Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Private Desires, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 40 гласа)

Информация

Сканиране
strahotna (2009)
Разпознаване и корекция
ultimat (2009)

Издание:

Елизабет Адлър. Скрити страсти

ИК „Прозорец“, 2002

Художник Буян Филчев

Коректор: Станка Митрополитска

Оформление: Калина Павлова

ISBN 954–8079–78-X

История

  1. — Добавяне

21.

Марок, безупречен в своя черен редингот и колосана риза, се запъти надолу по широкото стълбище от салона за гости на първия етаж и изпрати лакея да доведе прислужницата.

— Да, господине? — приближи се забързано момичето към него.

— Луиз, цветята в големия салон вече увяхват. Утре ще обясня на цветаря, но сега ги постави в прясна вода и избърши прашеца, който се е посипал по масите.

— Да, господине, разбира се.

Тя се засуети наоколо, трескаво опитваща се да му угоди. Това бе най-доброто домакинство, където човек можеше да си намери работа в Париж, плащаха най-високи надници, оставяха ти най-много свободно време и мадам винаги ти казваше по някоя мила дума, когато те видеше из къщата. Знаеше имената на цялата прислуга — а също и откъде са дошли, както и за семействата им — често я питаше за малката й сестричка. Бе мила жена, все едно какво мислеха хората за нея. А Марок бе най-добрият иконом в Париж, можеше да го каже с чиста съвест — бе работила при такива варвари, които си въобразяваха, че са не по-малко важни от господарите, но с него всичко бе наред. Той се грижеше стриктно за домакинството, макар да бе много млад. Освен това той обожаваше мадам. В кухнята се разправяха клюки, че преди много години те били работили заедно в магазин за бельо, но сигурно това бяха само клюки. Мадам бе истинска дама.

Марок я наблюдаваше как внимателно пренася големите подредени букети долу до зимната градина. Можеше да й има доверие, че ще се погрижи за тях, но сутринта бе вдигнал скандал на този цветар. Сега му връщаше цветята обратно — погледна ореховото дърво и високия позлатен часовник, който приглушено тиктакаше в ъгъла до огромната двойна врата — вече бе твърде късно. Очакваха гостите след около час, а всичко трябваше да е идеално.

Масата бе наредена за шестнадесет, толкова души можеше да смести Леони на голямата маса. Ако имаше и други, щяха да ги настанят на малки кръгли масички за шестима, да ги сложат на групи — това й харесваше, така атмосферата бе по-интимна и се завързваше по-лесно разговор — макар Мосю да предпочиташе всички да седят на една маса. Според мен, мислеше си Марок, по този начин той може да я държи под око. Ако тя седеше на друга маса, а не на неговата, той нямаше да знае какво става. Не че, разбира се, имаше какво да се знае. Но Марок не се съмняваше, че „Мосю“ дьо Кормон е един много ревнив мъж.

Той критично огледа масата, изпъна покривката, изящно избродираната ленена покривка в прасковен цвят. Разбира се, Мосю би предпочел обикновена бяла покривка, но Леони избра тази. Тежки сребърните свещници и кристални чаши, които той повдигна на светлината, за да провери тяхната безупречна чистота — те бяха толкова тънки, че се зачуди как не се натрошават в устата на някой по-страстен пияч. Внимателно постави чашите по местата им и благодари на бога, че не той е трябвало да ги мие. По една самотна гардения, отпуснала се на повърхността на водата в кристална купа бе поставена до всяко място, където щеше да седи дама, упойващият им аромат се просмукваше в стаята, а една ивица от малки лилии, преплетени с папрат и зеленина, обточваше средата на покривката по дължина.

На бюфета Марок провери гарафите с вино, което сам бе пресипал от бутилки преди това. Мосю бе много придирчив към виното и за двете години, които работеше при тях, самият той бе станал нещо като познавач. Леони бе извинила невежеството му по отношение на новата работа пред Мосю и той го бе приел, защото така искаше тя, дори бе надминал себе си и бе започнал да му обяснява разни неща, като например как да пресипва правилно виното, но по-скоро защото бе истински загрижен за виното, а не поради благото си сърце. Въпреки това бе любезен и оценяваше добре свършената работа.

Марок се запъти към кухнята, за да провери наред ли е всичко с готвача. За разочарование на готвача, Леони предпочиташе простата храна — като, разбира се, под проста тя не разбираше евтина. Той се усмихна, припомняйки си как си поделяха сандвичите на алеята зад „Сера“. Сега Леони щеше да поднесе прясна сьомга и печен фазан, подходящ за сезона, а също и най-добрите зеленчуци, които можеха да се намерят на пазара, а Мосю бе осигурил пълни кошници екзотични плодове от парниците на неговия замък, които пристигаха два пъти седмично. Леони сама бе научила готвача как да приготвя провансалски татен. Но когато бе сама, тя ядеше предимно омлет.

Беби го следваше по петите, застана на кухненския праг, и тъкмо навреме дръпна опашката си, преди вратата да се затръшне и да я премаже.

— Тази котка някой ден ще си загуби опашката — изкоментира готвачът и сложи на Беби чинийка с накълцани пилешки дробчета, а тя му се отблагодари, като с доволно мъркане отърка главата си о крака му. Той обичаше тази котка, никога не бе пускал котки в кухнята преди, но Беби бе различна. Специална.

— Всичко наред ли е, готвачо Мужен? — Марок огледа безупречната кухня, твърде зает, както обикновено, да държи всичко под контрол.

— Значи можем да предположим, че ще започнем да сервираме навреме, Марок?

— Да, Мосю дукът вече е тук.

Котката се изниза през вратата след него и бързо се изкатери нагоре по стълбите да намери Леони. Тя рядко я изгубваше от поглед.

 

 

Широкото легло с изящните табла, което изглеждаше така, сякаш някога е допълвало великолепието на някой ренесансов дворец в Италия, стоеше на своя постамент в средата на стаята и Леони си лежеше в него, забила невиждащ поглед в бледите копринени стени от моаре. В цвят шампанско и почти подхождащи на цвета на косите й, с изключение на времето, когато те изсветляваха от морската вода и от слънцето. Статуята на Сахмет, лъсната до блясък, гледаше към леглото от високия си солиден мраморен постамент, а до нея стоеше тази на Баст. Беби, привлечена от топлината на лампата, която осветяваше статуите денем и нощем, често се свиваше в краката на Баст, карайки Леони да се усмихва при вида на нейните две котки — но не и днес. Тя чуваше Мосю от съседната стая; той вече се бе изкъпал и, предполагаше тя, се обличаше с обичайното си темпо, погълнат от други мисли.

Тя сластно прокара ръка надолу по тялото си, все още влажна след като се бяха любили. Това бе първата вечер, която прекарваха заедно след дългото пътуване до Русия и както винаги, той я бе любил, повтаряйки, че тя му принадлежи. А щом свърши, отиде да се изкъпе, без дори да каже, че му е липсвала или че я обича. Но той никога не й бе казвал това, усмихна се тя накриво, както и тя на него. А би ми се искало да беше ми го казвал, помисли си тя.

— Мосю — извика го Леони.

Той се появи на прага, закопчавайки копчетата на яката и на ръкавелите си. Дистанциран, потънал в себе си, вече зает от следващата стъпка в програмата си, огорчена си помисли тя. Добре знаеше какво означава това. Довечера, след партито, щеше да се прибере в дома си, при Мари-Франс и децата. Той прекарваше точно определено време със семейството си въпреки факта, че вече публично следваше собствените си желания. Някога бе завиждала на Мари-Франс за сигурността й като съпруга на Мосю, но сега бе разбрала, че и тя също е уязвима.

Тръпки я побиха, като си спомни онзи път, когато Мари-Франс бе дошла да я види. Бе през една мързелива утрин и тя не бе подготвена за посещения. Набързо се облече, накара Жули да прибере косата й назад, колкото се може по-стегнато, за да не изглежда сякаш току-що се е измъкнала от топлото, разхвърляно легло. Мари-Франс бе бледа и сдържана, с отработена спокойна усмивка.

— Знам, че е трудно и за двете ни — започна тя, докато седяха една срещу друга и пиеха чай в изящни чашки от китайски порцелан, за които бе платил съпругът й. — Но аз трябваше да се срещна с вас. Не просто от вулгарно любопитство. Исках да знам от какво се нуждае той, което аз не мога да му дам.

Леони шокирана затаи дъх при следващите й думи.

— Обичате ли го, скъпа моя?

Леони не бе в състояние да отговори. Втренчи се в бледия килим, изпитвайки силно желание да се скрие в него. По никакъв начин тази мила жена не можеше да знае какво съществува между нея и Мосю.

— Всичко беше наред, преди да се срещна с вас — виновно каза тя на Мари-Франс, — но сега никога няма да мога да забравя лицето ви. И чувствата ви — точно като моите. Мадам… — тя си пое дълбоко дъх, — мислех, че нещата стоят по друг начин, но ако разбивам живота ви и ви причинявам дълбоко страдание, готова съм да го оставя.

— Жил и аз отдавна живеем отделен живот. Имало е и други, сигурно знаете, преди вас. Единствено за децата си се тревожа. Няма да позволя да бъдат наранени и няма да допусна никакви скандали. — Тя сви рамене. — Много мъже имат любовници. Виждам, че той е имал късмет да попадне на толкова млада и красива като вас. Никога не съм разбирала кое е онова, от което се нуждае Жил, но надявам се той да е намерил отговора. — Тя остави на масата недокосната чашата с чай, запъти се към вратата и в последния момент усмихната се извърна към нея. — Само помнете обаче, че моите деца винаги ще излязат на преден план, ако възникне някакъв конфликт — и после си тръгна.

— Да? — гласът на Мосю бе нетърпелив и я извади от унеса й.

Леони се наведе напред и стисна ръката му.

— Обичаш ли ме, Мосю? Кажи ми истината, какво изпитваш към мен? Интересувам ли те изобщо?

— Разбира се, Леони — с едно мръдване на раменете свали сакото си той, — ти ми принадлежиш.

Тя въздъхна и се отпусна на възглавниците, загледана как той оправя вратовръзката си пред огледалото. — Самотна съм, Жил.

— Как можеш да бъдеш самотна? Та тази къща никога не е празна! А и след по-малко от час шестнадесет души ще дойдат на вечеря — затова може би е по-добре да ставаш и да се приготвяш.

Организираше вечерно празненство, за да отпразнуват завръщането му у дома, бе поканила различни хора, смесица от стари приятели и нови познати, но вече съжаляваше за това. Имаше нужда от него, искаше да остане сама с него — да си говорят.

— Да ги отпратим. Да отложим празненството. Ти и аз можем да вечеряме заедно тук в моята стая.

— Не ставай смешна, Леони. В края на краищата, идеята за тържество бе твоя — той погледна часовника си. — Не забравяй, че към дванадесет ще трябва да тръгвам.

— Няма да забравя.

Тя се зави презглава с чаршафа, зарови лице във възглавницата, а Беби скочи на леглото и се сви на кравай край сгънатите й колена.

— Не знам, Беби — прошепна тя, — не че съм отегчена, просто трябва да има нещо повече от това.

 

 

Изглежда прекрасно, мислеше си той, докато я наблюдаваше от другия край на масата. Леони носеше черна рокля от органза[1] без ръкави, с висока яка и жабо на врата — черното подчертаваше кадифената повърхност на голите й ръце. Кожата й бе гладка с топлия цвят на летни кайсии и още го възбуждаше. Тя бе погълната от разговора с един млад мъж, с когото се бе запознала скоро, художник, бе го представила тя. Жил наблюдаваше сведените им една към друга глави, докато те увлечени разговаряха. Изглеждаше напълно потопена в онова, което й говореше младият мъж… той изпита известна ревност, макар да знаеше, че няма причина за това — тя му беше вярна. Вероне бе платил на човек, който я следеше през цялото време, всеки ден получаваше доклади за най-малката й стъпка от момента, когато напускаше къщата до момента, в който се прибираше. Това, което бе започнало като игра, сега се бе превърнало в необходимост — трябваше да знае какво прави тя, с кого се среща и къде ходи. Искаше му се да може да подслушва разговорите й, толкова погълнат бе той от ежеминутните подробности на нейния живот.

Защо му бе казала, че е самотна? Никога не оставаше сама. Но поне повечето време бе с хора, които той познаваше — като Каро и Алфонс. Когато него го нямаше, тя ходеше на парти или на театър, той не я държеше в клетка — въпреки че би му се искало. Тази мисъл изплува от подсъзнанието му. Искаше му се да я заключи и да я пази само за себе си. Тогава щеше да е сигурен, че никога няма да я загуби. Тя му принадлежеше — не го ли беше доказал току-що, горе, в леглото й? Все още можеше да я възбуди, да я накара да го желае. Тя бе необуздана, неговата Леони — Леони, която единствен той познаваше.

Косата й падаше свободно и се разпиляваше по раменете й като мантия от светлина, а тя нетърпеливо я отмяташе назад. Продълговатите й кехлибарени очи го гледаха. Наведе се, вдигна Беби и я постави в ъгъла на съседната маса. Знаеше, че той мрази котката да стои на масата. Сипа си малко сметана и позволи на Беби да ближе от чинията й, като крадешком го поглеждаше. Изражението му не се промени, той отпиваше от виното и продължи да я наблюдава с тъмен, непроницаем поглед.

По дяволите, помисли си тя, защо поне не реагира? Искам да се вбеси! Той също е човек, не знае ли, че ни е позволено да показваме чувствата си? Излиза от контрол единствено когато ме люби и не съм сигурна, че дори тогава онова, което изпитва, е удоволствие… но със сигурност не е щастие.

Младият художник правеше скица на колосаната ленена салфетка, с бързи щрихи с молив пренасяше на салфетката онова, което бе успял да научи за Беби, застанала в ъгъла на масата, заета да облизва мустаците си.

— Очарователно е — засмя се Леони, доволна от резултата. — Ще си го запазя и ще го сложа в рамка.

Тя нарочно го бе сложила да седне от лявата й страна, опитвайки се да провокира Мосю, надявайки се да го накара да ревнува… от някой новопоявил се, от един непознат в живота й. Тя усмихната се надвеси по-близо до него.

— Кажете ми — попита го — какъв трябва да бъде един художник? Трудно ли е да се намери вдъхновение?

Мосю направи знак на Марок да напълни чашите с вино, докато шумът от разговорите се носеше над масата. Едрогърдата оперна певица от дясната му страна и хубавата млада актриса от лявата започнаха отчаян разговор през масата, изнервени от неговото мълчание.

Бе отсъствал за около месец и тя му бе липсвала. Животът му бе празен без нея. Преди му изглеждаше препълнен от събития, всички чинно заемащи определените им места, всички под контрол. Имаше Мари-Франс и децата, имаше и истинския си живот — неговият свят на бизнеса. Частта, определена за жените, имаше своето място, но никога не излизаше извън него, винаги бизнесът беше на първо място. И сега не трябваше да позволи да се случи това! Леони трябва да си знае мястото. Щеше да я направи щастлива, щеше да й покаже новия имот на Лоара. Тя си бе мечтала за лозе, а това точно се продаваше… това щеше да я развълнува, тази вечер щеше да й даде и сертификата за новите акции. Той отново погледна към масата — и реши да накара Вероне да намери някой, който да следи младия мъж.

Бележки

[1] Органза — вид прозрачна твърда копринена или вискозна тъкан — бел.пр.