Елизабет Адлър
Скрити страсти (35)

34.

Графиня Изабел д’Орвил се разхождаше по терасата на южната страна на замъка, радвайки се на неочакваната топлина на октомврийското слънце, спирайки от време на време, за да провери някое растение или да помирише последните увяхващи рози. Тя все още бе красива жена, макар събитията от последните няколко години да бяха оставили своя отпечатък, смъртта на съпруга й — а сега и на сина й. Гъстата й червеникава коса бе прошарена от сиви кичури, а около хубавите й очи започваха да се появяват бръчки. И вече не се усмихваше толкова често.

Топлите каменни стени на замъка зад гърба й си стояха там вече повече от триста години и постройката притежаваше чара на времето, натрупвал се, заедно с доизграждането й, през всичките години, преживени там от семейство д’Орвил, за да се превърне накрая в този артистично построен дом. Бе го обикнала още в мига, когато за пръв път дойде там като булка, на осемнадесет години.

Тя остави градинската кошница до себе си на терасата и седна на издяланата от дърво пейка, гледаща към поляните на парка долу. Слънцето се отразяваше от повърхността на водата в рова и тя се загледа как лебедите и дивите патици леко се носят по нея… такъв покой бе настъпил навсякъде. Шарл винаги бе харесвал есента, миризмата на пушек и свежите утрини… но трябваше да спре да мисли за това. Не биваше така… бе толкова болезнено да си припомня. Той бе така енергичен, толкова жизнен… а сега, толкова внезапно всичко бе изчезнало.

Едуар се появи на терасата, махна й и се запъти към нея. Слава богу, беше й останал Едуар. Да, все още имаше него, макар и за не много дълго. Скоро той щеше да се върне в Бразилия, сега, след като погребаха Шарл. Имаше собствен живот, за който трябваше да се погрижи. И тогава тя щеше да остане сама в тази голяма къща, съвсем сама. С болка си спомни как къщата винаги бе пълна с приятели на Шарл.

— Добро утро, мамо.

Изабел погледна с любов първородния си син, а той я целуна. На фона на загорялата му кожа пъстрите му очи изглеждаха още по-светли, почти прозрачни на слънце, а косата му бе като нейната, червеникава на цвят, гъста и чуплива, падаща над високото чело. Тя си спомни хубавото шестгодишно момче, което бе напуснало дома за първото си „приключение“ и се усмихна; сега той бе хубав млад мъж. Само тя знаеше колко много бе обичал Шарл и колко съсипан бе от смъртта му, само тя бе видяла сълзите му.

— За какво си мислиш? — попита я той и я прегърна.

— Чудех се какво ще правя сам-сама тук. Може би трябва да си купя малка вила някъде, на юг може би, или апартамент в Париж. Струва ми се, че няма да понеса да остана тук без вас.

Той тревожно я погледна.

— Защо не дойдеш с мен в Бразилия… не в Манаус, а в Рио? Луиза и Франсиско много ще се зарадват. Франсиско ду Сантус още не те е забравил — макар че сигурно си мисли за теб като за красивото седемнадесетгодишно момиче, което е срещнал преди толкова много години.

Тя се засмя.

— Не зная, Едуар, не зная какво бих искала.

— Не бързай, смятам да остана тук, докато ти се нуждаеш от мен. Кажи ми коя е тази мистериозна жена, която иска да те види толкова спешно?

— Нямам представа. Казва се Леони Бахри и е задно с мосю Алфонс дьо Бержера.

Едуар се намръщи.

— Чудя се какво ли могат да искат?

— Скоро ще разберем — каза тя, вдигна кошницата си и се запъти към салона, — ще пристигнат всеки момент.

 

 

— Алфонс — Леони нервно стисна ръката му, — няма да е лесно.

— Искаш ли да си тръгнем?

— О, не… трябва да я видя.

— Тогава да вървим. Не се тревожи, аз ще ти помогна. Тук съм, за да потвърдя думите ти. Тя ще ти повярва.

Изабел д’Орвил се приближи към тях с усмивка.

— Моля, седнете — каза им тя любезно, щом те се представиха. — Заинтригувана съм да чуя онова, което имате да ми кажете.

— Отнася се за вашия син, графиньо, за Шарл… Толкова съжалявам… не мога да ви опиша колко съжалявам.

— Естествено, скъпа моя.

Какво ли можеше да иска това красиво момиче? Очевидно бе разстроена. Тя погледна въпросително мъжа до себе си, но той не каза нищо.

Едуар влезе в стаята и безшумно затвори вратата зад себе си. Жената бе седнала близо до майка му, с гръб към него. Имаше най-изумителната коса и той успя да зърне прасковената кожа на врата й и изящния й гръб.

— Разбирате ли, аз познавах Шарл — говореше тя, — не от много отдавна, но… е добре, ние бяхме любовници, мадам — думите излязоха на един дъх от устата й.

Едуар се облегна на вратата и се заслуша. Майка му изглеждаше изненадана, но не и шокирана. А и защо ли, Шарл бе привлекателен младеж, разбира се, че е имал любовници… но какво искаше тя? Не изглеждаше като че е дошла да моли за пари… а и мъжът до нея бе олицетворение на почтеността. Той ли беше сегашният й любовник? Незнайно защо Едуар не смяташе, че е така.

— Мадам, не бих искала да ви шокирам и при други обстоятелства може би никога не бих дошла при вас, но… имам дете.

Дете — имаше предвид дете от Шарл? Дали това, което казваше бе истина? Едуар погледна към майка си. Тя здраво стискаше облегалките на креслото и той видя, че сега вече наистина бе шокирана. Прекоси стаята и застана зад нея.

— Аз съм Едуар д’Орвил — каза той и срещна погледа на Леони. — Преди да продължите, искам да ви напомня, че брат ми е мъртъв от съвсем скоро. Майка ми е много разстроена… не би могла да понесе още някой шок…

— Едуар… това сте вие!

Той замлъкна изненадан.

— Разбирате ли, Едуар, аз съм тук заради вас. Шарл ми разказа за вас. Той ми разказа, че е можел да ви каже всичко, всичките си тайни — че вие всичко можете да разберете. Затова знаех, че мога да ви се доверя с Амели.

— Скъпа моя — каза Изабел, — къде е това дете?

— Тя ще бъде тук скоро. Не разбирате ли? Искам да я вземете. Поверявам я на вас… тя е ваша внучка. — После се обърна към Едуар, в очите й бе изписано отчаяние. — Ваша племенница… тя е част от Шарл. И има нужда от вас.

— Мисля, че аз мога да ви обясня по-добре — прекъсна я Алфонс. — Това е странна история и не виждам смисъл да я усложнявам с подробности. Леони и Шарл са били любовници, за кратко. Една дъщеря, Амели, е била родена от тази връзка, макар Шарл нищо да не е знаел за това. Връзката им е била… случайна, а Леони е била обвързана с друг мъж по това време. Той е много ревнив човек, способен на всичко. Тя реши да скрие от него раждането на детето и Амели бе дадена на едно семейство от южното крайбрежие. Но той вече е разбрал за детето и ние се страхуваме, че представлява заплаха за нея, че ревността му може да го накара да премине границите на нормалното. С две думи, Амели е в опасност. В усилията си да предпази дъщеря си от тази опасност, Леони дойде при вас да ви помоли вие да я вземете — и, по-специално, да изведете детето извън страната, да го вземете със себе си в Бразилия. Очевидно тя не иска нищо в замяна, всъщност тя ще ви даде сума, каквато вие определите, за да се грижите за дъщеря й. И, веднъж поверила детето си на вас, никога няма да ви моли отново да я види. Това е единственият начин да осигури нейната безопасност.

Думите му звучаха правдоподобно и Леони благодари на Бога, че той е дошъл с нея. Без него щеше да изглежда като някоя истерична жена, обезумяла от смъртта на любовника си. Но Алфонс бе толкова трезв, толкова точен… сигурно му бяха повярвали.

— Но аз трябва да я видя — очите на Изабел се бяха напълнили със сълзи и Леони коленичи до нея.

— Мадам, трябваше да се разделя с бебето си, когато тя бе само на един месец. Не съм я виждала от тогава. Тя скоро ще бъде тук и аз ще я видя само още веднъж, а после ще я поверя на вас… трябва да я приемете, мадам. Ако откажете, не зная какво ще правя.

— Искате да кажете, че любовникът ви ще убие детето? — учуден попита Едуар.

Погледът му и този на Леони се срещнаха.

— Вече не е мой любовник. Да, той ще я убие. Повярвайте ми, Едуар д’Орвил, ще го направи.

 

 

Вечерната мъгла се спускаше все по-надолу, докато Едуар и Леони мълчаливо се разхождаха покрай реката. Потокът от думи бе спрял, а сълзите — пресъхнали. Той усещаше, че тя е вече по-спокойна, облекчена само от това, че му е разказала всичко — за Шарл, нейния корабокруширал моряк и за „Мосю“, любовника й, както и за странните им отношения. Разхождаха се така покрай реката от няколко часа. Тя не бе премълчала нищо, или почти нищо. Оставаше само едно нещо — мистериозната смърт на Шарл. Не е възможно просто да е бил застигнат от силна буря и да е изхвърлен зад борда в развълнуваното море… имало е отлични условия за плаване. Едуар бе разговарял с някои от приятелите му яхтсмени, на които им се виждаше съмнителна набързо направената аутопсия, изчезването на помощника, който никой не познавал, както и фрактурата на черепа — като от силен удар. Шарл вероятно е бил вече мъртъв, преди да падне във водата, му бяха казали те. Някои смятаха, че помощникът му го е убил — но защо? Какви са били мотивите му? Е, сега вече имаше един. Бил е любовник на Леони… а Леони е била обвързана с ревнив мъж, способен така да се разяри, че да убие детето й.

— А сега по-добре ми разкажи какво точно се случи с Шарл? — тихо каза той.

— Какво имаш предвид? — спря учудена Леони.

— Мосю ли го уби?

Погледът му питаше единствено за истината.

— Нямаме доказателства — отвърна тя.

— И все пак?

— Да. Убедена съм, че той го е убил. Затова се страхувам, че може да убие и Амели.

Той не бе подготвен за това, макар и сам да я бе попитал. Брат му, скъпият му по-малък брат… момчето, което сам бе научил да плува и да управлява лодка… убито от чудовищния любовник на тази жена.

— Къде е той? Аз ще се изправя срещу него. Ще намеря доказателство… проклет да е!

— Не, не, не… моля те, Едуар… не разбираш ли? Всичко е било организирано, аутопсията и коронера, дори и полицията. Той е прекалено силен, Едуар… никой не може да се изправи срещу него. Той контролира всичко.

— Тогава аз ще го убия.

Тя хвана ръката му и я долепи да пламтящата си буза.

— Моля те, недей… нека няма повече убийства. Помисли за майка си, помисли за Шарл. О, не трябваше изобщо да ти казвам. Единственото, което има значение, сега е Амели. Тя е дъщеря на Шарл. Само ти можеш да я спасиш — само ти можеш да се грижиш за нея. Ти ще бъдеш неин баща. Не можеш да станеш убиец не заради Мосю… а заради мен.

Убиец. Чувстваше се безпомощен. Какво да прави? Как можеше да остави ненаказана смъртта на Шарл?

Леони прочете мислите му.

— Аз ще се погрижа за Мосю. Един ден ще получа моето отмъщение.

Внезапен порив на вятъра духна косата й назад и откри бледото й афектирано лице. Силно лице, помисли си Едуар, но устните й треперят. Той наведе глава и я целуна. Устните й бяха топли, нежни, меки. Ръцете му обгърнаха крехките й рамене, а погледът му срещна нейния разбиращ поглед, но само за миг — кратък миг на онова, което би могло да бъде.

— Ела с мен, Леони — каза той. — Да вземем Амели и да заминем заедно за Бразилия, далеч от всичко това. Там ще бъдеш в безопасност, той никога няма да те намери. Позволи ми да се грижа за теб.

Бе толкова примамливо, той й предлагаше всичко, за което бе копняла, своята мъжка сила, уют и закрила — и може би любов? Тя се изплъзна от прегръдката му. Това не можеше да се случи. Тя трябваше сама да посрещне съдбата си. Като Сахмет трябваше да бъде безмилостна към враговете си, да защити любимите си същества, своята обична Амели.

— Забрави ме, Едуар — прошепна тя, — отведи Амели и я обичай, това е всичко, за което те моля.

После внезапно се обърна и изчезна като мярнала се само за миг нощна пеперуда.

 

 

Мадам Френар бе настояла да придружи Марок до Тур с детето.

— Няма да се справиш без жена — категорично му бе заявила тя. — Детето се нуждае от определени грижи.

Никак не бе лесна задача да откъсне Амели от новата й майка. Цялото семейство я бе заобичало и дори децата плакаха, когато я взе. Единствено настояванията на мосю Френар, че тя е в опасност, ги убедиха да я дадат. Но ето че най-сетне бяха пристигнали.

Алфонс ги посрещна във фоайето на хотела и бебето му се усмихна очарователно. Тя обичаше компания, а и защо да не обича. Нали всички й говореха с такова желание, казваха й, че е хубава и я щипваха по бузките. Миличка, помисли си Алфонс, какво ще стане с теб сега? Как ще се откаже изобщо Леони от нея? Та тя сега е дори по-очарователна.

— Леони е в замъка — каза им той. — Всичко е уредено. Имаше ли някакви проблеми, Марок?

— Никакви. Изглежда, Вероне е прекарвал повече време да залага в Казиното, отколкото да търси детето… имахме късмет.

— Надявам се — спокойно отвърна Алфонс.

Марок се усмихна. Алфонс му харесваше.

— Ще почакам тук тогава — предложи той. — А ти й занеси детето.

Алфонс внимателно пое кошницата с детето, сякаш бе някакъв опасен пакет. Не беше свикнал с деца, а Амели започна радостно да гугука от несръчното раздрусване. Ами да, помисли си той, няма да е лесно.

 

 

Едуар седеше срещу Леони, когато Алфонс й подаде бебето. Нищо по-хубаво не бе виждал от лицето й в момента, в който видя детето си. То засия с такова излъчване, че му се прииска да я прегърне, да я спаси от предстоящото. Подобна радост бе крехка.

— Амели — прошепна тя, усмихвайки се на малкото си момиченце. — Това съм аз… спомняш ли си ме? Ние бяхме заедно в началото… може би някъде из гънчиците на малкото си мозъче си ме спомняш.

Амели протегна ръчичка, сграбчи хубавите мъниста, които се поклащаха над лицето й и ги дръпна, опитвайки се да ги налапа — нали така правеше с всичко хубаво.

Леони се засмя и я притисна по-близо до себе си. Бе толкова красива със своето дете.

— Леони — каза Алфонс, — страхувам се, че не трябва да забравяме защо сме тук.

— Разбира се… но само няколко минутки — моля те?

Те я оставиха насаме с Амели… само десет минути обаче, предупреди я Алфонс. Само десет минути за остатъка от живота й!

Амели бе точно такава, каквото знаеше, че ще е, румено, русичко, усмихнато дете — вече имаше две малки бели зъбчета и ослепителна усмивка. Тя нежно галеше копринената руса косица, усещайки нейната мекота, настойчиво изучаваше личицето на детето си, наваксвайки изгубените месеци — и натрупвайки спомени за предстоящите самотни години. Амели размахваше ръце и се усмихваше на майка си. Леони също й се усмихваше и й шептеше нежни думи. А после Амели пак я дръпна за перлената огърлица.

— Ето — каза Леони, — вземи я, скъпа моя, не съм ти донесла никаква играчка — вместо това вземи нея.

Тя се засмя, защото Амели сграбчи огърлицата в малкото си юмруче и започна да я размята напред-назад. О, колко пленителна бе… а им оставаха да бъдат заедно само още десет минути, последните им десет минути.

 

 

— Знам, че не бива да те питам за това — каза Едуар, докато заедно крачеха по терасата, — но кой е той… нейният любовник?

— По-добре е да не знаеш.

— Сам разбираш, че лесно мога да разбера, ако искам.

Алфонс го погледна в очите.

— Да. Така е. Но се надявам да не го направиш. Повярвай ми, Едуар, когато казах, че е по-добре да не знаеш… ако веднъж научиш, ще се изкушиш да предприемеш нещо. Не искам да те обременявам с това — Леони също не иска. Не забравяй, че детето е на първо място.

Едуар въздъхна.

— Само едно хубаво нещо се е получило от цялата тази работа — детето. Майка ми си има внучка — спомен от Шарл.

Забързана, Изабел се приближи до тях.

— Тук ли е? Пристигна ли вече? — извика тя.

Алфонс погледна часовника си. Десетте минути вече бяха изтекли.

— Оставихме я насаме с детето — обясни той, — но вече е време.

Това напрежение е непоносимо, помисли си Изабел. Искаше й се да види детето и едновременно с това не й се искаше — ами ако тя изглежда точно като Шарл на същата възраст? Господи, не би могла да го понесе.

Но това бебе бе русо, със златисти очи и прасковена кожа.

— Амели — нежно каза Леони на детето си, — това е баба ти и тя ще се грижи за теб. А това е Едуар, твоят нов баща… той ще те обича, както би те обичал истинският ти баща.

Тя подаде детето на Изабел и стараейки се да контролира гласа си, каза:

— Сега трябва да си тръгваме, Алфонс.

После се обърна и изтича от стаята. Изабел се втренчи в нея с бебето в ръце.

— Леони — извика тя, но Леони не спря.

Едуар я настигна, когато излизаше от салона навън на моравата.

— Леони — сграбчи ръката й той, — моля те спри, Леони, не бягай.

Той я прегърна, притисна разтрепераното й тяло до себе си, докато тя се успокои, а после щом вдигна глава към него, я целуна. Нежно, без страст, изпълнен с любов.