това от времето, когато завръщането при миналото й бе само смътна мечта. Ако това бе нейното минало, тя не се чувстваше част от него.

Кайро, да, него разбираше — градът с горещите претъпкани булеварди и загадъчните самотни улички, с пазарчетата, пълни с разкош, подправки, безполезни сувенири и стари скарабеи, и зловещите магазинчета, чиито врати подобно тунел извеждат в мрачни, тъмни стаи, където се продава бог знае какво? С елегантните къносани госпожи, чиито дрехи пристигаха чак от Париж, ала козметиката и парфюмите счукваха и пресоваха направо тук, по пазарчетата, с изисканите бизнесмени, издокарани в току-що изгладени ленени костюми и панамени шапки, купуващи златни бижута за своите пищни любовници от занаятчиите, които седяха по турски на килимчетата си и рекламираха изящни обеци и огърлици със сложни за изработване древни мотиви.

Леони въздъхна — бе се почувствала част от Кайро, но не и от това. Сега вече знаеше какво бе имал предвид Хабиб, Долината на царете бе по-жива от селата. Може би нейният дядо е живял в някое от онези места и е избягал, за да спаси противоречивите нишки на миналото? Леони не можеше да си представи баща си тук, бе по-лесно да си мисли за него като за красив енергичен млад атлет, очароващ впечатлителните момичета сред публиката, яздейки без седло в кръг около цирковата арена или може би отивайки на среща в някое кафене на някоя от мистериозните улички в кварталите на Кайро?

А Сахмет? Не беше ли и тя просто мечта? Изведнъж Леони почувства, че не може да чака повече. Щеше да отиде в Храма на Пта веднага, още този следобед. Тя погледна Джим, все още потънал в дълбок сън до нея. Щеше да е по-добре да отиде сама.

Тихичко се измъкна от леглото и погледна часовника. Показваше четири и половина. Към пет слънцето щеше да загуби силата си. А и знаеше, че в пет Хабиб ще е в кафенето до пристанището.

 

 

Хабиб грижовно държеше слънчобран над главата на Леони, докато заедно вървяха надолу по дългия булевард, обточен не с дървета, а с величествени сфинксове с глави на овни, който водеше към Храма на Мут. Лъчите на слънцето още грееха и тя усещаше как малки капчици пот избиват по гърба й под мекия муселин на роклята. Щяха да разгледат йероглифите на портата на храма — същите, които бяха изписани под статуята на Сахмет.

Хабиб започна да й обяснява заплетената история на храма.

— Често, когато някой велик египетски цар умирал, той бил обожествяван и се превръщал в нещо като смесица от цар и бог. Затова при смъртта му името на цар Амон било свързано с бога на слънцето Ра и станало Амон Ра. Богинята Мут била негова съпруга и символизирала богинята-майка. Този храм — уви, сега само руини — бил издигнат от цар Аменхотеп III, за да замести една по-ранна постройка на същото място. Мут и Баст, свещената богиня-котка, почитана от древните египтяни, били тясно свързани със Сахмет. Много малки статуйки на Сахмет били намерени в този храм — някои казват повече от шест хиляди — и от тук, мадам, вероятно е донесена и вашата статуйка.

Храмът представляваше руина, останала бе само най-долната му част, за да свидетелства за някогашните размери и големина, и надеждите на Леони също започнаха да се сриват. Колоните на портите бяха разрушени, но ронещият се камък още бе запазил следите от йероглифите, свързващи се в стих.

Хабиб прокара пръст по прашната повърхност и й запревежда:

Хвалете Сахмет,

повелителката на всички богове,

онази, която вдъхва живота в ноздрите на своя любим,

онази, която притежава велика сила,

онази, която закриля земите…

 

Сахмет със смразяващия поглед,

повелителката на зверствата,

която праща епидемии и смърт,

великата господарка,

която пуска огнени езици към враговете си

и ги унищожава…

Останалата част бе изчезнала като пясъка, отнесен от пустинния вятър, но Леони се вгледа в загадъчните символи, изсечени тук от някой отдавна мъртъв занаятчия, тяхното безгласно вековно послание бе разгадано за нея от този внимателен млад египтянин, застанал от едната й страна. Ето откъде бе дошла нейната статуйка, макар че как е станала притежание на баща й никога нямаше да научи. Тя прокара пръст по издълбаното и усети камъка топъл и жив под ръцете си.

Сега бе готова за Сахмет.

 

 

Храмът на Амон бе обширен и неговото колонадно величие бе пострадало по-малко от рушителните сухи пустинни ветрове. Леони задържа дъха си, докато минаваха през двора му, удивлявайки се на неговата красота.

Хабиб я преведе през серия от шест величествени врати с колони, докато най-накрая стигнаха в дворчето на Храма на Пта. Леони почувства хладна тръпка да минава надолу по гърба й. Слънцето клонеше към залез и кехлибарените му лъчи придаваха на гледката делничност. Защо тогава трябваше да се страхува? Това бе просто един храм, много отдавна хората бяха почитали боговете тук.

Тя нервно последва Хабиб в най-северната стая, потрепервайки от неочаквания студ, лъхащ от дебелите каменни стени.

— Това е светилището на Пта — уви, без някогашното си великолепие. — Хабиб я заведе в следващата стая. — А това е стаята, посветена на Хатор — пищната богиня на любовта.

Каменните стени на стаите бяха сухи и се ронеха, но като че ли още изпускаха влага, само частично изпаряваща се от малките снопчета слънчева светлина, прокрадващи се през отворите по тях и покрива.

На Леони изведнъж й се прииска Джим да е с нея. Неохотно тя се отправи към третата стая.

— Тук вътре, мадам, ще откриете великата статуя на Сахмет. Тя е изсечена от гранит и е издигната по времето на осемнадесетата династия от цар Тутмос…

Леони едва чуваше обясненията на Хабиб. Внезапно бе завладяна от усещането, че е направила грешка. Искаше й се да си тръгне, да избяга оттук. Но не можеше. Трябваше да я види.

Тя пристъпи към тъмния вход, подпирайки се с ръка на влажната стена.

— Почакайте, мадам, аз ще дойда с вас — извика й Хабиб.

— Не. Не, моля ви. Искам да вляза сама.

Леони затвори очи, за да привикне към мрака, а влажният въздух притисна клепките й. Нещо прошумоля край нея и очите й панически се отвориха. Тутакси пред погледа й се показа голямата статуя на Сахмет, изникнала от мрака като някое стряскащо видение сякаш от друг свят. Инстинктивно тя отстъпи назад, борейки се със задушаващото усещане на ужас.

Един тънък лъч светлина проникна в тъмнината и освети лъвската глава на Сахмет. Слънчевият диск, символизиращ връзката й с бога на слънцето заблестя като прашна корона над красивото лице със стилизирана грива. Изсеченото тяло изглеждаше силно, но въпреки това безкрайно женствено с високите си закръглени гърди и стройни рамене. Като божество, което дарява живот, Сахмет държеше в дясната си ръка неговия символ, а в лявата й ръка имаше свитък папирус, свидетелстващ за силата й да позволява на живота да разцъфти.

Леони пристъпи отново напред, статуята още я държеше под своето особено очарование. Нямаше от какво да се страхува, сега бе сигурна в това. Единствено тъмнината и неочакваната големина на статуята я бяха накарали да се почувства неспокойна. Тя вдигна поглед към лицето на Сахмет. Гранитът изглеждаше гладък и хладен.

— Тук съм — прошепна тя най-накрая. — Не знам какво очаквам от теб, но дойдох — най-сетне.

Сляпото лъвско лице бе неподвижно и Леони пристъпи още една крачка напред. Вече бе на такова разстояние, че можеше да я докосне, само трябваше да се протегне. Направи го, каза си тя, през всичките тези години си се питала за Сахмет, повече от питане — вярвала си, че Сахмет притежава власт над теб, че съдбата ти е предопределена. Докосни я.

Тя погали гладката гранитна ръка. Камъкът бе леденостуден на допир, но въпреки това запари на пръстите й. Извика от болка и залитна, щом се опита да се отдръпне. Не можеше да помръдне! Сенките се завъртяха около нея и тя се свлече на колене, улавяйки се за протегнатата ръка на Сахмет. Съзнанието й бе оживено от непознати шумове, цветове и топлина. А после изведнъж я изпълни усещане за покой, вече не усещаше болка в пръстите, а само успокояваща топлина от гранитната ръка, за която се държеше. Леони вдигна глава и погледна лицето на Сахмет, осветено от последния слънчев лъч. Не бе сбъркала през всички тези години, вече го знаеше. Нямаше как да разбере по какъв начин или защо, може би в някой минал живот тя е била свързана със Сахмет… каквото и да бе, трябваше да го приеме.

Гранитът стана леденостуден като преди. Леони отдръпна ръката си и се изправи. Ако и да бе дошла тук, за да се пречисти от бремето на миналото, не бе успяла, но се бе смирила да приеме бъдещето, каквото и да й донесе то.

Отстъпвайки назад от статуята, тя стигна до изхода, хвърли последен поглед през рамо и се показа на топлия вечерен въздух. Погледна ръката си. Бе ударена, а пръстите — натъртени.

— Мадам, добре ли сте? — Хабиб я наблюдаваше разтревожен.

— Да, да, добре съм.

Той бе видимо облекчен.

— Разправят странни истории за тази статуя и аз започнах да се притеснявам за вас, толкова дълго се забавихте.

— Какви странни истории?

— Сахмет била могъща богиня и нейното влияние още се усеща — имало няколко нападения на статуята от хора, които я смятали за дяволска. Имало дори такива, които се кълнели, че статуята протегнала ръце и ги докоснала, както и такива, които изпитвали слабост в присъствието й.

Очилата на Хабиб блестяха от последните отблясъци на слънцето, скривайки очите му.

— Кой знае — продължи той, — дали това е за добро или за зло, но по какъвто и начин Сахмет да влияе върху живота на хората, тя е могъща.

Леони бе умълчана, изцедена от преживяването. Хабиб погледна към нея, седнала на камъка, и улови ответния й поглед.

— Сахмет била съвършена любима — кротко добави той, — тя позволявала на всеки мъж да види у нея онова, което търсел.

 

 

— Трябваше да ми позволиш да дойда с теб — повтори Джим за десети път.

— Трябваше да отида сама, Джим. Не ме питай защо, но знаех, че трябва.

— И сега се връщаш и ми разправяш тази шантава история.

Леони погледна ръката си. Възморавата синина се разширяваше навън. Дали не беше сбъркала? Дали просто не бе припаднала и се бе подпряла на ръка инстинктивно? Джим бе убеден, че е станало точно така.

— Ще те заведа обратно там — решително каза той, — ще отидем заедно и тогава ще видим какво прави Сахмет!

Леони се загледа през прозореца. Бе осем сутринта, а слънцето светеше ярко. Щеше да бъде още един горещ ден. Внезапно се изпълни с непоносим копнеж по познатия пейзаж на Вилата на нос Фера. Не искаше повече този суров, изпечен от слънцето, пустинен свят и неговите древни мечти.

— Не, никога повече — въздъхна тя, — заведи ме в къщи, Джим. Моля те.

Той потърси погледа й, за да отгатне истинските й чувства… изглеждаше спокойна, с прояснено съзнание… дори доволна.

— Слушам, мисис Джеймисън — отвърна той облекчен, — събери бижутата си и да вървим у дома.