Елизабет Адлър
Скрити страсти (69)

68.

Ле и Леонор спокойно спяха следобедния си сън в затъмнената детска стая на Вила Енкантада на Ки Уест. На лицето на Амели се бе изписала нежна усмивка, когато тихичко затвори вратата зад себе си. Малко по-нататък по коридора тя надзърна в стаята на Винсънт и Жан-Пол. Шестгодишните момченца се бяха проснали на леглата си в еднакви пози, по корем, с обърнати надясно глави и стиснати очи. Прекараха бурна сутрин, жегата не прощаваше никому, но най-накрая всички заспаха и може би щяха да се събудят, когато топлината намалее.

Амели излезе на терасата и се излегна в ниския хамак, опънат между два стълба. Ксара почиваше в стаята си, а къщата бе притихнала. Всъщност целият хълм изглеждаше притихнал днес; за пръв път птиците се бяха снишили и единствени насекомите не спираха обичайното си жужене.

Тя отметна назад гъстата коса от челото си и се загледа в небето. Слънцето ярко светеше на безоблачното синьо небе и Амели въздъхна; не можеше да се очаква да намалее жегата, сигурна бе в това. Защо тази година бе много по-топло от обикновено? Но въпреки това тук бе по-добре, отколкото в Маями — бе права, че избяга от изтощителната влажност там. Само още една седмица и хотелът щеше да затвори за три месеца — сезонът свършваше, — а Роберто и Едуар щяха да се присъединят към тях. А после, когато времето захладеше в разгара на лятото и започнеше новият сезон, Роберто щеше да стане новият управител.

Отговорността за такъв огромен хотел бе работа, която поглъщаше цялото му време. Роберто щеше да работи по цели часове — щеше да прекарва повече време в Паласио, отколкото в спретната им малка къщичка извън града — дори повече, отколкото сега.

Една бръчка се появи на челото й. Роберто изглеждаше щастлив и обичаше работата си, обожаваше децата, обичаше и нея — но не беше същото. Гледката на салона във Вила д’Орвил с окървавените тела на пода сама изникваше в съзнанието й, а очите й широко се отваряха в опит да прогони спомена. Имаше ли поне един ден през тези две години, в който да не бе мислила за това? Знаеше, че и с Роберто е така, въпреки че никога не бе споменавал за това след погребението на Диего. Всичко свърши, беше й казал той после, и ние трябва да го забравим и да продължим нататък. Трябва да мислим за детето и за нашия съвместен живот. Съзнанието й гъмжеше от въпроси — но може би той беше прав, по-добре щеше да бъде да не търси отговорите им. Въпреки това тя знаеше, че никога няма да бъде същото. Диего бе успял накрая, както винаги досега, да застане между тях.

Горещината бе непоносима, не се усещаше и полъх на бриза, докато тя се люлееше в хамака, а после боса се запъти вътре. В стаята й бе по-хладно, преоблече се и легна на леглото. То бе широко, постлано с бели чаршафи и удобно. Само за любене, помисли си тя, в следобеди като този, когато градусът на страстта отговаря на градусите навън.

Какво знаеш ти за страстта, Амели ду Сантус, каза си после. Знаеше какво е любов, защото обичаше Роберто и Роберто я обичаше и тяхното любене бе обагрено от това. Но то не бе всепоглъщаща страст. Тя никога не бе изпитвала такава страст — щеше ли изобщо някога да изпита? Бе сеньора ду Сантус, чийто зает съпруг я обича, и имаше децата си, за да запълва всички празнини, които биха могли да се появят в живота им.

Амели се обърна и затвори очи. Но беше ли достатъчно това за една жена?

 

 

Хилиърд Уоткинс се разхождаше край елегантната колонада във вътрешния двор на Паласио д’Орвил с книга под мишница и търсеше сенчесто място, където бризът да е пропъдил непоносимата дневна горещина. Той любезно кимна за добро утро на двете възрастни дами, стегнати в чисти ленени дрехи с вдигнати бостънски яки и забележителни обувки от Нова Англия. Изглежда, горещината не им влияеше ни най-малко, единственото им отстъпление от високия стил бяха сламените шапки, които постоянно стояха на главите им както навън, така и вътре. Брат им бе друга работа — в очите на стария човек играеха весели пламъчета зад очилата с позлатени рамки, а панамената му шапка винаги бе килната на една страна. Хилиърд се обзалагаше, че навремето е бил младеж и половина и макар сега попрецъфтелите момичета да го държаха под чехъл, той го бе виждал да седи сам в бара нощем, когато дамите си бяха легнали, и да се наслаждава на няколкото брендита и сладките приказки с бармана Хари.

Пийбоди бяха единствените други гости в този огромен хотел през последната седмица от сезона.

Хилиърд крачеше по дългата сенчеста мраморна тераса, която гледаше към морето. Тента закриваше няколкото реда бронирани прозорци от прякото действие на слънчевите лъчи, но дори и на сянка бризът не се усещаше. Той се подпря на парапета и се загледа към морето, над което мрачно бе надвиснало месингово небе. Не успя да открие нищо подходящо, неговата стая си оставаше най-хладното място за кротки занимания като четенето.

 

 

— Мистър ду Сантус?

Възрастната дама стоеше с изправен гръб пред Роберто, сламената шапка бе кацнала съвършено правилно на главата й, а краката й, обути в безупречни обувки, бяха заели вярната стойка. Зад нея се показа брат й, по-изгърбен от сестра си, с изпъкнали сини жилчици по носа, които издаваха страстта му към брендито след вечеря.

— Мистър ду Сантус, брат ми смята, че ще има буря.

Роберто й предложи стол.

— Страхувам се, че можем да очакваме буря по това време на годината, мис Пийбоди. Сега е краят на сезона, както знаете.

— Не ме разбрахте правилно — ясно отвърна тя, — не става дума за обикновена буря, а за ураган.

Роберто я погледна изненадан, какво можеше да знае тази префърцунена бостънска госпожица за ураганите?

— Всички знаци сочат това — убедително продължи мис Пийбоди, — брат ми казва, че го усеща във въздуха. Той има опит с подобни бури.

— Да, да — развълнувано се обади старецът зад нея, — в Южните китайски морета, разбирате ли, бях там преди много години…

— Хенри, ти да мълчиш, когато говоря аз — сряза го сестра му по средата на изречението и Хенри свали от носа си очилата с позлатени рамки и нервно започна да ги бърше с една снежнобяла кърпичка.

— Бихме искали да знаем какви предпазни мерки възнамерявате да вземете срещу бурята, мистър ду Сантус?

— Страхувам се, че не съм помислял за това, мис Пийбоди, не са ни предупреждавали за ураган, който да идва насам. Така или иначе, прозорците на хотела имат капаци, приготвени са и торби с пясък за тях в случай на буря и, разбира се, всички преносими вещи — мебели, саксии с цветя и подобни — ще бъдат внесени вътре. Струва ми се, че хотелът би бил достатъчно сигурно място при подобни обстоятелства. Но както казах, не сме получавали предупреждение за приближаването на ураган.

— Той идва — внезапно промълви Хенри. — Винаги започва така. Повярвайте на думите ми, мистър ду Сантус, и се подгответе. Щом падне мрак, ще бъдем в него. — Той цял сияеше зад очилата. — Ще бъде като някога — продължи развълнувано. — Помня през седемдесет и девета, когато старият Купър и аз сондирахме островите…

— Брат ми дълги години работеше в Дипломатическия корпус — мис Пийбоди отново безскрупулно го прекъсна. — Ще ви оставим да се погрижите за нещата, мистър ду Сантус.

Въпреки авторитарните й маниери тя бе истинска дама към седемдесетте.

— Ако сте загрижена, мис Пийбоди, можете още сега да заминете на север — след един час има влак за Сен Огъстин — каза Роберто.

— Имаме запазени билети за следващата седмица и възнамеряваме да останем, благодаря ви, мистър ду Сантус.

Хенри последва сестра си и те се запътиха навън.

— Ще бъде забавно, нали? — заговорнически прошепна той. — Струва ми се, че доста ще ми хареса този ураган.

 

 

Едуар примъкна последната торба с пясък на мястото пред големите прозорци, които извеждаха до крайморската тераса, и с носната си кърпа изтри потта от челото си. Щеше да бъде дяволски по-лесно, ако персоналът им не беше намален до минимум поради това, че хотелът затваряше следващата седмица. От друга страна, представяше си каква паника щеше да настъпи, ако хотелът бе пълен с гости. Тръпки го побиха при тази мисъл.

Той вдигна поглед от камарата торби, пълни с пясък, и го насочи към терасата. Всички плетени от ракита мебели бяха пренесени вътре и всеки един буркан или саксия с цветя, които можеха да се помръднат, вече бяха заключени в помещенията за багаж. Тентите бяха сгънати и прибрани на местата си, макар че, предполагаше, те първи щяха да пострадат от бурята. Той философски сви рамене, надявайки се, че това бе най-лошото, което можеха да очакват.

Макар да бе едва четири следобед, бе притъмняло. Още не се долавяше никакъв полъх на вятъра, а и в застиналата тишина не пееха птици. Той си помисли за Ксара и Амели в Ки Уест — надяваше се те да са добре. Роберто го бе уверил, че бреговият пост е съобщил, че няма опасност за тях толкова далеч на юг и че дори Маями ще хване само опашката на бурята. Гледайки небето, Едуар се питаше колко точна може да бъде такава прогноза.

В хотела лампите бяха запалени и осветяваха черно-бялата мраморна мозайка на горния етаж, но цареше тишина и капаците на прозорците бяха спуснати. Роберто неспокойно обикаляше празните салони. Бе изпратил персонала, който идваше през деня, да се прибира у дома, а единственият друг персонал, който живееше в хотела и още не бе заминал във ваканция, бяха готвачът Мишел, двамата помощник-готвачи и барманът Хари. И, разбира се, четиримата последни за сезона гости.

Той здраво затвори голямата входна врата и спусна железните решетки. Това беше то, всички бяха вътре сега. Нищо повече не можеха да направят.

Двете мис Пийбоди се носеха плавно надолу по голямото стълбище, следвани от Хенри, килнатата му на една страна панамена шапка бе по-наклонена от обикновено.

— Пет часът е — съобщи мис Пийбоди, — ще пием чай, ако нямате нищо против, в малкия салон.

Роберто се усмихна.

— Разбира се, мадам.

Никакъв ураган не можеше да наруши навиците на двете мис Пийбоди.

 

 

Към шест часа вятърът виеше и можеше да се чуе как дъждът шиба капаците на прозорците. От далечината достигаше бумтящият грохот на морето, което се спускаше на големи завити вълни към брега. Точно в шест и половина електричеството прекъсна и в стаята бяха запалени три големи свещника. На трепкащата им светлина двете мис Пийбоди и Хенри заедно с Хилиърд Уоткинс като четвърти играеха безкрайна партия бридж, пийваха шампанско, подсигурено от Едуар за повдигане на духа, и гризяха сандвичи, сякаш се намираха на някой изискан пикник. Вятърът се бе усилил от ниско приглушено плющене до силен вой, разцепван от дъжда, а Роберто неспокойно обикаляше хотела. Бе ужасно изнервящо да чуваш какво става и да не можеш да го видиш.

 

 

Към девет часа изглеждаше сякаш вятърът не може да се усили повече, капаците на прозорците и вратите се блъскаха и сред воя му те чуваха скърцащи шумове, сякаш дърветата, храстите, фонтаните и всичко, за което можеха да се сетят, дори гаражите и външните постройки, се разцепваха и парчета от тях отлитаха надалеч. От време на време по-силен порив на вятъра блъскаше тежките дървени врати, сякаш някакъв исполин се опитваше да нахлуе през тях.

Роберто знаеше за какво се тревожи Едуар. В единадесет щеше да настъпи приливът. Нямаше начин да разберат какво бе нивото на морето, но според долитащия звук вече трябва да бе покрило плажа и вероятно миеше моравите по склона между плажа и терасата. Ако вятърът продължаваше да духа така с този силен прилив…

Хенри Пийбоди се бе проснал с цялата си дължина на кушетката в салона и тихо похъркваше. Шестте чаши шампанско го бяха направили поспалив, а останалите четири бяха предизвикали същия ефект върху сестрите му. Те дремеха, седнали на по един стол от двете страни на брат си.

Роберто усещаше тишината както никога досега в живота си. От нея почти го боляха тъпанчетата. Силата на вятъра не намаля постепенно, нито скоростта му — той просто изведнъж спря.

Хенри Пийбоди се поизправи и се прозя, а после извади носната си кърпа и започна да бърше очилата си.

— Намираме се в онова, което е известно като око на бурята — във вихъра. Вятърът ще бушува навсякъде около нас — в радиус от няколко мили. Разбира се, той ще се върне, този път духайки от обратната посока, но би било напълно безопасно да погледнем навън и да видим какви са щетите.

Едуар и Роберто учудени се втренчиха в него. Щеше да се окаже, че Хенри Пийбоди е специалист по ураганите.

Индиговото небе бе спокойно и осеяно със звезди. Нямаше и намек за бриз, а въздухът бе топъл и тежко влажен. Проблясваха синкави светкавици и беззвучно си играеха по небето, стотици птички шумно цвърчаха, летяха в кръг и се спускаха надолу, а после се сгушваха във върха на дървесните корони, останали сега без листа.

— Бедните същества са били отнесени на стотици мили — каза Хенри, слизайки предпазливо надолу по мраморните стълби, — от там, където ураганът последно е пресякъл земята.

Картина на опустошение се разгърна пред очите им. Дървета бяха изкоренени и захвърлени в препълнените басейни. Тежките каменни вази бяха разбити и разпилени по пътеките. Терасата бе посипана със счупени керемиди и залята от цяла река дъждовна вода, която наквасената земя и задръстената канализация не бяха успели да поемат.

Океанът връхлиташе брега с непрекъснат страховит грохот. Огромни вълни се издигаха вече до моравата, отстояща на по-малко от сто ярда. Дори без вятъра океанът бе опасна стихия и Едуар и Роберто тревожно се спогледаха.

— Ще имаме нужда от още торби с пясък за прозорците, които гледат към морето — каза Едуар, — и по-добре да побързаме.

Подпомогнати от Хилиърд Уоткинс, готвача Мишел, двамата помощник-готвачи и бармана, те завлачиха тежките торби пясък към нужното място.

— Това е то — извика Роберто, изпотен от усилната работа. Той с благодарност прие цигарата, която му предложи Хилиърд Уоткинс и се облегна на парапета на терасата, загледан в разпененото море.

— Всичко, което можем да направим сега — въздъхна Едуар, — е да чакаме.

Поривът на вятъра ги блъсна с огромна сила и ги запрати олюляващи се напред, а после безпомощни ги хвърли на земята.

Роберто лежеше там вцепенен. Вятърът изтръгна въздишка от устата му и той скри главата си в ръце. Надзърна между пръстите си и видя, че Хилиърд Уоткинс на четири крака пълзи към ъгъла на хотела, а от едната му страна Едуар стои, вкопчен за парапета на терасата.

— Дръж се за парапета — извика Едуар, надвиквайки вятъра, — докато се доберем до ъгъла, а после се наведи и се затичай.

Те пъплеха малко по малко, а вятърът, идещ от морето, свистеше край тях, дъждът заплющя почти хоризонтално и ги заслепи. Звукът от разбиващи се вълни идеше заплашително отблизо.

— Продължавай! — изкрещя Едуар. — Тичай сега.

Той видя как Роберто изчезва в дъжда и започна да се моли да намери подслон на ъгъла. Виждаше белите краища на вълните, които се разливаха на моравата под него.

— Господи — простена той, — след още няколко минути ще залеят терасата.

Спусна се след Роберто, задъхвайки се, тичаше настрани като рак, тласкан от вятъра. Наведе глава, преви се на две и вложи цялата си сила, за да стигне до ъгъла, където Роберто и Уоткинс се бяха сгушили един до друг на завет под една арка.

— Мислиш ли, че можем да стигнем до главния вход? — задъхан попита Роберто.

— Нямаме избор — непоколебимо отвърна Едуар. — Ако останем тук, ще се удавим.

С опрени о стената гърбове те започнаха да се придвижват странично покрай източното крило на хотела, залитайки и газейки в калта, докато стигнаха до останките от една хубава някога градина, която ги разделяше от входа на хотела.

— Нищо друго не ни остава, освен да се наведем, колкото се може по-ниско, и да вървим направо — извика Роберто и се устреми напред в нощта.

Можем да го направим, помисли си Едуар, наведе глава и сви рамене. Все още можеше да различи Роберто пред себе си и малко вляво, но от Уоткинс нямаше и следа.

Едно изкоренено палмово дърво се стовари отгоре им със силата на експресен влак, улавяйки ги неподготвени, заслепени от дъжда и тъмнината. Роберто го видя пръв — мержелееща се тъмна сянка, засилена към тях в тъмнината на нощта. Той извика и протегна ръце в безуспешен жест, сякаш искаше да го хване. То удари Едуар и Роберто едновременно и те като кегли се строполиха от удара.

Вятърът донесе гласове и Едуар постепенно започна да различава фигури, които се бяха свили над него в дъжда.

— Опитваме се да повдигнем дървото — ще се оправиш — извика Хилиърд, — но още не се опитвай да се движиш.

Едуар изведнъж забеляза, че са заобиколени от надигаща се вода и разбра, че морето вече е заляло терасата. Рамото го болеше и струйка кръв се стичаше към окото му от една рана на главата. Той не можеше да се движи, защото дървото бе затиснало гърдите му.

С всички сили те повдигнаха дървото и първо освободиха Едуар. Той бе затиснат от най-горната част на дървото и бе ударен от него в главата, но по-голямата част от тежестта бе паднала върху рамото му. Счупената му ръка висеше отпуснато. Дървото бе ударило най-много Роберто и той още лежеше, хванат в капана му.

— Трябва да помогнете на Роберто — извика Едуар, — за Бога, помогнете му…

Вятърът отнесе думите му в тъмната нощ.

— Него ще пренесем после — извика Хилиърд, — трябва да се връщаш, преди морето да е погълнало всички ни.

С по един човек от всяка страна за подкрепа те се запрепъваха, превити на две, към вратата, а всяка стъпка бе агония за Едуар. Рязко отвориха вратата, вкараха го вътре и отново се върнаха при бурята. Едуар, задъхан, се облегна на вратата. Потта и дъждовната вода се смесваха с кръвта му и капеха по шикозните мраморни плочки. Възрастните дами продължаваха да дремят на мъждукащата светлина от свещите.

Болката в рамото му бе непоносима и Едуар прехапа устни, за да не извика. Господи, ами Роберто? Ако не побързат, щеше да е прекалено късно. Можеха да се издавят до един. Докато си мислеше това, се чу трясък и звън от счупени стъкла — нахлуващото море бе стигнало прозорците, затворени с капаци и подпрени с торби пясък.

Вратата отново внезапно се отвори, дъждът и вятърът профучаха в стаята, угасиха свещите, залюляха полилеите и разбиха о пода чаши и други малки предмети, а после с големи усилия вратата се затвори под общата тежест на четирима мъже. Гласът на мис Пийбоди прозвуча спокоен и непоколебим в тъмнината:

— Има ли някой тук? Какво става?

Едуар опипом стигна до свещника.

— Всичко е наред, мис Пийбоди — извика той, а гласът му звучеше странно дори за самия него, — ей сега ще запалим свещите.

На мъждукащата светлина на свещите той видя как внасят Роберто в стаята и внимателно го полагат на кушетката. Мъжете застанаха почтително един до друг, като избягваха погледа му и Едуар озадачен се втренчи в тях. Не можеше да бъде истина! Не искаше да повярва, че това е истина. Мили Боже, нека да не е вярно… Но Роберто бе мъртъв.

— Бихте ли занесли мистър ду Сантус горе? — тихо попита мис Пийбоди. — Сложете го на едно от леглата. И дайте на мосю Едуар чаша бренди, Хенри. Сестра ми има опит като медицинска сестра — каза тя на Едуар, — тя ще прегледа рамото ви.

Нов внезапен порив на вятъра и още супени стъкла.

— Мисля, че е по-добре да видя какво става там — спокойно каза тя — и какво може да се направи.

Едуар вцепенен я наблюдаваше как изчезва по посока на големия салон. Мис Пийбоди бе отговорна и непоколебима. Той облегна главата си на стола и притвори очи, докато качваха нагоре по стълбите тялото на Роберто. С кристална яснота можеше да си припомни русото малко момче с любимия си овен Зезе, младежа Роберто — златокос атлет, който играе поло със своя отбор, сърдечният Роберто, който винаги успяваше да запази мира между Амели и своите приятели. Съпруга на Амели, момчето и мъжа, когото тя винаги бе обичала — бащата на нейните деца. И той заплака за момчето, което познаваше, и за скръбта, срещу която щеше да се изправи Амели.

Кошмарът още не бе свършил. Морето се надигаше към терасата и заливаше градините, а вълните се мятаха към капаците на прозорците. Те усещаха как сградата се тресе, сякаш бе потънал кораб, и стояха вътре напрегнати и разтревожени, отпиваха скоч, нощта напредваше, а вятърът и морето не показваха признаци на отслабване. Сестрите седяха една до друга на дивана, кротко плетяха и за пръв път не надигнаха недоволен глас, когато брат им се присъедини към пиещите уиски.

Макар часовникът на Едуар да показваше седем сутринта, не се виждаха никакви проблясъци на зора през прорезите на капаците; нощта и денят се бяха слели в едно и едва към обед вятърът започна да отслабва, а небето да се прояснява. Ураганът бе отминал. Смъртта и разрушенията останаха единствените му следи.