Елизабет Адлър
Скрити страсти (6)

5.

— Няма време за каквото и да било — каза Лулу, — така че ще трябва да измислим нещо, което ни е под ръка. Бела, ти си горе-долу като нея. Нямаш ли някоя дреха, която да може да облече?

Претърсиха гардероба на Бела и накараха Леони да пробва една рокля от червено кадифе. Решиха, че с нея изглежда прекалено бледа, черната дантела пък я състаряваше. Не откриха нищо подходящо… а момичетата бяха единствената надежда на Леони. Нямаше да може да отиде, знаеше си… как да отиде без подходяща рокля?

— Чакай малко — каза Лулу. — Хрумна ми нещо. Облечи си палтото, Леони, ще отидем до театъра.

По всяко друго време фактът, че е попаднала зад кулисите на кабарето, би й се сторил вълнуващ, но сега цялото й същество бе погълнато от собствения й проблем — трябваше да намери нещо, което да облече. Спря се за малко, за да надзърне зад прожекторите към сцената, долови миризмата на прах и боя от пищните декори и после бързо се завтече след Лулу, която почти изчезна от погледа й по тъмния коридор към голямата стая с костюмите. Лулу нервно започна да премята закачалките, търсейки костюма, за който се бе сетила.

— Глорие го бе използвала в една сцена, показваща парти преди няколко месеца, Бела — каза тя, а гласът й се чуваше приглушено, загубен сред редовете дрехи. — Сещаш ли се, онзи златистият?

— Този ли имаш предвид? — показа й Бела една блестяща малка рокля от златист сатен.

— Пробвай го — подаде го Лулу на Леони. — Много ще ти отива.

Леони бързо разкопча роклята си и се напъха в златистия костюм. Малко й беше къс и ризата й стърчеше отдолу, но тя я издърпа и прихвана в кръста, ала пак продължаваше да стърчи тук-таме. Затова пък дългите ръкави изящно очертаваха китките й, а краищата на високата яка опираха зад ушите.

— Както обикновено е прекалено къса — раздразнена каза Бела.

Леони погледна надолу и видя как ризата се подава над прасците й.

— О, Лулу — отчаяно възкликна тя. — Какво ще правим сега?

Лулу огледа роклята… нямаше как да се пришие ивица от друга материя по края, така че да не си личи много. Оставаше им само едно.

— Щом не можеш да я промениш, поне можеш да се възползваш от нея — решително заяви тя. — Трябват ти чорапи, Леони — копринени, и обувки… ще подчертаем дължината, все едно специално е шита къса!

Леони я погледна с недоверие, можеше ли така? Спомни си копринените чорапи в „Сера“, но обувките бяха скъпи. Лулу прочете мислите й.

— Ще отидем при Ектор — каза тя. — Те правят обувки за всички магазини и там е по-евтино.

Бела скри роклята под палтото си, докато с кикот се изнизваха покрай портиера, а после се понесоха по заледените улици към Ектор. Магазинчето бе малко и мрачно, миришеше на кожа и лак, всичките надежди на Леони отново угаснаха… как можеха да намерят нещо подходящо тук? Един възрастен мъж се появи зад тезгяха.

— Здравейте, Бела, Лулу — приветливо ги поздрави той. — Мога ли да ви услужа с нещо, млади госпожици?

Те бяха редовни клиенти като останалите момичета от кабарето.

— Нашата приятелка има нужда от обувки… златисти на цвят — и не много скъпи, ако имате — съобщи му Бела направо.

— Не много скъпи, значи? — намигна им Ектор. Момичетата винаги искаха едно и също. А как очакваха да преживява той? Но пък бяха така очарователни!

Той погледна краката на Леони, преценявайки номера й с набито око.

— Хм, по-голям от обичайния — каза той. — Няма голям избор в златисто… всъщност тези са единствените, които имам.

Той извади на тезгяха чифт малки златисти ботушки, които привлякоха вниманието на всички. Бяха леки, блестящи и със заострени върхове — стигаха до глезените, връзките им отзад завършваха с два златисти поклащащи се пискюла, а малките им токчета бяха направени специално за лудуване.

— Пробвай ги — подкани я Бела, щом видя как Леони ги оглежда подозрително.

Леони обу фините ботушки върху грубите си вълнени чорапи и завърза връзките с малките пискюли. Изправи се и направи няколко крачки, за да ги изпробва… веселите токчета я караха да се чувства като цирково пони.

— Страхотни са — каза Лулу. — С подходящи чорапи ще изглеждат великолепно. Ще ги вземе, Ектор — ако цената е поносима!

 

 

Четвъртъкът изглеждаше безкраен и Леони пресмяташе часовете, оставащи до шест, когато щеше да бъде свободна. Марок бе посветен в предстоящото събитие и загрижен я наблюдаваше как крачи из салона. Бе толкова млада, толкова наивна… надяваше се да не й се случи нещо.

Щом удари шест, тя сграбчи новите си копринени чорапи и забърза към къщи, където я очакваха момичетата. Седеше, без да се оплаква, докато те вчесваха и тупираха косата й, която най-накрая заприлича на златист облак, подобно косите на момичетата от ренесансовите платна. Жоли я гримира — леки бронзови сенки на клепачите, малко прасковен руж под скулите, блестящ златен прах, посипан по раменете. Забраниха й да си облича риза и от време на време Леони нервно подръпваше роклята, за да прикрие разголените си гърди, докато Бела я закопчаваше горе на гърба. Лулу й беше дала жартиера си с бастите и тя най-сетне издърпа нагоре червените копринени чорапи, възхитена от гладкостта им и изпълнена с чувство за вина поради цената им. Завърза златистите си ботушки и лекичко се поклати, а пискюлите отзад се залюляха. После плахо запристъпва из стаята, за да я разгледат момичетата.

— Не така, Леони — отчаяна извика Лулу. — Изправи се, опъни рамена, повдигни гръдния кош. Изгърбваш се, за да скриеш гърдите си, но погледни само как стои роклята тогава! По дяволите, момиче, имаш страхотно тяло, покажи се малко — ето така!

Тя закрачи из стаята с изправена глава и самоуверено вирната брадичка, елегантно пристъпяйки на високите си токчета. Леони започна да й подражава, поизпъчи се, повдигна раменете си. Лулу беше права, тази рокля не можеше да се носи плахо, изискваше самоувереност. Можеше само да се надява, че ще се сдобие с нея.

 

 

Рупърт фон Холенсмарк почти се бе отказал да посети партито на Каро. Бе пристигнал от Мюнхен в осем часа същата вечер, а навън бе дяволски студено, готвеше се да вали още сняг. Бе уморен и прегладнял и не се нуждаеше от нищо друго освен чаша уиски и нещо за хапване. Пътуването при Пуши бе истинска неприятност, макар че винаги се радваше да я види. Не беше влюбен в нея, но тя бе мила и забавна — ако трябваше да се ожени, то щеше да бъде за Пуши. Баща й притежаваше милионите на Крумер, а неговият баща — титла, а и Пуши бе лудо влюбена в него. Щеше да се грижи добре за нея, щом веднъж се оженеха — бяха толкова добри приятели.

С въздишка на облекчение той се съблече и влезе във ваната, прогонвайки умората с гореща вода и чаша уиски. Вече се чувстваше по-добре… може би щеше да отиде все пак. Партитата на Каро винаги бяха забавни.

* * *

Дворът вече бе изпълнен с хора и карети, когато Рупърт слезе от кабриолета и с нетърпелив жест отметна назад русия си перчем. Вятърът бе пронизващ. Господи, колко студено бе днес. Той се сви и бързо закрачи към къщата и тогава на стъпалата точно пред него се появи най-изумителното момиче. Рупърт хвърли бърз поглед към дългите крака, обути в червена коприна и малки златисти ботушки. Последва тези крака… трябваше да види коя бе тя.

— Рупърт!

— О, по дяволите! — тихо простена той, щом забеляза красивото момиче, облечено в синя рокля, което го бе издебнало на вратата. Заради нея изгуби от поглед странната непозната!

 

 

Жил дьо Кормон си знаеше, че не трябва да идва. Тези партита бяха винаги едни и същи, все същите лица, все същите разговори — все същите жени. Той застана зад високия прозорец и мрачно започна да съзерцава гледката навън, като се чудеше дали да си прави труда да остане — може би бе по-добре да измисли някакво извинение за пред Каро и да си тръгне, в кабинета му го чакаха проекти за дизайн на новите автомобили… Кое беше това момиче? Току-що бе прекрачила прага с тези дълги бедра и с най-странното облекло на света и вече нервно се оглеждаше край себе си, очевидно никак не се чувстваше на място. Дали нямаше ей сега да се обърне и да избяга? Определено бе различна — не твърде красива, но у нея се долавяше нещо.

По дяволите, онзи мъж, защо я гледаше? На Леони й се дорева, искаше й се да се обърне и да си тръгне. Тя се спотаи в ъгъла, оглеждайки се отчаяно за Каро. Изглежда, всички гости се познаваха помежду си много добре. О, Господи, изобщо не трябваше да идва. Тук бе толкова шумно — музика, разговори, смях. Тя отново погледна мъжа до прозореца. Още я гледаше и леко се усмихваше. Знае, че аз не принадлежа на това място, печално си помисли тя. „Покажи се малко!“… зазвънтяха в съзнанието й думите на Лулу. Тя самоуверено вирна брадичка, изправи се, изопна рамене и закрачи из стаята с прекрасните си силни крака, обути в червена коприна и златисти циркови ботушки.

— Леони — извика Каро, поразена от външния й вид… косата, блестящата рокля, краката — ботушките. Но най-странното бе, че щом премина първоначалният шок, Леони й се стори прекрасна — блестящо златисто създание от някакъв друг свят. Тя топло я целуна.

— Изглеждаш великолепно. Искам да представя на всички ви — обърна се тя към гостите, застинали в очакване — Леони.

Мълчаливото им настойчиво внимание накара Леони притеснено да сведе поглед, но после, спомняйки си урока на Лулу, вирна брадичка и ги погледна предизвикателно.

— Разбира се, спомням си за теб — каза Алфонс. — Имаш лице, което не може лесно да се забрави.

Леони се надяваше, че това бе комплимент. Все още се чувстваше несигурна в тази рокля — никое от другите момичета не носеше нито толкова къса, нито толкова блестяща рокля.

— Мога ли да ти предложа шампанско, Леони? — услужливо я заговори един тъмнокос младеж.

Тя въздъхна с облекчение и лека-полека започна да се отпуска; дори й се прииска да се забавлява. Погледът й отново срещна този на мъжа до прозореца, тя бързо сведе очи, ала после незабелязано пак го погледна. Той се бе приближил и застанал до масата с чаша шампанско в ръка. Не говореше с никого. Бе самотен като нея. Стори й се зловещ, обгърнат от мълчанието си и тя тутакси се върна към шума от разговорите и смеха, които се носеха наоколо. Привлекателен по особен начин, помисли си, долавя се нещо у него.

— Леони — извика я Каро, — бих искала да ти представя Рупърт фон Холенсмарк. Имаме късмет, че е сред нас. Тъкмо се е завърнал от Мюнхен тази вечер.

Погледът й се потопи в тъмносиньото на очите му и в този миг като че ли звездите слязоха от небесата. Почувства неговия допир, грубата материя на пръстите му, топлото му дихание, когато бе навел глава, за да й целуне ръка. Сигурно и той бе усетил как тя се разтрепери, като вулкан, като Везувий. У нея изригваха непознати чувства. Рупърт й се усмихваше.

— Видях те преди малко — каза й той. — Пристигнахме едновременно. Още тогава исках да говоря с теб, но на парти като това е трудно да си пробиеш път в тълпата.

Искаше й се да продължи да говори, а тя само да го слуша. Гласът му бе дълбок, със съвсем слаб акцент. Гъстата му руса коса падаше на челото му така елегантно, че й се искаше да я докосне. Изведнъж Леони осъзна, че той очакваше от нея да му отговори нещо — не можеше да отвори уста и само го гледаше с разширени от ужас очи. О, Господи, помисли си тя, тук е мъжът на мечтите ми, а аз не знам какво да му кажа.

Рупърт я улесни.

— Вечерята е сервирана в съседната стая — каза й той, хвана я за ръката и я поведе натам. — Сигурно си гладна вече — аз умирам от глад.

Това бяха най-романтичните думи, които Леони някога бе чувала.

— О, Алфонс — каза Каро, която ги наблюдаваше, — какво направих?

 

 

Шведската маса бе отрупана по екстравагантен начин. От рога на изобилието, изрязан от парче лед, се изсипваха върху огромен сребърен поднос захарно сладки зрънца бяло и черно грозде. Подносът бе отрупан с ягоди с дълги дръжки и посипан с прясно откъснати розови листенца. Ароматът на всичко това се смесваше в неустоимо съчетание. Сребърните купи бяха пълни с пресни смокини и праскови от чудесните парници в провинциалното имение на Алфонс. Имаше и малки пъдпъдъци, пълнени с трюфели и наредени върху филийки препечен хляб, подправени с босилек. Един келнер с бели ръкавици пълнеше кристалните чаши със сладко вино. Всякакви бонбони, пасти, кремове, най-фин шоколад. Блюдата можеха да погъделичкат и най-изискания вкус. Гостите на Каро се бяха скупчили около масата, готови да опитат от всичко.

Леони не можеше да яде. Рупърт се опита да я изкуши с трюфели.

— Какво да правя с теб? — отчаян се обърна към нея той. — Не говориш с мен, не искаш да ядеш… да не би да си някоя богиня, която не се нуждае от разговори и храна?

— Истината е — прошепна тя, — че съм ужасно уплашена.

— Уплашена? От какво?

— От това — посочи му тя препълнената стая. — Всички те се познават, принадлежат на това парти.

— И ти принадлежиш — собственически я хвана за ръката Рупърт — и си с мен.

Той набоде парче месо на вилицата и го поднесе към устата й.

— Трябва да хапнеш нещо. Все ще се страхувам да не изчезнеш, ако не хапнеш нещо. Трябва да разбера, че си смъртна като всички нас.

Хубава е, толкова невинна, мислеше си той, като младо животно; каквото и да правеше, притежаваше собствена очарователна грация. Как бе живял, преди да я срещне? Бе погълнат от очите й, от розовия цвят в устата й, когато я отваряше, за да поеме ягодката, която той й подаваше… ръката му леко трепереше и той копнееше да я докосне. Можеше ли да се е влюбил в момиче, с което бе разменил само две-три думи, което познаваше едва от няколко мига? О, да… разбира се, че можеше.

Каро обезпокоена ги наблюдаваше от другия край на стаята. Тя бе наясно със задълженията на Рупърт към семейството му и като последна глупачка го представи на Леони. Трябваше да предугади какво щеше да се случи — само ако ги погледнеш сега, главите им склонени една до друга, седят толкова близо на малката маса, че краката им се докосват; дори от такова разстояние можеш да усетиш вибрациите. Леони бе твърде уязвима, а Рупърт не бе подходящ за нея… трябваше да направи нещо.

 

 

— Рупърт — каза Алфонс, — струва ми се, че Каро иска да те представи на някого.

Рупърт се раздразни, че прекъснаха усамотението му с Леони, но бе достатъчно любезен, за да уважи молбата на домакините:

— Разбира се.

Той погледна Леони в очите:

— Ще се видим ли по-късно?

— Разбира се — отвърна тя. — С удоволствие.

Алфонс я хвана за ръката.

— Позволи ми да те представя на някои хора тук, Леони — усмихна й се той. — Рупърт те запази само за себе си.

Жил дьо Кормон целуна ръка на Каро.

— От години не съм се забавлявал така добре на парти — каза й той на сбогуване.

Тя учудено го погледна, изобщо не изглеждаше като човек, който се забавлява.

Той се приближи до своята жертва.

— Жил — Алфонс бе изненадан, обикновено дьо Кормон не гореше от желание да бъде представян. — Госпожица Леони Бахри.

Беше сгрешил, всъщност тя бе красива. Леони се изчерви от настойчивия му поглед, усети ужасно напрежение, когато му подаде ръката си, но и особено вълнение — остана занемяла, разтреперана.

— Дойдох да ти благодаря за гостоприемството — каза той на Алфонс, — но се опасявам, че трябва да си тръгвам. Утре рано сутринта заминавам за Лондон.

После се поклони на Леони:

— Радвам се, че се запознахме, мадмоазел Леони.

Погледите им за миг отново се срещнаха. Тя нервно облиза устни.

— Винаги ли се усмихва? — прошепна на Алфонс, щом той се отдалечи.

— Да — отвърна й той. — Когато печели.

 

 

Рупърт вече губеше търпение до момичето със синята рокля. Каро специално го беше помолила да се грижи за нея и той нямаше друг избор, освен да удовлетвори молбата й. В момента бяха заобиколени от група млади хора, но ставаше късно, партито бе започнало да замира. Къде беше Леони? Никъде не я виждаше. По дяволите, как можа да му погоди такъв номер Каро?

 

 

Дьо Кормон даде знак на Вероне, негов личен секретар, който го чакаше на вратата.

— Той е по-лош от предано старо куче — с презрение каза Каро на Алфонс, гледайки към Вероне. — Кучето поне обича господаря си!

— Разбери коя е тя — промърмори дьо Кормон на Вероне. — Искам да знам откъде идва, къде живее, с какво се занимава… от какво има нужда…

Вероне знаеше какво има предвид. И преди го беше правил. Това бе начинът на дьо Кормон открито да си съперничи с останалите мъже — в бизнеса или в личния живот. Използваше по-лукав, по-изкусен обвързващ подход. Проучваше от какво се нуждае дадена личност — пари, слава, сексуални перверзии… и каквото ти хрумне още! А после използваше информацията, за да разклати противника си, да го постави в по-уязвима позиция, да го подготви за следващия си ход. Не оставяше никакъв шанс на противниците си — а към жените се отнасяше като към противници. При дьо Кормон не можеше да става и дума за любов. Знаеше, че всеки си има цена. И харесваше тази игра повече от всичко.

 

 

Леони пое старото си кафяво вълнено палто от портиера и заслиза по мраморното стълбище в снеговитата нощ. Не усещаше студа, вече нищо не усещаше. Цялото й въодушевление я беше напуснало. Рупърт я бе изоставил заради момичето в синьо… всичко, което той й бе казал, всичко, което тя бе почувствала, не означаваше нищо. Дали просто не бе флиртувал с нея? Това ли беше флиртът? Бе стояла около половин час сама в гардеробната, казвайки си, че ако не я заговори и този път, щом мине покрай него, ще си тръгне. Дори не я бе забелязал. Музика и смях се носеха в нощта. Пътят към къщи по замръзналите улици й се стори дълъг.

— Леони! — тя извърна глава и лицето й се озари от лъч на надежда. — Леони, аз съм, Марок.

Той стоеше на тротоара и държеше отворена вратичката на един кабриолет.

— Помислих си, че може да нямаш достатъчно пари да се прибереш у дома и помолих Лансън да дойде и да те почакаме заедно… няма проблеми — добави Марок, — той ми е приятел. Често се качвам на кабриолета му от „Сера“, когато трябва да разнасям поръчките. Понякога му правя услуги и той ми помага.

— О, Марок — тя се разкъсваше между радостта, че го вижда, и желанието той да бе Рупърт, — колко си мил. Не знам какво щях да правя без теб.

Марок се бе тревожил за нея през цялата вечер и сега като я гледаше, си помисли, че е имало защо. Не приличаше на момиче, което се връща от забава, дори му се струваше, че всеки момент ще се разплаче.

— Добре ли си? — загрижено я попита той.

— Да, Марок. Добре съм. Просто съм уморена, това е всичко.

Леони се облегна на възглавничките, хванала ръката на Марок, докато кабриолетът трополеше по пътя към дома, отвеждайки я от първото й парти в Париж.

* * *

— Не може да не си спомняш — извика Бела. Бе три часа през нощта, току-що всички се бяха втурнали в пансиона, жадувайки да чуят разказа й за партито, за това кого беше срещнала там, какво се беше случило, а сега тя казваше, че не си спомня!

— Какво яде? — практично я попита Жоли. — Да започнем с това.

— Трюфели — отговори тя. — И ягоди, струва ми се.

— Трюфели — възкликна Лулу, тупвайки театрално с ръка по леглото. — Ако бях на твое място, никога нямаше да забравя трюфелите! А и ягодите, сега, когато земята е покрита със сняг — не може да не си спомняш.

Леони седна в леглото, бледа и уморена. Беше забравила да измие ружа от бузите си, той стоеше на петна и й придаваше много нереален вид, бяха се размазали и бронзовите сенки.

— Е, кажи ни сега нещо повече за онова, което храни очите — интуитивно налучка Бела. — Подозирам, че е имало някой мъж.

— Мъж!

Те я изгледаха изпитателно, очаквайки да видят какво ще каже.

— Хайде, Леони, не трябва да имаш тайни — засмя се Лулу.

— О — изби я на плач Леони. — О, Лулу. Казва се Рупърт и аз съм влюбена в него.

Те се спогледаха удивени, а после се втренчиха в Леони. Сълзите се стичаха по бузите й.

— Господи — бавно произнесе Лулу.

 

 

Небето бе синьо и ясно, като че ли бе лято, докато Леони крачеше по улиците към „Сера“. Тя се подхлъзна на ъгъла при алеята и пристигна задъхана пред задния вход, изкачи стъпалата, като ги взимаше по две наведнъж, захвърли палтото си и се забърза по коридора към салона. Мариан я чакаше.

— Вече е девет и половина, Леони. Помислихме си, че изобщо няма да дойдеш. — Гласът й бе благ.

— Извинете, че закъснях, Мариан — разкая се Леони с наведена надолу глава и поглед, прикован в земята.

— И защо закъсня?

— Не знам, Мариан.

— Не знаеш защо закъсня?

— Просто се успах… аз… не се чувствах много добре миналата нощ.

Мариан само това и чакаше, за да се нахвърли върху нея.

— До моите уши стигна друго — каза тя. — Чух, че си била на парти.

Откъде можеше да знае? Леони погледна въпросително Марок, но той сви рамене.

— След партито — отвърна тя — не ми беше много добре.

— Това никак не е хубаво, Леони — запъти се към кабинката си Мариан. — Най-добре ела с мен и затвори вратата зад себе си.

Продавачките ги наблюдаваха разтревожено.

— Освен че закъсня — продължи Мариан, — има и друго нещо.

— Какво друго нещо?

— Червените копринени чорапи.

Леони я погледна изумена, какво искаше да каже?

— Разбрах, че си взела едни червени чорапи вчера — очите на Мариан я пронизваха, — без да ги платиш.

— Но, разбира се, че ги платих! Дадох за тях всичките си пари.

— Тогава трябва да имаш разписка?

Разписка? Разбира се, че нямаше… защо да пише разписка сама на себе си? Бе твърде късно, изведнъж осъзна до какво се домогва Мариан.

— Трябва да ти поискам парите, Леони — веднага!

— Но аз ви казах, че платих за тях вчера… не съм написала разписка, не смятах, че ще е необходимо, но сложих парите в касата, кълна ви се.

— Нямам документ за никакви пари, а в касата всичко съответства на продадените вчера стоки.

Мариан седна в креслото си и зачака.

— Страхувам се, че трябва да те помоля да напуснеш, Леони. Незабавно. Няма да предприемам нищо относно чорапите — ти си младо момиче и сигурно не би искала да те осъдят за кражба, но не мога да търпя подобно нещо тук. Взимай си палтото и си заминавай.

Леони я гледаше отчаяно.

— Ще ги платя — обеща тя. — Веднага ще ги платя.

— С какво? — попита Мариан и отвори вратата. — Искам да изчезнеш от тук веднага и моля те, никога не се връщай отново.

Леони бе толкова потресена, че не можа дори да се разплаче. Тя облече палтото си и излезе на алеята. Марок я чакаше на стъпалата, по лицето й прочете, че се е случило нещо ужасно.

— Леони, какво става?

— Каза, че съм откраднала чорапите, Марок — изтощена отвърна Леони. — Мислех, че ще ме разобличи, задето закъснях, но тя ми каза, че съм ги взела, без да платя.

— Какво?

Той бе свикнал с дребнавото заяждане на Мариан и постоянните й критики към работата на момичетата, но това беше нещо ново. Защо постъпваше така с Леони? Бе нещо повече от обикновена ревност. Внезапно го прониза една мисъл. Бе дошъл в магазина рано сутринта, надявайки се да види Леони и да си поговори с нея, преди да отворят, но там завари само Мариан. Бе погълната от разговора с един младолик мъж, който му бе смътно познат. Не можеше да се сети къде го бе виждал, но сега тази история с Леони отключи паметта му. Миналата нощ бе видял мъжа да стои на двора близо до Леони. И той бе присъствал на партито! Спомни си и още нещо… бе видял да подава пари на Мариан тази сутрин. Видя как Мариан ги прибра в джоба си, но тогава си помисли, че това е просто някой подранил клиент, поръчващ подарък за любовницата си от предишната нощ. Ала сега започна да се пита…

Обсъждаха това до безкрайност, но не можаха да стигнат до никакъв отговор. Леони не си спомняше да е забелязала на партито мъж, който да отговаря на описанието на Марок, и освен това защо някой ще плаща, за да я уволнят? Не, Марок сигурно грешеше. Мариан бе причина за това — искаше да се отърве от нея и бе намерила удобен повод. Какво щеше да прави сега? Срамуваше се да каже на Каро, че са я обвинили в кражба и затова са я уволнили. А и Каро трябваше да напусне Париж на другия ден и щеше да отсъства няколко седмици.

— Трябва да помолиш Лулу да ти помогне — накрая каза Марок. — Може би тя ще ти намери работа в кабарето.

— В кабарето! О, не мога да направя това, Марок.

— Може би нещо зад кулисите — прислужница или камериерка? — предложи й той.

Леони отчаяно се нуждаеше от работа. Бе изхарчила всичките си нищожни спестявания, с които трябваше да си купи така необходимите й зимни обувки, за златистите ботушки и червените копринени чорапи. Седмицата бе започнала така добре, а сега й се беше случило най-лошото, откакто бе дошла в Париж. Беше се влюбила в мъж, който само бе флиртувал с нея, и бе загубила работата си.

 

 

Директорът на кабаре „Интернационал“ бе свикнал с момичета, всякакъв тип, от пищни до невинни. Той се загледа в Леони, одобрявайки това, което вижда. Разбира се, трябваше малко да се раздвижи, но с това тяло и с тези крака нямаше смисъл да пее или да танцува. Облечи я в трико и пера и посетителите ще бъдат доволни… те дават парите си, за да видят колкото е възможно повече плът, а тази бе отлична.

— Да си шоу гърла е като да си част от декорите — каза й той. — Просто стоиш на сцената в разкошен костюм и позволяваш на публиката да те гледа.

Тръпки побиха Леони при тази мисъл.

— В какъв костюм? — подозрително попита тя.

— Като на останалите момичета… не се безпокой, покрива всички необходими части. — Мосю Бриа грубо се изхили. — В края на краищата, те и преди са ги виждали. Кажи ми сега можеш ли да яздиш кон?

Леони изведнъж се сети за конете в старата ферма на семейството.

— Да, мога.

— Слушай какво, Леони — той се надвеси напред над бюрото и се усмихна, — защо не започнеш като шоу гърла? Довечера ще представяме нов номер на циркова тема — ако ставаш, ще ти дам роля в него — ще яздиш неоседлан кон. Какво ще кажеш?

Да язди неоседлан кон в цирка. Като баща си. Някак си тази идея й се стори успокоителна — нямаше да е чак толкова зле, щом щеше да язди коне. Тя се оживи:

— Да, харесва ми, мосю Бриа.

— Тогава можеш да започнеш следващата седмица. Нека Лулу те заведе да пробваш костюмите и ще започнеш репетиции следобед с другите момичета.

* * *

Рупърт светкавично изкачи стълбите, мина покрай мърморещия портиер и почука на вратата на Каро. Отвори един камериер.

— Страхувам се, че мадам не си е в къщи, господине — любезно отвърна той. — Заминаха с мосю Алфонс в провинцията рано тази сутрин.

Рупърт бе сломен. Бе дошъл да попита Каро за адреса на Леони — просто трябваше да я види.

— Къде в провинцията? — запита той.

— Шато дьо Кланар, господине, в Рамбуйе, но се страхувам, че оттам заминават направо за Лондон.

— За Лондон! — Рупърт ужасен се втренчи в него. — Трябва да ги настигна!

Той хукна надолу по стълбите. Имаше среща в офиса на Крумер този следобед, но да върви по дяволите всичко това. Трябваше да намери Леони.

 

 

Вероне изчака, докато дукът прочете доклада му. Той бе кратък. Нямаше какво толкова да се знае за момичето и бе проста работа да го разбере. Отне му една седмица, но бе наясно с всичко.

— Това ли е всичко? — намръщи се дьо Кормон.

— Да, господине, не забравяйте, че тя е много млада, още не е навършила седемнадесет. Направих, както ми наредихте, господине, и вече не работи в „Сера“.

— Знам, знам — той нетърпеливо захвърли листовете на бюрото. — Сега е в кабаре „Интернационал“.

— Отворено е във вторник, господине.

Дьо Кормон го погледна. Нямаше дори намек за това какво харесва момичето, от какво има нужда… мислеше си, че ще бъде по-безпомощна, след като загуби работата си. Е, налагаше се да изчака до вторник, за да отиде да я види в кабарето. Нямаше закъде да бърза.