Серия
Ключове (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Key of Valor, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 124 гласа)
Корекция
Xesiona (2009)
Разпознаване и начална корекция
ultimat (2009)
Сканиране
?
Сканиране
misi_misi (2008)
Допълнителна корекция
sonnni (2012)
Допълнителна корекция
Еми (2014)

Издание:

Нора Робъртс. Ключът на смелостта

Американска. Първо издание

ИК „Хермес“, Пловдив, 2004

Отговорен редактор: Виктория Петрова

Стилов редактор и коректор: Ивелина Йонова

ISBN: 954-260-158-1


Първа глава

Зоуи Маккорт бе на шестнадесет години, когато срещна момчето, което щеше да промени живота й. Бе отраснала в планините на Западна Вирджиния и бе най-голямото от четири деца. Преди да навърши дванадесет години, баща й бе избягал с чужда съпруга.

Дори тогава Зоуи не бе изживяла това като голяма загуба. Баща й бе избухлив, вечно сърдит мъж, който предпочиташе да пийва бира с приятели или да спи със съседката, отколкото да се грижи за семейството си.

Все пак бе трудно без заплатата, която бе носил почти всяка седмица.

Майка й бе слаба, сприхава жена, която пушеше твърде много и компенсираше отсъствието на съпруга си, като му намираше заместници, мъже, замесени от същото тесто като Боби Лий Маккорт. Удоволствието, което й доставяха, бе кратко, а след раздялата дълго бе тъжна и мрачна, но не издържаше без любовник повече от месец.

Кристъл Маккорт бе отгледала челядта си в каравана на паркинга „Хилсайд“. След бягството на съпруга си тя се бе напила до забрава и оставяйки Зоуи да се грижи за по-малките деца, бе потеглила с очуканото си камаро да търси, по нейни думи, „невярното копеле и шибаната му кучка“.

Беше се забавила три дни. Не бе открила Боби, но се бе върнала трезва. Освен част от самоуважението си, бе загубила и работата си в салона за красота „Деби“.

Той се помещаваше в невзрачна барака, но без редовните приходи от него бе тежко.

Изпитанието значително бе закалило Кристъл. Един ден бе седнала с децата си и им бе казала, че въпреки трудностите ще намерят начин да се справят.

Бе закачила разрешителното си за фризьор и козметик на вратата на кухнята и я бе превърнала в свой собствен салон за красота.

Подбиваше цените на Деби и имаше талант за прически.

Така се бяха преборили с мизерията. В караваната миришеше на перхидрол, къдрин и дим, но успяваха да свържат двата края.

Зоуи миеше коси, премиташе пода и надзираваше братята и сестрите си. Когато бе показала, че проявява интерес към професията, бе получила достъп до гребените и шнолите.

Тогава бе започнала да мечтае за нещо повече, за света извън паркинга за каравани.

Справяше се добре в училище, особено по математика. Благодарение на способността си да борави с цифри, бе поела счетоводството на майка си, изчисляването на данъци и сметки.

Преди четиринадесетия си рожден ден вече бе станала зрял човек, но бе запазила копнежа на детето в себе си за нещо повече.

Нищо чудно, че бе привлечена от Джеймс Маршъл.

Бе толкова различен от момчетата, които познаваше. Не само защото бе с три години по-голям от нея, а и защото бе пътувал и видял интересни неща. Освен това бе дяволски красив. Като чаровния принц от приказките.

Прадядо му бе работил в мините, но по Джеймс нямаше следи от въглищен прах. Поколенията преди него ги бяха заличили напълно и бяха придали на името си изтънченост и блясък.

Родителите му имаха достатъчно пари, за да си позволят скъпи вещи, добро образование за децата си и екскурзии до Европа. Тяхната къща бе най-голямата в града, бяла и пищна като булчинска рокля, а Джеймс и сестра му учеха в частни училища.

Семейство Маршъл често организираха разточителни приеми с жива музика и скъпа храна. Госпожа Маршъл винаги викаше Кристъл в дома си, за да й направи прическа, и Зоуи отиваше с майка си, за да оформи маникюра й.

Мечтаеше за тази къща, толкова красива и пълна с цветя и сувенири. Струваше й се чудесно, че има хора, които живеят така, а не натъпкани в каравана, изпълнена с мирис на химикали и застоял дим.

Обеща си, че един ден и тя ще живее в къща. Не голяма и разкошна като тази на Маршъл, но истинска къща с малък двор.

И ще посети местата, за които разказваше госпожа Маршъл — Ню Йорк, Париж, Рим.

Пазеше рестото от билетите си за пътуване и спестяваше парите, които припечелваше понякога. И без това не бяха достатъчни, за да помогнат на майка й да изхранва семейството.

Постъпваше разумно с парите. На шестнадесет години вече имаше четиристотин и четиринадесет долара в тайна спестовна сметка.

През април, когато ги навърши, отиде да изкара още малко като сервитьорка на един от приемите на семейство Маршъл. Бе представителна и имаше желание за работа.

Тогава косите й бяха дълги и се спускаха до талията й като черен водопад. Винаги бе имала стройно тяло, което бе добило женствени форми и караше момчетата да подсвиркват след нея. Но тя нямаше време за момчета. Поне не много.

Златистокафявите й очи с дълги мигли имаха неизменно любопитен и учуден израз, а чувствените й устни бавно се разтягаха в усмивка. Чертите й издаваха сила и бяха в екзотичен контраст с вродената й свенливост.

Правеше каквото й наредят и се справяше добре, а мнението си запазваше за себе си, доколкото бе възможно.

Може би Джеймс бе привлечен именно от тази затвореност, а може би от загадъчните й очи или от мълчаливата й зрялост. В онази пролетна вечер започна да флиртува с нея и да се старае да я впечатли. Пожела да се видят отново.

Срещаха се тайно, което правеше връзката им още по-вълнуваща. Зоуи бе поласкана от вниманието на момче като Джеймс. Той я изслушваше. Постепенно престана да бъде срамежлива и сподели с него мечтите и надеждите си.

Бе толкова мил с нея. Винаги, когато успееха да се измъкнат, отиваха на дълги разходки с колата му или просто сядаха да погледат звездите и да си поговорят.

Разбира се, скоро помежду им започна да се случва и нещо друго. Джеймс твърдеше, че я обича и не може без нея.

В една приятна юнска нощ върху червено одеяло, постлано в гората, тя му отдаде девствеността си, подтикната от нетърпението и оптимизма, присъщи на младите.

Все още бе мил и внимателен и й обеща, че ще останат заедно завинаги. Струваше й се искрен. Повярва му.

Но цената на младежката наивност се оказа тежка. Зоуи я бе платила, а предполагаше, че и той. Може би за него бе още по-лошо.

Защото тя бе загубила невинността си, а Джеймс много по-ценно съкровище.

Сега стоеше загледана в това съкровище. Нейният син.

Джеймс бе променил живота й, а Саймън му бе придал смисъл. Бе започнала от нулата на ново място. Момченцето я бе накарало да разбере какво е да бъде жена. Благодарение на него бе станала личност.

Със собствени усилия бе успяла да закупи малката къща с двор, в която живееха. Не бе пътувала до местата, които бе мечтала да посети, но всеки ден откриваше чудесата на света в очите на сина си.

Близо десет години след като за първи път го бе поела в ръцете си и му бе обещала, че никога не ще го разочарова, отново мислеше за него. Би сторила всичко възможно, за да осигури на Саймън нещо повече.

Зоуи Маккорт, срамежливото момиче от възвишенията на Западна Вирджиния, щеше да започне свой собствен бизнес в красивото градче Плезънт Вали, Пенсилвания, с две жени, които за два кратки месеца бяха станали за нея по-близки от сестри.

„Малки удоволствия“. Името й харесваше. Това желаеше да предлага на клиентите си. И тя, и приятелките й трябваше здравата да се потрудят. Но дори работата щеше да бъде удоволствие, защото всяка от тях щеше да се занимава с това, за което е мечтала.

Галерията на Малъри Прайс щеше да заема единия край на първия етаж на красивата им обновена сграда. В другата част щеше да бъде книжарницата на Дейна Стийл. А нейният салон щеше да се помещава на целия горен етаж.

„Само още няколко седмици“, помисли си тя. Няколко седмици до края на ремонта и зареждането със стока и оборудване. Най-сетне щяха да отворят врати.

През тялото й преминаваше тръпка при тази мисъл, но не само от страх. Понякога бе изцяло от вълнение.

Знаеше точно как ще изглежда всичко в завършен вид. Главното помещение щеше да бъде боядисано в ярки цветове, а стаите за процедури — в успокояващи пастелни тонове. Щеше да сложи свещи за аромат и уютна атмосфера, и интересни картини по стените. Подходящото осветление щеше да гали окото и да отпуска.

„Малки удоволствия. За ума, тялото и духа“ Възнамеряваше да предлага на клиентите си по малко и от трите.

Тази вечер тръгна от Вали, където бе създала дом и където щеше да развива бизнеса си, към възвишенията. Там щеше да срещне съдбата си. Саймън изглеждаше малко мрачен и мълчаливо гледаше през прозореца. Знаеше, че му е неприятно да носи костюм.

Но когато човек е канен на вечеря на място като „Уориърс Пийк“[1], трябва да бъде облечен както подобава.

Вяло приглади подгъва на роклята си. Беше я купила изгодно от разпродажба и предполагаше, че тъмнолилавото жарсе е подходящо за случая.

Може би бе по-добре да избере черен тоалет, по-семпъл и консервативен. Но цветът й бе допаднал, а и по време на събитието трябваше да изглежда впечатляващо, с по-голяма самоувереност. Тази вечер щеше да бъде една от съдбовните в живота й, така че държеше да бъде облечена с нещо, което я кара да се чувства добре.

Стисна устни. Неволно се бе върнала към това, за което избягваше да мисли, а се налагаше да се изправи срещу него.

Как щеше да обясни на едно деветгодишно момче с какво се занимава от известно време насам и особено с какво възнамерява да се залови?

— Мисля, че трябва да поговорим за повода за вечерята, на която отиваме — започна Зоуи.

— Обзалагам се, че никой друг няма да бъде облечен с костюм — промърмори синът й.

— Обзалагам се, че грешиш.

Той извърна глава и й хвърли дяволит поглед.

— Един долар.

— Един долар — съгласи се Зоуи.

„Толкова прилича на мен“, помисли си тя. Понякога тази прилика я караше да изпитва гордост и собственическо задоволство. Струваше й се странно, че не бе наследил нито една черта на Джеймс. Имаше нейните очи, нейните устни, нос и брадичка, нейните коси. Всичко това бе съчетано по малко по-различен начин във външността на Саймън.

— Както и да е. — Зоуи прочисти гърлото си. — Нали знаеш как получих онази покана за коктейл там горе преди два месеца? Тогава се запознах с Малъри и Дейна.

— Разбира се, спомням си. На следващия ден ми купи „Плейстейшън 2“, а дори нямах рожден ден.

— Подаръците без повод са най-хубави.

Бе успяла да изпълни най-съкровеното желание на Саймън с част от двадесет и петте хиляди долара, които бе получила в аванс при съгласието си да участва в… нещо фантастично.

— Познаваш Малъри и Дейна, както и Флин, Джордън и Брадли.

— Да. Често се срещаш с тях. Готини са. За стари хора — добави той със самодоволна усмивка, с която очакваше да я разсмее. Но Зоуи не се засмя. — Да не би с тях да се е случило нещо? — припряно попита Саймън.

— Не, не. Всичко е наред. — Тя прехапа долната си устна, докато се опитваше да намери точни думи. — Понякога хората се оказват свързани, без да са го знаели. Искам да кажа, Дейна и Флин са брат и сестра… е, доведени. Дейна се запознава с Малъри, а Малъри среща Флин и преди да усетиш какво става, двамата се влюбват.

— Сълзливи любовни истории ли ще ми разказваш? Ще повърна.

— Не забравяй да се наведеш през прозореца, за да не изцапаш колата. И така, най-старите приятели на Флин са Джордън и Брадли, а като по-млади Джордън и Дейна са били… гаджета. — Това бе най-приемливата дума, която една майка би могла да измисли. — После Джордън и Брадли са напуснали Вали. Наскоро се завърнаха донякъде заради връзката, за която заговорих. Джордън и Дейна се срещнаха отново и…

— Сега ще се женят. Флин и Малъри също. Това е като епидемия. — Беше се обърнал с лице към нея и я гледаше изпод вежди. — Ако ни поканят на тези сватби, ще ме накараш да облека костюм, както за леля Джолийн, нали?

— Да, за мен е удоволствие да те тормозя така. Опитвам се да ти кажа, че всеки от нас шестимата е свързан по някакъв начин с останалите. И с още нещо. Досега не съм ти разказвала за хората, които живеят в „Уориърс Пийк“.

— Те са магьосници.

Ръцете на Зоуи трепнаха на волана. Забави и спря в една отбивка от криволичещия път.

— Какво те кара да мислиш, че са магьосници?

— За бога, мамо, чувам какво си говорите на онези ваши срещи. Вещици ли са, или какво? Не разбирам.

— Не. Да. Не зная точно. — Как би могла да обясни на едно дете, че са древни богове? — Вярваш ли в магии, Саймън? Нямам предвид фокуси, а онези, за които четеш в книги като „Хари Потър“ или „Хобитът“.

— Ако не са съществували наистина, защо има толкова книги и филми за тях?

— Добър въпрос — отбеляза тя след миг. — Роуина и Пит, хората, които живеят в „Пийк“ и с които ще се запознаеш тази вечер, са магьосници. Дошли са от друг свят и са тук, защото имат нужда от нашата помощ.

— За какво?

Знаеше, че бе успяла да разпали у него същото любопитство, което го караше да разгръща книги и комикси и да играе интерактивни видеоигри.

— Ще ти кажа. Историята прилича на приказка, но не е. Докато ти я разказвам, трябва да потеглим отново или ще закъснеем.

— Добре.

Зоуи бавно си пое дъх, докато отново излизаше на пътя.

— Преди много време… наистина много отдавна, в света зад Завесата на сънищата, или Завесата на силата, както я наричали, живеел млад бог…

— Като Аполон ли?

— Нещо подобно. Но не гръцки бог, а келтски. Бил кралски син и когато навършил пълнолетие, посетил нашия свят, където срещнал една девойка и се влюбил.

Саймън нацупи устни.

— Защо винаги става така?

— Ще поговорим за това друг път. Сега нямаме много време. И така, те се влюбили и въпреки че не било позволено, родителите му се съгласили да доведе момичето в дома им, за да се оженят. Някои богове нямали нищо против, но други не го одобрили. Последвали бунтове и…

— Страхотно.

— Светът се разделил на две кралства. Младият бог управлявал едното със смъртната си съпруга, а над другото властвал зъл магьосник.

— Супер.

— Младият бог имал три дъщери. Наричали ги полубогини, защото били наполовина човешки същества. Всяка от дъщерите се отличавала с някаква дарба. Първата творяла музика, или изкуство, втората пишела, а третата притежавала храброст. — Гърлото й пресъхна при тази мисъл, но преглътна и продължи. — Била родена за воин. Трите били много близки, както всички сестри, и родителите им ги обожавали. За да бъдат защитени по време на размириците, направили един воин и една учителка техни закрилници. Тогава… не се мръщи… воинът и учителката се влюбили.

Саймън наведе глава назад и се загледа в тавана.

— Знаех си.

— Дъщерите, които не били деветгодишни мърморковци, искрено се радвали за тях и ги прикривали, когато се измъкват, за да бъдат насаме. Затова девойките не били надзиравани достатъчно зорко. Злият магьосник се възползвал, промъкнал се до тях и изрекъл заклинание. С магия похитил душите на трите дъщери и ги заключил в стъклено ковчеже с три ключалки.

— Здравата са загазили.

— Да. Душите им все още са там и могат да бъдат освободени само когато трите ключа бъдат намерени и бъдат един по един завъртени от ръка на смъртен. От човешка ръка. — Пръстите на Зоуи изтръпнаха и тя ги потърка в полата си. — Нали разбираш, те били наполовина човешки същества и затова злият магьосник направил така, че да могат да бъдат спасени само от хора от нашия свят. Мислел, че е невъзможно. Ключовете били поверени на учителката, но тя не можела да ги завърти. Двамата с воина били изпратени в изгнание тук, в този свят. Във всяко поколение се раждат три жени, които са единствените, способни да открият ключовете и да отворят ковчежето. Трябва да бъдат скрити, което е част от изпитанието и от магията. Всяка от избраниците на свой ред изминава пътя до своя ключ за четири седмици и го поставя в ключалката.

— Значи ти си едната от жените, които трябва да търсят ключовете? Как са те избрали?

Тя въздъхна с облекчение. Синът й бе будно и умно момче.

— Не зная точно. Приличаме… Мал, Дейна и аз изглеждаме досущ като трите девойки. Героините от легендата „Дъщерите в стъклен плен“. Роуина е художник и в „Пийк“ има техен портрет. Ето това са връзките, Саймън. Има нещо, което свързва всички ни едни с други, с ключовете и с дъщерите. Мисля, че би могло да се нарече съдба.

— Ако не намерите ключовете, те ще останат в плен завинаги, така ли?

— Душите им. Телата им спят в стъклени ковчези… като Снежанка. Чакат.

— Роуина и Пит, те са учителката и пазачът. — Саймън замислено кимна. — А вие с Малъри и Дейна трябва да откриете ключовете и да оправите всичко.

— Точно така. Малъри и Дейна вече минаха по реда си и всяка от тях се справи. Започва моето изпитание.

— Ще го намериш — увери я той със сериозен тон. — Когато загубя нещо, винаги го намираш.

„Де да беше толкова лесно, колкото с любимата му фигурка на екшън герой“, помисли си тя.

— Ще направя всичко, което е по силите ми. Саймън, трябва да те предупредя, че магьосникът, чието име е Кейн, се опитва да ни попречи. Ще се старае да ме спре. Страшничко е, но трябва да положа усилия.

— Ще го напердашиш.

Смехът отпусна свития й стомах.

— Такова е намерението ми. Исках да скрия това от теб, но реших, че не е редно.

— Защото сме отбор.

— Да, страхотен отбор.

Зоуи спря пред отворения портал на „Уориърс Пийк“.

От двете страни стояха каменни воини, с ръце на дръжките на мечовете си. Изглеждаха толкова внушителни и страховити.

„Връзки?“, помисли си тя. Каква връзка можеше да има човек като нея с воините на портала?

Отново си пое дъх и продължи.

— Невероятно — възкликна Саймън до нея.

— Да.

Реакцията на сина й при вида на къщата бе обяснима. Самата тя бе ококорила очи, когато я бе зърнала отблизо за първи път.

Думата „къща“ бе твърде обикновена за здание като „Пийк“. Полузамък — полукрепост, то се издигаше над Вали, сякаш властва над величествените хълмове. Имаше куполи и кули от черен гранит и каменни статуи на джуджета по стрехите, които като че ли всеки миг ще скочат. Беше масивна сграда сред обширни тревни площи, достигащи до горите, над които вече се спускаше здрач.

Над най-високата кула се вееше бяло знаме с емблема на златен ключ.

Слънцето залязваше зад къщата и златисточервените лъчи, които набраздяваха небето, правеха гледката още по-драматична.

„Скоро напълно ще се стъмни — помисли си Зоуи — и ще изгрее съвсем тънък лунен сърп.“

Следващата нощ щеше да бъде първата от новолунието, началото на изпитанието й.

— И отвътре е великолепна. Като замък от филм. Не докосвай нищо.

— Мамо.

— Неспокойна съм. Простено ми е. — Бавно измина последните метри до входа. — Но наистина не бива да докосваш нищо вътре.

Когато спря, Зоуи се помоли да не е нито първа, нито последна и извади червилото си, за да заличи последиците от прехапването на устни по пътя. Машинално прокара пръсти по равните краища на косите си, които сега бяха по-къси, отколкото на сина й.

— Хубава си, да влизаме.

— Искам и двамата да изглеждаме страхотно. — Закачливо го щипна по брадичката. Докато отегчено въртеше очи срещу нея, извади гребен и среса косите му. — Ако вечерята не ти се услади, преструвай се, че ядеш, но не казвай, че не ти харесва, и не издавай неприлични звуци. Ще ти приготвя нещо, когато се приберем.

— Не може ли да се отбием в „Макдоналдс“?

— Ще видим. Добре. Красиви сме. — Зоуи прибра гребена в чантата си и понечи да отвори вратата на колата, но старецът, който посрещаше гостите и паркираше колите им, го стори вместо нея. Винаги я стряскаше. — О, благодаря.

— За мен е удоволствие, госпожице. Приятна вечер.

Саймън го изгледа любопитно.

— Здравейте.

— Здравейте, млади господине.

Поласкано от обръщението, момчето му се усмихна и се приближи.

— И вие ли сте магьосник?

Бръчките на стареца станаха по-дълбоки, когато на лицето му се появи широка усмивка.

— Може би. Как мислиш?

— Сигурно. А защо сте толкова стар?

— Саймън.

— Добър въпрос, госпожице — каза той в отговор на укорителното просъскване на Зоуи. — Стар съм, защото съм имал щастието да бъда дарен с дълъг живот. Желая го и на вас. — Костите му изпукаха, когато се наведе, за да погледне Саймън право в очите. — Искаш ли да узнаеш истината?

— Да.

— Всички сме магьосници, но някои го знаят, а други не. — Изправи гръб. — Ще се погрижа за колата ви, госпожице. Приятно прекарване.

— Благодаря.

Зоуи хвана ръката на Саймън и го поведе по площадката към двойната входна врата, която се отвори още преди да почукат и на прага застана Роуина.

Буйните й огненочервени коси се спускаха над ръкавите на дълга рокля в тъмнозеления цвят на горите наоколо. Между гърдите й висеше сребърен медальон с прозрачен камък, който блестеше на ярката светлина от преддверието.

Както винаги, красотата й бе поразителна.

Подаде ръка на Зоуи, но очите й, по-яркозелени от роклята, приковаха поглед в Саймън.

— Добре дошли. — Гласът й звучеше като ехо от далечните земи, които Зоуи някога бе мечтала да посети. — Радвам се да те видя отново. За мен е удоволствие най-сетне да се запозная с теб, Саймън.

— Саймън, това е госпожица Роуина.

— Просто Роуина, ако обичаш, защото се надявам да станем приятели. Заповядайте.

Задържа ръката на Зоуи в своята, а с другата докосна рамото на Саймън.

— Дано не сме закъснели.

— Не, не сте. — Роуина ги поведе по коридора с разноцветни мозайки на пода. — Повечето от другите вече са тук, но Малъри и Флин все още не са пристигнали. В приемната сме. Кажи ми, Саймън, обичаш ли телешки дроб и брюкселско зеле?

Момчето издаде звуци на неодобрение, преди да си спомни предупреждението на майка си, и въпреки че бързо замълча, Зоуи се изчерви от срам.

Роуина избухна в смях.

— Аз също ги ненавиждам, затова не са включени в менюто тази вечер. Предпоследните гости — заяви тя, когато влязоха в приемната. — Пит, ела да се запознаеш с младия господин Маккорт.

Саймън погледна към майка си и я смушка с лакът.

— „Господин Маккорт“ — самодоволно прошепна той, едва раздвижвайки устни.

Любимият на Роуина бе красив колкото нея. Мускулестото му тяло бе скрито под елегантен тъмен костюм, а черните дълги коси биха пригладени назад над скулестото му лице. Искрящо сините му очи се вгледаха в Саймън под повдигнати вежди, когато подаде ръка на момчето.

— Добър вечер, господин Маккорт. Какво да ви предложа за пиене?

— Може ли кока-кола?

— Разбира се.

— Чувствайте се като у дома си — покани ги Роуина.

Дейна вече бе станала и вървеше към тях.

— Здрасти, Саймън. Как е?

— Добре. Въпреки че току-що загубих един долар на бас, защото този господин и Брад са с костюми.

— Лош късмет.

— Нали мога да си поговоря с Брад, мамо?

— Добре, но… — Зоуи въздъхна, когато синът й се затича. — Не докосвай нищо — промърмори тя под носа си.

— Всичко е наред. А ти как си?

— Не зная. — Погледна приятелката си, на която вече имаше пълно доверие. Долови в тъмнокафявите й очи разбиране, каквото би могла да срещне само у още един човек. — Малко съм нервна. Нека все още не мислим за това. Изглеждаш чудесно.

Последното бе самата истина. Гъстите кестеняви коси на Дейна бяха подвити на съвършена лъскава камбанка под волевата й брадичка. Самата Зоуи бе избрала тази прическа за нея и за пореден път се убеждаваше колко й отива.

Доволна бе, че Дейна е предпочела керемиденочервеното си сако пред по-официалното черно.

— Още повече се радвам, че изглеждаш щастлива — добави тя и повдигна лявата й ръка, за да разгледа още веднъж изящния рубин на пръстена й. — Джордън има страхотен вкус за бижута, както и за жени.

— Не мога да отрека. — Дейна хвърли поглед назад към дивана, където Джордън разговаряше с Пит. Приличаха на двамата воини, които стояха от двете страни на портала. — Имам до себе си красив и силен мъжага.

„Чудесна двойка са“, помисли си Зоуи.

Дейна имаше атлетична фигура на амазонка, която подхождаше на мъжественото тяло на Джордън. Каквото и да станеше по-нататък, Зоуи се радваше, че бяха преоткрили любовта си.

— Предполагам, че би пийнала чаша шампанско.

Роуина се приближи и й подаде висока кристална чаша с пенлива течност.

— Благодаря.

— Синът ти е голям симпатяга.

Гордостта й надделя над безпокойството.

— Да, такъв е. Най-хубавото нещо в живота ми.

— Той е богатство за теб. — Роуина докосна ръката й и се усмихна. — Двамата с Брадли вече са станали добри приятели.

— Веднага си допаднаха — потвърди Зоуи.

Не знаеше какво да мисли, струваше й се толкова странно. Седяха един до друг в далечния край на стаята и разпалено разговаряха за нещо. Мъжът бе с елегантен тъмносив костюм, а момчето с кафяв, който вече му омаляваше.

Струваше й се необяснимо как Саймън може да общува непринудено с човек, от когото тя ужасно се смущава. Обикновено със сина й бяха тандем.

Брад хвърли поглед към нея и очите му, които имаха почти същия цвят като костюма му, срещнаха нейните.

О, да, той бе единственият от познатите им, който само с поглед можеше да я накара да затрепери.

Бе твърде красив, твърде богат, твърде… всичко. Не бе в категорията й. Не биваше да се подлъгва втори път.

Пред Брадли Чарлз Вейн, Джеймс Маршъл би изглеждал като недодялан селянин. Богатството на Вейн, натрупано от търговия с дървен материал, бе вложено във веригата магазини за обзавеждане и строителни материали „Хоуммейкърс“, която процъфтяваше, и той бе влиятелен мъж с привилегии.

Тъмнозлатистите му коси, оловносивите очи и чаровната усмивка според нея го правеха опасен. Имаше силно, атлетично тяло, върху което марковите костюми стояха съвършено. Струваше й се, че дългите му крака могат да изминат разстоянието до вратата само с няколко крачки.

Освен това бе непредсказуем. Понякога се държеше арогантно и хладно, друг път властно, а бе способен и на изненадваща галантност.

Тя не можеше да има доверие на един непредсказуем мъж.

Но спокойно оставяше Саймън в неговата компания, което бе още една загадка. Никога не би сторил нищо лошо на детето й. Дълбоко в себе си бе сигурна в това. Не можеше да отрече, че се държи изключително мило с него.

Но когато Брад се изправи и тръгна към нея, всички мускули в тялото й се стегнаха.

— Как се чувстваш?

— Добре.

— Значи си казала на Саймън какво става.

— Има право да знае! Трябваше…

— Ако се каниш да се нахвърлиш върху мен, успокой се, защото съм съгласен с теб. Има не само право, а и достатъчно пъргав и буден ум, за да го разбере.

— О… — Зоуи сведе поглед към чашата си. — Извинявай. Малко съм напрегната.

— Ще се успокоиш ли поне малко, ако ти напомня, че не си сама?

Докато изричаше тези думи, в коридора настана суматоха. След миг в стаята нахълта Мо, огромното черно куче на Флин. Нададе весел лай и се втурна към сандвичите, подредени върху поднос на ниската масичка.

Флин и Малъри хукнаха да го удържат, а след тях и Роуина, която се заливаше от смях. Последваха викове, още лай и оглушителен трясък.

— Всъщност — добави Брад, докато наблюдаваше настъпилия хаос — при такава компания би било истински късмет да останеш сама поне за пет минути.

Бележки

[1] Хълмът на воина (англ.). — Б.пр.