Елизабет Адлър
Скрити страсти (31)

30.

Мосю неспокойно кръстосваше голямата къща на площад „Сен Жорж“. Всичко бе безупречно, полираните маси блестяха, прозрачните сребристи завеси падаха на правилни гънки, препречвайки пътя на пролетното слънце към необитаемите стаи, а празните камини очакваха мига, в който щяха да стоплят обитателите с огъня си.

Той не идваше често тук, прекалено много му напомняше за мрачната къща в провинцията, в която майка му обичаше да събира приятелите си.

Сега, крачейки из стаята на Леони, се чувстваше по същия начин, докосваше гладката с цвят на шампанско кувертюра на леглото и възглавниците, представяйки си отпечатъка от главата й върху тях и хубавата й коса, тази прекрасна коса. Мирис на жасмин се носеше от шкафа и той заразглежда закачените вътре дрехи, кристалната рокля, която си бе купила за Америка, припомняйки си как изглеждаше в нея, когато я бе облякла за него вечерта, в която се разделиха и как му се искаше да я накаже тогава.

Той се просна на леглото, втренчвайки се в тавана. Нямаше никаква връзка с нея. Никакви ежедневни доклади, никакви тайни подробности от живота й… имаше време, когато не можеше да живее без това, когато се нуждаеше да контролира всичко, когато бе обсебен от желанието да знае какво прави тя всяка минута от живота си, през която не е с него… а сега единственото, което искаше, бе тя да се оправи, да оживее. Нямаше да понесе смъртта й.

Трудно му бе да заспива в старата си стая в къщата на Ил Сен Луи… бе буден през повечето време, работеше до пълно изтощение и понякога заспиваше на бюрото си. Той затвори очи. Поне тук можеше да се почувства по-близо до нея. Умиротворен.

Беше се стъмнило, когато се събуди, но не се чувстваше отпочинал. Протегна се и запали лампата. На нощната масичка стояха няколко книги, които сигурно тя бе чела, преди да замине — дали да не й ги изпрати, чудеше се той, разгръщайки лениво страниците. Една бележка се изплъзна на пода, той я вдигна и с любопитство заразглежда почерка. Бе адресирана до нея във Вилата, с дата от миналия септември. Отвори я и бързо я прочете, а после втори път, но по-бавно. Бе от някакъв мъж… Шарл. Изпращаше пари за стаята и храната при Френар… наричаше я магична, красива… благодареше й за тази нощ от нейния очарователен живот. Датата бе две седмици преди той да отиде при нея във Вилата, когато й каза, че я обича.

Това, което почувства, не бе гняв, бе нещо различно. Като че ли кръвта във вените му замръзна, лишавайки го изведнъж от всякакви чувства. Беше допуснал да се образува пролука, една малка дупчица в бронята, с която се защитаваше и която си бе изградил, откакто майка му с такава лекота, толкова безгрижно го бе обрекла да живее без нея, без любов — изпращайки го в училище далеч от дома, където не идваше да го вижда и дори не му пишеше. Никога след това не бе позволявал на жена да има такава сила над него — никога. Докато не срещна Леони.

Той внимателно сгъна бележката и я прибра в джоба си. Малко можеше да научи от нея. Само името. Шарл. И фактът, че този е Шарл е бил „корабокрушенец“ — което означава лодка, и то не голяма… Ако е плавал близо до Френар, трябва да е била малка лодка. Яхта от регата, например… не се ли провеждаше регата в Монте Карло точно по това време на годината? Вероне щеше да разбере.

А Леони? Как щеше да постъпи с Леони? Той заслиза по стълбите, мислейки за нея. Първо искаше да разбере цялата история и после щеше да предприеме нещо. Но нямаше да я остави да си отиде, това бе сигурно.

— Добре направих, че я доведох тук, мадам Френар — каза Леони, докато наблюдаваше как Амели спи в креватчето си навън на терасата, покрито с бял балдахин, който да я предпазва от слънцето и вятъра, — вижте само как расте.

Двете се надвесиха над креватчето, разглеждайки малката руса главица и свитите насън устенца, като че ли се бе концентрирала над нещо и не искаше да се разсейва.

— Прекрасна е, Леони, и толкова прилича на теб.

Наистина, още сега, на три седмици, тя приличаше на нея. Леони търсеше по лицето на дъщеря си някаква следа от баща й, но не можеше нищо да забележи. Косата на Амели бе руса и щом отвореше очи, поглеждаше света със същия издължен, златист, унесен поглед.

Беби бе изцяло погълната от това ново мъничко човече и се бе превърнала в негов пазач, разполагайки се винаги близо до креватчето, мъркайки високо и доволно, сякаш за да се похвали с новите си отговорности, разсмивайки Леони със своята надменност.

— Вече не съм сигурна дали аз съм майката или ти, Беби — пошегува се тя, вдигна малката котка и я прегърна, а в замяна Беби я близна по носа с грапавото си езиче.

Този месец сякаш премина в рая. Май донесе над Средиземно море ясно небе и топло слънце и благослови сините дни с кротко щастие — още можеше да се грижи за бебето и да го храни, да я наблюдава очарована как спи и с пробудил се инстинкт да долавя тъничките й крясъци през нощта. А Амели растеше, разцъфвайки след първото си трудно пътуване към живота, превръщайки се в розовобузо русо детенце, доволно, че е в прегръдките на майка си.

Леони се радваше на това, което й донасяше всеки нов ден, на всеки няколко грама, качени над теглото, на всяко махване на малките ръчички, чиито пръсти се вкопчваха безпогрешно в нейните. Това бе най-щастливият месец през целия й живот и тя не искаше да брои дните, докато не настъпи последният.

Нямаше връщане назад и тя го знаеше и въпреки това цяла нощ крачеше по терасата, опитвайки се да намери начин да я задържи, агонизирайки при мисълта, че завинаги ще се раздели с нея. Все трябваше да има някакъв начин… но винаги стигаше до едно и също. Нямаше да бъде добра майка на това дете. С нея Амели никога не би имала нормален живот — щеше да бъде незаконно дете на жена с лоша слава… а и отмъщението на Мосю щеше да бъде ужасно. Тя потрепери от страх за Амели, щом си помисли за него. Спомни си за собствеността, която притежаваше, за къщата в Париж, за фабриките в Лил, за акциите в железниците, ценните книжа и полиците… веднага би ги продала всички, за да може да задържи Амели. Де да беше толкова просто. Някога си бе мислила, че й е необходимо само едно — сигурност. Постигнеше ли я, нямаше да има вече проблеми, никой нямаше да може да я нарани. Не беше вярно, просто не беше вярно.

Морето лекичко трептеше на светлината на утринното слънце, тя седна на терасата, прегърнала Амели. Беше събрала всичките й миниатюрни вещи — малките жакетчета и хубавите нощнички… малката розова четка за русата й косица. Нямаше никакъв начин. Амели заслужаваше по-добра майка от нея. И истински баща. И тогава щеше да е в безопасност, незастрашена от Мосю.

Мадам Френар се поколеба на вратата, страхувайки се от онова, което предстоеше да се случи.

— Готови сме да тръгваме, Леони — внимателно каза тя.

Леони погледна дъщеря си, малкото й хубаво, невинно личице.

— За последен път — прошепна тя. — Никога повече няма да те видя, Амели… но винаги ще те обичам. Да, ти винаги ще бъдеш обичана.

— Мадам Френар — прошепна тя, като й подаваше бебето си, — това е най-ужасното нещо, което някога съм вършила през живота си.

Тя се извърна, с каменно лице и пресъхнали очи, неспособна да гледа как ще се отдалечат по алеята, а котенцето кротко се настани в краката, й сякаш за да я утеши.