Елизабет Адлър
Сега или никога (1)

Глава 1

Нощта беше хладна и безлунна, лек бриз полюшваше дългата й коса. Той наблюдаваше момичето, което бавно прекосяваше паркинга на колежа по посока на червената открита кола. Бинокълът за нощно виждане открояваше всеки детайл. Въпреки че беше късно — доста след полунощ — и паркингът беше опустял и изпълнен със сенки, тя сякаш влачеше маратонките си, като че ли прекалено изморена, за да се тревожи дори и от вероятната опасност.

Това страшно му харесваше… харесваше му зашеметяващата й невинност, докато се приближаваше нищо неподозираща към него.

Той знаеше всичко за нея. Наблюдаваше я от седмици и планираше тази нощ. Знаеше къде живее — близо до университета, в един апартамент, заедно с още няколко студенти. Знаеше и разположението на този апартамент. Беше проучил хаоса в разхвърляната й стая, беше се изтягал в леглото й. Беше вдъхвал сред разбърканите чаршафи едва доловимия мирис на зрялото младо тяло.

За да запази този спомен, дал начало на възбудата, която щеше да достигне своя връх тази нощ, той беше взел чифт пликчета от купа за пране на пода, беше ги притискал до лицето си, агонизиращ от тръпнеща страст.

Беше се спрял, запазвайки дивото удоволствие и болката за по-късно. Беше огледал с отвращение разхвърляната стая — претъпканите пепелници, празните кутии от кока-кола, изоставените опаковки от пица и струпаните навсякъде компактдискове, свещи и раздърпани дрехи. Беше отвратен и учуден как може тя да живее така. След като мушна памучните пликчета в джоба си, се беше отдалечил през двойната врата, прекосявайки спокойно двора.

Знаеше по кое време са учебните часове на момичето, че е студентка първа година, че когато е била ученичка в Балтимор, е държала прощалната реч на випуска.

Знаеше името й, знаеше, че носи бельо на „Калвин Клайн“ и мрежести фланелки. Знаеше откъде купува всяка сутрин кафето си и кифлата с конфитюр от касис, къде ходи вечер и по кое време си ляга.

Знаеше също, че си няма постоянен приятел, че рядко излиза с мъже и че е погълната от учене за изпитите в края на семестъра.

Точно затова тя влачеше крака през паркинга, докато се приближаваше към него. Беше изтощена.

Той беше облечен в униформата си: фино черно поло като тези, които носеха скиорите; черна скиорска шапка, която скриваше главата и лицето му и имаше пролуки за очите; черен анцуг и черни маратонки.

Лежеше завит на задната седалка на колата й, докато тя идваше все по-близо. Сърцето му се разтуптя и адреналинът избликна в него.

Тя се приближаваше, очите му бяха приковани към бинокъла. Можеше да види всеки детайл. Гърдите й се поклащаха под бялата риза. Черните чорапи очертаваха бедрата й. По симпатичното й лице беше изписана умора, когато дръпна за последен път от цигарата и я хвърли на земята.

Незагасеният фас проблясваше и той се намръщи от гняв заради безотговорността и небрежността й. Видя я, че поглежда уморено към неговото излъскано до блясък, металносиво „Волво“ пикап, паркирано до колата й. По изражението на лицето й разбра, че за нея това беше стабилен автомобил за семеен човек, характерен за голяма част от уважаваните граждани на Бостън.

Притиснала чанта с учебници до гърдите си, тя потърси ключа за колата, пъхна го в ключалката и отвори вратата.

Мъжът спря да диша и се сниши още повече. Дали щеше да погледне към задната седалка? Дори да го направеше, той беше готов.

Тя хвърли тежката чанта на седалката и въздъхна облекчено, после пъхна ключа, за да запали колата и потърси нова цигара.

Тя така и не разбра какво я удари — нещо, с което той се гордееше.

Майсторският удар в сънната артерия прекъсна временно притока на кръв към мозъка й. Пакетът цигари се изплъзна от ръката й, когато тя, загубила съзнание, тупна напред и удари челото си в кормилото.

Той дръпна дългата й кестенява коса и я облегна назад. Когато видя посиняващото от удара място, се намръщи. Обичаше неговите момичета да бъдат чисти и неопетнени.

Измъкна се от колата, като я ругаеше наум, че е толкова малка. Отвори вратата към шофьорското място и повдигна момичето. Задържа я за няколко секунди, като се наслаждаваше на нейната безпомощност в ръцете му, смаян от това, колко лека и мека е тя; от смесените женски миризми на парфюма и червилото й.

След малко я пусна на пода на „Волвото“ си, бързо сложи лепенка на устата и около китките й, после я покри с тъмно одеяло.

Фасът от цигарата все още просветваше в нощта. Той се приближи, настъпи го с крак, след това го взе и го изхвърли в най-близкия кош за боклук, после блъсна задната врата, седна на шофьорското място и заключи вратата.

Мъжът свали черната скиорска шапка, завърза светъл копринен шал над черното поло и облече скъпо, но поизносено вълнено сако. Прокара бързо пръсти през косата си, погледна отново през рамо и потегли към изхода. Навсякъде беше тихо. Той въздъхна доволно, пусна един компактдиск и колата се изпълни с „Кантата“ от Бах.

Пътуването беше дълго — повече от час, но приятно. Той си тананикаше наум сложната музика, като поклащаше глава ритмично и се усмихваше при мисълта, че неговото момиче спи отзад и го очаква. Извади от джоба си пликчетата с емблема на „Калвин Клайн“ и ги притисна до лицето си, за да вдъхне уханието й и да предвкуси очакваното удоволствие.

Отминаха Глосестър и Рокпорт, продължиха на север по крайбрежието и когато поеха по опустялата главна улица на някакъв малък град, той намали скоростта. След около километър отбиха по един черен път, които водеше към плажа, и спряха до малък дървен пристан.

Мъжът хвърли бърз поглед към няколкото малки лодки, заслушан в прибоя. Само звездите и леко фосфоресциращите вълни проблясваха в нощта. Той свали сакото и шала си, излезе от колата и отвори задната врата. Погледна светещия циферблат на часовника си. Беше два и половина.

Тя лежеше точно така, както я беше оставил, със затворени очи и хубавичко бледо лице, покрито от дълъг кичур тъмни коси.

Толкова мека коса, си помисли, докато прокарваше пръсти през нея. Толкова красива, омразно дълга коса.

Той я издърпа грубо от колата и я взе отново на ръце. Докосна лицето й, гладката й млада кожа. Тя изохка и клепачите й потрепнаха. После внезапно се втренчи в него.

Очите й бяха сини, но от разширените зеници изглеждаха почти черни. Не можеше да фокусира добре. Като се наруга наум, че не си сложи скиорската шапка, той побърза да покрие лицето й и я понесе надолу по плажа.

Остави я до паянтовия дървен кей и отново я удари. Главата й се отпусна, отново беше в безсъзнание. Той отвърза ръцете й, после заудря, отново и отново, блъскайки я гневно по главата, по лицето, по гърдите. Поспря се, дишайки тежко, после разкопча ризата й с треперещи пръсти. Отпусна се назад върху петите си и се вгледа в нея.

Гърдите й бяха малки — идеални сфери, нашарени със синьо-червени петна там, където я беше удрял. С измъчен вик той се хвърли върху нея и започна да хапе гърдите и с маниакална жестокост.

След малко се изправи. Извади къс, безупречно чист нож, после върна в джоба си пластмасовата му опаковка. Прокара острието по пръста си и въздъхна доволно. След това повдигна главата й и започна систематично да кълца дългата кестенява коса. Това му отне три или четири минути, от които той се наслаждаваше на всяка секунда. Понякога му се струваше, че това е най-приятният момент. Погледна момичето, което лежеше полуголо, с неравно орязана коса, безпомощно пред него, и се разсмя. Смехът му изразяваше абсолютното задоволство.

Задърпа надолу чорапите й. Вече бързаше, нетърпението започваше да го изпълва. Свали пликчетата й, същите като онези, които беше откраднал от стаята й. Вгледа се в нея и потръпна, предчувствайки усещането. Не носеше нищо под черния си анцуг. Нахвърли се върху нея, като я ругаеше, че е толкова стегната, наслаждаваше се на уханието й, мразеше я. Вече едва се сдържаше. Спря за миг, усещайки трептящия писък в себе си.

Острият нож беше готов в ръката му. Той обърна дланите й нагоре, бързо и точно преряза първо дясната й китка, после лявата. Кръвта избликна, пулсирайки с ритъма на ужасяващия му оргазъм.

Той се отдръпна, като все още потръпваше. На света нямаше усещане, равно на това. На съвършеното усещане за сила.

Главата му се извърна рязко, когато чу някакъв шум. На плажа имаше някой. Виждаше се светлината на фенерче, чуваха се мъжки гласове. Той се отдръпна със скок от момичето.

Рибарят, който вървеше по брега, насочи светлината по посока на звука. За част от секундата лъчът улови лицето на мъжа, който гледаше втренчено, като елен, уловен от светлината на фарове.

После той се извърна и побягна. Отвори рязко вратата на колата, захвърляйки на пода окървавения нож, и запали. Със загасени фарове завъртя колата и профуча обратно по черния път.

— Странна работа, Франк, как този човек излетя оттук — каза Джес Дъглас на приятеля си.

— Като прилеп от светло — добави учудено Франк Мичъл. — Сигурно сме му развалили нещо.

Кикотът им проехтя над плясъка на вълните, докато теглеха рибарската мрежа към лодката си на кея.

Лъчът на фенерчето попадна внезапно на разпереното, голо тяло на момичето, на тъмните петна по пясъка край ръцете й и на кръвта, която все още течеше от китките й.

— Мили Боже — изрече Франк колебливо. — О, мили Боже, само погледни това…

Джес пусна рибарската мрежа, сложи ръка на шията й и усети слабия пулс.

— Все още е жива — промърмори. — Онова копеле е прерязало китките й. Дай ми шала си. Франк… Бързо, бързо.

Франк свали от врата си памучния шал на червени точки и му го подаде.

— Благодаря на Бога, че съм бил скаут — избъбри Джес, докато стягаше несръчно лявата китка на момичето, като обясняваше на Франк как да притиска вената й. — Исусе — въздъхна той и избърса избилата от страх и ужас пот по челото му. — Нищо чудно, че онова копеле изчезна по този начин. Той почти я е убил. Трябва ни помощ, Франк. Дръж ръката на момичето, докато изтичам до уличния телефон малко по-надолу.

— Ами ако той се върне? — измънка Франк и се взря разтревожено в мрака.

— Страх ли те е? — сряза го Джес, докато се изправяше на крака.

— Хич не се и съмнявай — промърмори неуверено Франк.

— Ако онова копеле се появи отново, нареди го добре, Франк — каза Джес, поемайки надолу по брега. Не забравяй, че ще бъде битка на живот и смърт. От теб искам единствено да не преставаш да притискаш раните.

— Ще го направя.