Елизабет Адлър
Скрити страсти (53)

52.

Арман дьо Кормон лежеше в леглото и размишляваше с удовлетворение за предстоящия ден. Бе неговият двадесет и първи рожден ден, слънцето светеше, а едно красиво тъмнокосо момиче го очакваше в Париж, за да празнуват заедно. Той погледна часовника върху камината — седем и половина, — още беше рано. Приближи се до прозореца и надзърна към портата с колони на Шато дьо Кормон. Хоскинс, шофьорът англичанин на баща му, бе вече там. Ръкавите на ризата му бяха навити, докато с любов лъскаше безупречната алена японска политура на новата спортна кола. Радиаторът с малкото украшение орел върху него блестеше на ранното утринно слънце и приятните очертания на колата обещаваха мощност и бързина. Тя бе подаръкът за рождения му ден от баща му — първата от новите спортни коли на дьо Кормон, на които баща му възлагаше надеждите си за съживяване на боледуващия автомобилен бизнес. Арман познаваше машината на пръсти. Бе работил по прототипа й, бе я тествал и се бе трудил над нея с омазани в грес чак до лактите ръце заедно с механиците. Бе добра кола.

Чу се топуркане от копита по чакъла и Жерар се появи на гърба на големия дорест хунтер^[1], следван от Себастиау.

Арман отвори прозореца.

— Ей, чакайте ме — слизам след минута.

Той бързо навлече дрехите си, изтича по коридора и се спусна по стълбите към салона.

— Арман?

Баща му се показа от трапезарията с чаша кафе в ръка.

Изглежда уморен, помисли си Арман, сякаш не е спал — не само миналата нощ, но от седмици. Той изпита съжаление към него, баща му бе толкова самотен мъж.

— Честит рожден ден, моето момче — усмихнат каза Жил. — Видя ли подаръка си?

— Видях го през прозореца, сир. Тъкмо отивам там да я покажа на Себастиау и Жерар.

Те заедно минаха под високите малахитови колони на просторния салон.

— Е — каза Жил, — как смяташ, Арман? Направихме ли я този път?

— Сигурен съм, сир. Не може да има грешка — това е велика кола. Няма да минат и шест месеца, и продажбите ще скочат.

— А ти какво мислиш, Жерар?

— Прекрасна е, татко, красива кола. Себастиау тъкмо каза, че ще вземе със себе си една в Бразилия.

— Бедата е, че още не мога да си го позволя — засмя се Себастиау.

— Направи като мен — каза Арман и зае мястото на шофьора, — накарай баща ти да ти подари една за рождения ден.

Той запали двигателя, докосвайки лекичко педала за газта. Конете нервно тропнаха с копита по чакъла, когато Арман сред облак прах обърна колата и я подкара надолу по алеята.

— Да — със задоволство промърмори Жил, — добра кола е.

— Тогава ще се видим по-късно, татко — извика Жерар, запътвайки се към реката със Себастиау.

Жил се загледа след тях, двама хубави млади мъже в приятната слънчева утрин. Жалко, че Жерар не бе пожелал да се присъедини към бизнеса, но му оставаше Арман — не би могъл да намери някой по-добър. Концепцията за тези нови спортни коли бе негова и той педантично бе проследил всяка стъпка от производството им.

Влезе обратно в салона и погледна към големия часовник с позлатено махало, отмерващо часовете, както бе правило през последните двеста години. Но то още не бе накарало времето да тече по-бързо. Бе едва осем часа сутринта, а той беше на крак от пет.

Никога не можеше да спи в замъка, действаше му потискащо с всичките спомени, въпреки че не можеше да не признае, че Мари-Франс го бе съживила — вече не бе онази мрачна къща от детството му. Бе похарчила цяло състояние, за да го обнови и го бе направила прекрасно. Сега Мари-Франс прекарваше по-голяма част от времето си тук и той бе повече неин дом, отколкото негов. Къщата на Ил Сен Луи рядко я виждаше и дори синовете му сякаш предпочитаха да живеят някъде другаде, когато бяха в Париж. Жерар имаше стая при Себастиау ду Сантус, а Арман си бе взел един апартамент близо до фабриката, макар че го подозираше, че през повечето време живее с някакво момиче. А и защо не, снизходително си помисли той, момчето трябва да се забавлява.

Е — какво да прави, докато стане време за празничния обяд? Той прекоси салона на път към кабинета си. Препрочете финансовия доклад от човека, заел мястото на Вероне. Господи, колко му липсваше Вероне. Как можа да бъде толкова глупав този човек и да се удави? Сатер работеше за него от три години и сякаш още не успяваше да се добере до подробностите, които бяха необходими на Жил така, както го правеше Вероне. В докладите му никога нямаше нещо по-особено от това къде и кога е била Леони — в кой град, в коя страна, в какъв театър. А понякога и с кого. Едно име все по-често се появяваше напоследък — Джеймз Джеймисън, американец. Последният й любовник, предположи той. Това бе въпросът, който го занимаваше през безсънните нощни часове — представяше си я с него.

Той нетърпеливо захвърли доклада. Какво щеше да прави с този Джеймисън? Знаеше отговора. Нищо. Нищо не можеше да направи, докато не открие Амели… а това бе изгубена кауза. Нямаше следа от детето, всяка възможна вече бе проверена. Вероне бе работил много старателно. Той никога нямаше да намери Амели, а без нея никога нямаше да има Леони. Хвана главата си в ръце и невиждащо се втренчи в полираната повърхност на бюрото си. Леони, помисли си безпомощно. О, Леони, трябва да се върнеш при мен, не мога повече да издържам на тази самота.

 

 

Мари-Франс щастливо огледа масата. Не се случваше често и двете й момчета да бъдат тук, дори Жил се стараеше да бъде забавен. Винаги я изненадваше, че той може да бъде толкова очарователен мъж, когато поиска — защо не го правеше през цялото време? Но Жил бе двама души едновременно, дори към синовете си. Понякога се държеше като снизходителен баща, а в следващия миг се превръщаше в студен незаинтересован бизнесмен. Бяха се примирили с това от години. Сега Жил бе единственият, който страдаше. А той наистина страдаше, тя знаеше това. Знаеше и защо… не можеше да забрави Леони и това дете.

— Когато Себастиау замине обратно за Бразилия, мамо, бих искал да отида с него — каза Жерар. — Имам чувството, че познавам семейството му като собствено, толкова много съм слушал за тях.

— Наистина — каза Себастиау, — той четеше писмата на малката ми братовчедка, така че научи за всички семейни разправии.

— Какво ще кажеш, татко? — попита Жерар.

— Да, защо не? — разсеяно отвърна Жил, поглеждайки часовника си. Два и половина. Ако сега тръгнеше обратно към града, можеше да хване нощния влак за Монте Карло. Знаеше, че Леони е там.

— Трябва да се върна в Париж днес следобед — каза той на Мари-Франс.

Не можеше ли поне да почака да свърши обядът по случай рождения ден на Арман, ядосано си помисли тя. После вдигна чашата си за наздравица.

— За теб, Арман — с усмивка каза тя на сина си, — честит рожден ден, скъпи мой.

— Още много рождени дни, момчето ми — каза Жил и се усмихна на любимия си син.

 

 

Арман отвори големия капак на колата и го повдигна нагоре, за да прегледа безупречния двигател. Той извади един гаечен ключ и провери винтовете, като пъхна ръцете си под смукача и се захвана с жичките му. Докато караше към гаража, му се бе сторило, че усеща слаби вибрации, но всичко изглеждаше наред. Добре. Щеше да тръгне след около половин час — можеше да остави баща си в Париж, ако той иска, щеше да спести едно разкарване на Хоскинс. Избърса ръцете си в един парцал и затвори капака, който щракна удовлетворително и Арман се усмихна. Бе хубава, солидна, добре изработена кола.

Обратно в къщата, той показа главата си през вратата на кабинета.

— Тръгвам след около половин час, татко. Ако искаш, мога да те закарам. Тъкмо ще видим как е.

Жил прибра обратно документите в чекмеджето и отиде в гостната, за да каже довиждане на Мари-Франс. Тя седеше до отворения прозорец с къделя боядисана вълна до себе си, работеше върху един гоблен. Тъмната й коса кокетно се къдреше около лицето й. Тя го изгледа с големите си скептични кафяви очи, когато влезе.

— Тръгвам за Париж с Арман — каза й той, — а после сигурно ще отсъствам от града за една-две седмици.

— Къде ще бъдеш този път? — попита тя със слаба усмивка. — В Чикаго или на нос Фера?

— Има ли някакво значение? — хладно отвърна той.

— Не знам защо изобщо си правиш труда да ми казваш, Жил, това няма никакво значение от години.

Тя се наведе над ръкоделието си, а той се загледа за миг в нея. Бяха женени от двадесет и шест години, а си бяха непознати. После се обърна и бързо излезе от стаята.

Арман го чакаше в колата.

— Добре — каза той, — да я подложим на едно изпитание, татко… да видим какво може да направи.

Дългата червена кола се засили по селските пътища, перфектно контролирана от способните ръце на Арман, който сигурно взимаше завоите и превключваше скоростите. Той знаеше съвсем точно какъв звук трябва да издава тази машина: като симфония, всеки път в синхрон.

Арман погледна часовника на таблото — почти шест — това означаваше, че в Париж ще стигнат малко преди осем. Щеше да остави баща си на Ил Сен Луи и се запътваше направо към Клодин. Тя го очакваше, облечена, надяваше се, в онзи хубав лилав халат… а по-късно щеше да я заведе на вечеря в бистро „Сезар“, там й харесваше.

Воланът слабо потрепери в ръцете му… дали не бяха минали през някое камъче по пътя? Сега сякаш всичко бе наред. Но въпреки това може би трябваше да спре и да провери — не беше ли същото трептене, което усети и сутринта? Той отново погледна часовника… вече закъсняваше. С голямата кола взе завоя покрай хълма. Хубав рожден ден беше, щастливо си помисли той. Татко бе любезен и той и майка, изглежда, добре се разбираха. Господи, какво беше това? Трептенето от волана се предаде и на ръцете му и той вдигна крака си от педала за газта. По-скоро усети, отколкото чу пукота от арматурното табло, което се откърти от лагерите си и на следващия завой се стовари върху него. Веднага удари спирачките, но колата продължи да се движи по инерция и се обърна два пъти, преди да се приземи с колелата нагоре в канавката. Воланът продължи напразно да се върти във въздуха.

* * *

Жил знаеше, че сигурно нещо се е случило, но не можеше да предположи какво… сякаш мозъкът му не работеше добре. Насила отвори очи и се огледа наоколо… всичко бе черно. Изведнъж го обзе паника, почувства, че се разтреперва. Отчаяно се дръпна… лицето му бе притиснато от черната кожена седалка. Къде беше Хоскинс? Не, момент. Това бе спортната кола, новата кола на Арман. Арман беше шофирал! О, Господи, Арман. Той безплодно се опита да се измъкне изпод тежестта над себе си, трябваше да стигне до Арман. Но ето че дочу гласове, някакви хора… щяха да му помогнат да стигне до Арман.

— Ей — извика той, гласът му бе тънък и дрезгав, — тук съм, помогнете ми. Трябва да намерим сина ми…

Махнаха тежестта от гърдите му и едно червендалесто разтревожено лице се надвеси над него.

— Не мърдайте — каза мъжът, — ще повикаме линейка, по-добре стойте неподвижен, докато дойдат докторът и полицията.

— А синът ми — слабо извика той, — трябва да помогнете на сина ми.

Мъжът отмести погледа си от него.

— Добре — каза той, — ще бъдат тук след минута.

Горкият човек, съчувствено си помисли мъжът, поглеждайки към пътя, където лежеше младият човек. Той вече го бе видял и нямаше никакво съмнение, че бе мъртъв.

 

 

Себастиау наблюдаваше как Жерар бавно крачи напред-назад по коридора на болницата. Ужасно много му се искаше да може да направи нещо, да може да каже нещо, за да му помогне. Призля му, като си спомни покосеното лице на Мари-Франс и онова, което бе казала тя.

— Защо не беше Жил — бе изкрещяла тя. — Не можеше ли да бъде той вместо него!

Жерар я бе прегърнал през рамо и притиснал до себе си, неговата собствена агония бе изписана по изстиналото му лице.

— Мамо — бе прошепнал той, — мамо, моля те…

Обикновено миловидното й лице бе придобило каменна твърдост.

— Трябва да дойда с теб в болницата — бе казала тя, — съпругът ми е там. Това е мое задължение.

Нейно задължение, помисли си Себастиау поразен, какъв бе животът на тези хора? Сега тя стоеше до леглото на съпруга си. Бяха оперирали краката му и той още не се бе събудил от упойката, но тя отказа да го остави, докато не поговори с него. Той знаеше, че точно за това се тревожи Жерар. Какво щеше да му каже тя?

— Жерар — промълви той и хвана ръката му, — да отидем да пийнем нещо, няма смисъл да чакаме тук. Докторът каза, че няма да се събуди още няколко часа.

— Не мога да я оставя тук сама, Себастиау. Трябва да остана с нея.

Себастиау се върна на мястото си.

— Много добре — каза той, — ще чакаме.

 

 

Нощ ли бе или целият цвят внезапно бе загубил цветовете си, питаше се Жил, надзъртайки през полуотворените си клепачи в забуления сивкав сумрак. Не можеше да съзре тавана и крушката по средата му. Той леко извърна глава наляво, но го прониза болка, червена болка като топлина. Някой стоеше там точно до леглото… по дяволите, искаше му се да може да види кой е. Опита се да заговори, но усещаше по странен начин устните си, не можеше да движи езика си, той бе станал дебел и тежък. Имаше нужда от чаша вода… трябваше да проговори!

— Леони? — насили се той и произнесе на срички името. — Леони?

Тя се надвеси над него и той зачака да усети познатия аромат… не можеше да я види ясно, но щеше да разбере, че е тя по жасмина.

— Жил.

Бе гласът на Мари-Франс, фалцетов и леден.

— Жил — каза тя, — чаках те тук да се събудиш, защото исках аз да ти кажа. Арман е мъртъв. Мъртъв заради твоята фалшива кола… заради твоята небрежност. Ти уби нашия син, Жил. — Лицето й бе неумолимо, а гласът й — безмилостен. — Току-що викаше Леони, Жил — но тя те напусна преди много години. А аз те напускам сега. Никога вече — до края на живота си — не искам да те виждам.

Той чу как вратата се затвори тихичко зад нея и отново остана сам с ужасната истина. Арман беше мъртъв. Неговият син беше мъртъв? Искаше му се да вика, да проклина, да прониже собствената си агония с копието на звука… Образът на усмихнатото лице на Шарл д’Орвил, очертано в обсега на бинокъла, проблясна в съзнанието му… трябва да е бил на възрастта на Арман, когато умря… и семейството му е изпитвало това, което той изпитваше сега. Само дето смъртта на Шарл не бе нещастен случай… той го беше убил… а сега тя твърдеше, че е убил и Арман.

— О, Господи, — изкрещя той. Но Бог не беше милостив.