Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ключове (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Key of Knowledge, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 138 гласа)

Информация

Корекция
Xesiona (2009)
Разпознаване и начална корекция
ultimat (2009)
Сканиране
?
Сканиране
maxin (2008)
Допълнителна корекция
sonnni (2012)
Допълнителна корекция
Еми (2014)

Издание:

Нора Робъртс. Ключът на познанието

Американска. Първо издание

ИК „Хермес“, Пловдив, 2004

Стилов редактор и коректор: Ивелина Йонова

ISBN: 954-260-142-5

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от sonnni и Еми

Първа глава

Дейна Стийл се смяташе за жена с отворено съзнание, готова на промени и дарена с търпение, толерантност и чувство за хумор. Мнозина не биха се съгласили с тази самохарактеристика. Но какво знаеха те? За един месец, не по нейна вина, в живота й бе настъпил обрат и тя бе навлязла в странна територия, толкова непозната за нея, че дори на самата себе си й бе трудно да опише пътя и причината, поради която бе поела по него. Може би просто се носеше по течението?

Нима бе сторила нещо, когато Джоан, злобната директорка на библиотеката, бе повишила в длъжност своята племенница вместо друга, по-квалифицирана, по-надеждна, по-напориста и определено по-привлекателна кандидатка? Беше се примирила. А когато това абсолютно незаслужено повишение бе довело до свиване на бюджета и намаляване на работното време на по-квалифицирани служители и орязване на заплатите им, нима бе направила омразната Джоан и онази нахалница Санди на пихтия? Не. Според Дейна това говореше за забележителната й сдържаност.

Когато ненаситният й алчен хазяин бе повишил наема, по странно съвпадение едновременно с намалението на заплатата й, нима бе стиснала тънкия му врат, докато плувне в пот и очите му изскочат? Отново бе проявила самообладание, граничещо с героизъм.

Може би тези добродетели бяха ценни сами по себе си, но Дейна имаше и по-осезаема полза от тях. Който бе измислил поговорката, че когато се затвори една врата, винаги се отваря друга, явно не бе добре запознат с келтската митология. Нейната не се бе отворила, а направо бе изкъртена от пантите.

Въпреки събитията, в които бе участвала през последните четири седмици, сега й бе трудно да повярва, че се вози на задната седалка в колата на брат си и отново пътуват по стръмния, криволичещ път към голямото каменно здание „Уориърс Пийк“[1].

И в това, което я очакваше там.

Нямаше буря както в деня, когато за първи път се бе изкачила до върха на възвишението, за да се отзове на поканата на Роуина и Пит за „коктейл и беседа“. Такава покана бяха получили само още две жени. Освен това сега не бе сама и този път знаеше точно какво предстои.

Вяло отвори тетрадката, която бе взела със себе си, и препрочете краткия преразказ на историята, която бе чула при първото си посещение в „Уориърс Пийк“.

„При една от разходките си из света на смъртните (може би по време на пролетната си ваканция) млад келтски бог и престолонаследник се влюбва в смъртна девойка. Родителите му, които го обожават, нарушават правилата и му позволяват да доведе любимата си в царството на боговете, отвъд така наречената Завеса на сънищата или Завеса на силата.

Някои поданици одобряват решението, но други негодуват.

Следват войни и политически интриги.

Младият бог става крал и прави смъртната си съпруга кралица. Имат три дъщери.

Всяко от момичетата полубогини има дарба. Първата твори изкуство, красота. Втората притежава познание за истината, а третата — храброст.

Сестрите са близки, имат щастливо детство и се превръщат в девойки, водещи безгрижен живот, закриляни от своята бдителна учителка и от воин, на когото кралят бог е поверил задачата да ги пази.

Учителката и воинът се влюбват и това ги заслепява дотолкова, че престават да наблюдават зорко момичетата.

Междувременно се готви заговор. Лошите, които не одобряват присъствието на полубожества в своя свят, особено в семейството на властелина, се обръщат към тъмните сили. Най-злият магьосник (вероятно роднина на шефката Джоан) става техен предводител. Изрича проклятие по адрес на дъщерите, докато учителката и воинът са се разсеяли за миг. Душите на трите девойки са откраднати и заключени в стъклено ковчеже, което не може да бъде отворено, освен с три ключа, завъртени от човешки ръце. Въпреки че боговете знаят къде да открият тези ключове, никой от тях не може да развали магията и да освободи душите.

Учителката и воинът са изпратени в изгнание отвъд Завесата на сънищата, в света на смъртните. Там във всяко поколение се раждат по три жени, способни да открият ключовете и да сложат край на проклятието. Провинилите се служители трябва да ги намерят и да им дадат избор дали да се заловят с търсенето или не.

Всяка от тях разполага с една фаза на луната, за да намери своя ключ. Ако първата се провали, играта приключва. При това не без наказание за нея — рискува да загуби една година от живота си, неизвестно коя. Ако успее, идва ред на следващата и така нататък. В началото на четириседмичния цикъл всяка получава изнервящо трудни за разгадаване напътствия — единственото, с което учителката и воинът имат право да помогнат на трите избраници.

Ако издирването завърши успешно, ковчежето с душите ще бъде отключено и дъщерите ще бъдат освободени от стъкления плен. А всяка от смъртните жени ще получи един милион долара възнаграждение.“

„Хубава приказка — помисли си Дейна, — докато разбереш, че не е приказка, а реалност, и че си една от трите жени, способни да отключат ковчежето с душите.“

Тогава всичко ставаше ужасно странно. Като се добавеше и фактът, че могъщ зъл магьосник на име Кейн искрено желае провала й и може да я накара да вижда неща, които не съществуват, а да бъде сляпа за действителността, играта наистина загрубяваше.

Но всичко това имаше и добри страни. Онази първа вечер се бе запознала с две жени, които се бяха оказали доста интересни, и скоро бе започнала да ги чувства близки, сякаш ги познава, откакто се помни. Радваше се, че започват съвместен бизнес. Както и че брат й бе открил в едната от тях любовта на живота си.

Малъри Прайс, жена с чувство за ред и сърце на художник, не само бе надхитрила магьосника с хиляди години живот зад гърба си, а и бе натрила носа му, като бе намерила и завъртяла своя ключ в ковчежето.

Всичко това за по-малко от четири седмици.

Дейна и Зоуи трудно щяха да постигнат същия успех. Но двете поне нямаха романтични връзки, които да отклоняват вниманието им от целта. А Дейна нямаше и дете, за което да се безпокои, за разлика от Зоуи. Съзнанието й бе напълно свободно и можеше изцяло да се съсредоточи върху загадката и очакваната награда.

Ако на нея се паднеше да бъде следващата съперница на Кейн, той трябваше да се подготви за дълга битка.

„Не че имам нещо против романтичните връзки“, каза си Дейна. Загледа се в дърветата край пътя и остави тетрадката да се затвори в скута й. Обичаше мъжете. Поне повечето от тях.

Дори веднъж, преди милион години, се бе влюбила. Естествено, това бе резултат от момичешка глупост. Отдавна бе помъдряла. Въпреки че преди няколко седмици Джордън Хоук се бе върнал в Плезънт Вали за известно време и бе имал наглостта да се включи в търсенето на ключовете, за него нямаше място в живота на Дейна. В нейния свят той не съществуваше… освен когато си представяше как се гърчи в агония след ужасяваща катастрофа или поради неизлечима болест, причиняваща умствена и физическа деградация.

Жалко, че брат й Флин имаше неблагоразумието да поддържа приятелски отношения с него. Но би могла да му прости за това и всъщност се възхищаваше на лоялността му, защото тримата с Джордън и Брад Вейн бяха приятели от детинство. По някакъв начин и Джордън, и Брад се бяха оказали свързани с търсенето. Бе принудена да приеме този факт.

Раздвижи се на седалката, когато Флин сви към отворения железен портал, и надникна през прозореца, за да разгледа отблизо единия от каменните воини, които пазеха къщата.

„Едри, красиви и опасни“, помисли си тя. Винаги бе харесвала такива мъже… дори ако са скулптури. Надигна се, но дългите й крака останаха изтегнати на седалката. Това бе единствената поза, в която можеше да се вози удобно отзад.

Бе висока, с телосложение на амазонка и би подхождала на някой воин. Прокара пръсти през дългите си кестеняви коси. Те почти без усилие добиваха форма на камбанка, откакто Зоуи, фризьорка и нейна най-добра приятелка, отскоро безработна, ги бе изрусила на кичури и ги бе подстригала. Благодарение на това сутрешният тоалет й отнемаше по-малко време, от което Дейна бе доволна, защото не обичаше да става рано. А и прическата й отиваше, което подхранваше суетността й.

Дълбоките й тъмнокафяви очи приковаха поглед в необикновения силует на сградата от черен гранит. Представляваше нещо средно между замък и укрепление и се издигаше на фона на нощното небе, съвършено ясно като гладко черно стъкло.

Всички прозорци светеха и все пак Дейна бе сигурна, че в сенките се крият множество тайни. Бе прекарала целия си двадесет и седем годишен живот в долината и замъкът на хълма винаги я бе привличал. Силуетът му се извисяваше над красивото градче и й напомняше за дворец от приказка, страховита и пълна с кръвопролития.

Често се бе питала какво ли е да живееш там, да се разхождаш из всички стаи, да пристъпваш по парапета или да надничаш от някоя кула. Живот в уединение на това неповторимо място сред величествените възвишения и гори.

Отново се раздвижи и подаде глава между брат си и Малъри.

„Чудесна двойка“, помисли си. Флин бе непоправимо небрежен по натура, а Малъри държеше на реда. Неговите очи бяха бледозелени, а нейните ярки и сини. Мал винаги носеше безупречен стилен тоалет, а за него бе постижение да обуе два еднакви чорапа.

„Да — реши Дейна. — Наистина са родени един за друг.“

Вече гледаше на Малъри като на сестра, свързана с нея чрез обстоятелствата и съдбата. Флин й бе станал брат по същия начин, когато баща й и майка му се бяха оженили и двете семейства се бяха слели. Откакто баща й се бе разболял, тя се уповаваше на Флин. Неведнъж бяха разчитали един на друг. Например, когато лекарите бяха препоръчали на баща й да се премести при по-топъл климат, а майката на Флин му бе поверила ръководството на „Вали Диспеч“ и той бе станал главен редактор на малкия провинциален вестник, вместо да изживее мечтата си да блесне с репортерския си талант в Ню Йорк.

Когато нейният любим я бе напуснал. Когато жената, за която брат й бе възнамерявал да се ожени, го бе изоставила. Да, всеки от двамата имаше подкрепата на другия. А сега всеки посвоему бе открил Малъри. Нещата се бяха развили по възможно най-добрия начин.

— Е. — Дейна сложи ръце на раменете им. — Отново се започва.

Малъри се обърна и леко й се усмихна.

— Напрегната ли си?

— Не твърде много.

— Тази вечер ще бъде избрана едната от вас със Зоуи. Искаш ли жребият да се падне на теб?

Въпреки че стомахът й се сви, Дейна нехайно повдигна рамене.

— Искам веднага да пристъпим към действие, цялата тази официалност е излишна. Вече знаем какво предстои.

— Хей, ще има безплатна вечеря — напомни й Флин.

— Добре. Ако Зоуи е пристигнала, ще опитаме това, което са донесли домакините ни от страната на изобилието, а после ще започне шоуто.

Скочи от колата миг след като Флин спря и застана с ръце на кръста срещу къщата, загледана в нея, докато старец с разрошени бели коси се приближаваше да вземе ключовете.

— Може би ти не си напрегната. — Малъри отиде до нея и я хвана под ръка. — Но аз се вълнувам.

— Защо? Твоят ред вече мина.

— Отново всичко зависи от трите ни.

Вдигна поглед към бялото знаме с емблема на ключ, което се вееше над кулата.

— Мисли положително. — Дейна дълбоко си пое дъх. — Готова ли си?

— Ако и ти си готова.

Малъри подаде ръка на Флин.

Тръгнаха към огромната входна врата, която се отвори и на прага застана Роуина, обляна от светлина. Буйните й червени коси се спускаха над корсажа на сапфиреносинята й кадифена рокля. Посрещна ги с усмивка и неповторимите й зелени очи засияха. На ушите, китките и пръстите й проблясваха скъпоценни камъни, а на шията й на дълга верижка висеше кристал с големината на бебешко юмруче.

— Добре дошли. — Гласът й бе плътен и мелодичен и носеше полъха на горите и пещерите, обитавани от приказни феи. — Толкова се радвам да ви видя. — Подаде ръце на Малъри, наведе се напред и я целуна по двете бузи. — Изглеждаш чудесно.

— Ти също, както винаги.

Роуина се засмя и протегна ръка към Дейна.

— И ти. Ммм, страхотно яке. — Прокара пръсти по светлобежовата кожа на ръкава. Докато говореше, погледна над рамото й към колата. — Не сте довели Мо?

— Не ми се стори уместно да водя едно голямо, тромаво куче на официална вечеря — отвърна Флин.

— Мо винаги е добре дошъл тук. — Роуина се повдигна на пръсти и щипна Флин по бузата. — Обещай, че следващия път ще го доведеш. — Хвана го под ръка. — Заповядайте в приемната.

Прекосиха великолепния коридор с мозайка и продължиха под свод, през който се влизаше в просторна стая, озарена от пламъците в огромна камина и светлината на десетки бели свещи.

До камината стоеше Пит с чаша кехлибарена течност в ръка. „Като воините на входа е“, помисли си Дейна. Бе висок, тъмнокос и опасно красив, с мускулесто тяло, което елегантният му черен костюм не можеше да прикрие.

Лесно бе да си го представи с ризница и меч и с развята пелерина, препускащ в галоп на голям черен кон.

Галантно се поклони, когато ги видя да влизат.

Дейна понечи да заговори, но с крайчеца на окото си долови движение, смръщи вежди и очите й гневно засвяткаха.

— Какво прави той тук?

— „Той“ — суховато отвърна Джордън — също е поканен.

— Разбира се. — Роуина любезно й подаде чаша шампанско. — И двамата с Пит ще се радваме на компанията на всички ви тази вечер. Чувствайте се като у дома си. Малъри, трябва да ми разкажеш как вървят плановете ти за галерията.

Взе нова пълна чаша и с леко побутване подкани новата си събеседница да седне на едно кресло. Флин хвърли поглед към сестра си, но се осмели да последва другите две жени.

Дейна упорито остана на мястото си, отпи глътка шампанско и се намръщи на Джордън над ръба на кристалната чаша.

— Твоето участие приключи.

— Може би е така, а може би не. Във всеки случай не бих отказал покана за вечеря от красива жена, особено богиня. Хубави ресни — отбеляза той и докосна ръкава на якето й.

— Долу ръцете. — Тя се дръпна рязко и си взе малък сандвич от един поднос. — И не стой на пътя ми.

— Не стоя на пътя ти — отвърна Джордън със спокоен тон и вяло отпи глътка от питието си.

Дейна бе с ботуши с висок ток, но той стърчеше с десетина сантиметра над нея, което й се струваше изнервящо. Също като Пит би могъл да позира за някоя скулптура на воин. Бе строен и мускулест. Неподстриганите коси, тъмни, чупливи и леко разрошени, подхождаха на покоряващото му лице. Винаги го бе намирала за невероятно красив, с изпепеляващи сини очи под черни вежди, правилен нос, издължени устни и подчертани скули, които му придаваха чаровен или заплашителен вид в зависимост от изражението.

Още по-изнервящо бе, че зад строгите черти на лицето му се криеше проницателен ум и вроден талант, благодарение на който бе станал преуспяващ писател, преди да навърши тридесет години.

Някога бе вярвала, че могат да изградят живот заедно, но той бе предпочел славата и богатството пред нея. Дълбоко в сърцето си никога не му бе простила за това.

— Остават още два ключа — напомни й Джордън. — Ако за теб е важно да бъдат намерени, трябва да благодариш за всяка помощ, независимо откъде идва.

— Не се нуждая от помощта ти. Чувствай се напълно свободен да се върнеш в Ню Йорк.

— Ще остана до края, така че свикни с тази мисъл.

Дейна изсумтя и си взе още една хапка.

— Какво те привлича тук?

— Наистина ли искаш да знаеш?

Тя сви рамене.

— Все едно ми е, но мисля, че дори безчувствен човек като теб би трябвало да разбира, че като живее у Флин, пречи на влюбените гълъбчета.

Джордън хвърли поглед към приятеля си, който се бе настанил до Малъри и вяло играеше с русите й къдрици.

— Умея да се съобразявам. Подходяща е за него — добави той.

Каквото и да мислеше за този човек, Дейна не би могла да отрече приятелската му обич към брат й. Затова потисна огорчението си и отпи нова глътка шампанско.

— Да, наистина си подхождат.

— Тя отказва да се пренесе при него.

Дейна примигна.

— Предложил й е да живеят заедно и тя е отказала?

— Не точно. Но дамата поставя условия.

— Какви?

— Истински мебели в хола и преобзавеждане на кухнята.

— Без майтап?

За миг Дейна бе обзета едновременно от шеговито настроение и сантименталност.

— Такава е нашата Мал. Преди да усети, Флин ще заживее в истинска къща, вместо в склад, пълен с кашони.

— Вече купи съдове, които се мият, вместо картонените чинийки за еднократна употреба.

Дейна се усмихна и на бузите й се появиха леки трапчинки.

— Не е възможно.

— Смени и пластмасовите прибори.

— Господи, може би следващото нещо ще бъде кристален сервиз.

— Предполагам.

Тя избухна в смях и повдигна чашата си за тост зад гърба на брат си.

— Налапал е въдицата.

— Това ми липсваше — промълви Джордън. — За първи път, откакто се върнах, те чувам искрено да се смееш.

Изведнъж тя стана сериозна.

— Няма нищо общо с теб.

— Разбира се.

Преди Дейна отново да заговори, в стаята влезе Зоуи Маккорт, следвана на няколко крачки от Брадли Вейн. Изглеждаше разстроена, ядосана и изнервена.

„Като секси горска фея, прекарала лош ден“, помисли си Дейна.

— Съжалявам, извинявайте за закъснението.

Бе облечена с къса, прилепнала черна рокля с дълги ръкави, която подчертава изваяните й, чувствени форми. Косите й, черни и лъскави, бяха прави, късо подстригани, с бретон, спускащ се над кехлибарени очи с дълги мигли.

Зад нея Брадли приличаше на приказен принц с италиански костюм.

Когато ги видя заедно, Дейна си помисли каква прекрасна двойка биха представлявали, ако не беше гневът, струящ от Зоуи, и необичайната скованост на Брад.

— Не ставай смешна. — Роуина вече вървеше към тях. — Не сте закъснели.

— Напротив. Колата ми. Имах проблем с колата. Трябваше да я поправят, но… Благодарна съм, че Брадли намина.

Тонът й не издаваше благодарност, а раздразнение и бунтарски дух, характерен за хълмовете на Западна Вирджиния.

Роуина кимна в израз на съчувствие, когато я поведе към едно кресло и й наля шампанско.

— Можех да се справя с повредата — промърмори новодошлата.

— Сигурно. — С очевидна благодарност, Брадли прие чаша питие. — Но цялата ти рокля щеше да бъде оплескана в смазка и щеше да се наложи да се преоблечеш. Тогава щеше да закъснееш още повече. Няма нищо лошо в това да приемеш предложението да пътуваш с човек, който отива на същото място.

— Казах, че съм благодарна — троснато му напомни Зоуи. — Съжалявам — обърна се тя към всички. — Днес е един от най-натоварените ми дни. Освен това съм нервна. Надявам се да не съм ви забавила.

— Нищо подобно. — В мига, в който Роуина докосна рамото й, под свода застана прислужница и съобщи, че вечерята е сервирана. — Виждаш ли? Идвате тъкмо навреме.

Не всеки ден човек можеше да хапне агнешка плешка в замък на върха на възвишение в Пенсилвания. Фактът, че таванът на трапезарията бе на четири метра височина и на него светеха три огромни полилея с безброй ситни фигурки от бял и червен кристал, а камината от червеникав гранит бе достатъчно голяма, за да побере цялото население на Род Айлънд, определено правеше изживяването още по-необикновено. Официалната обстановка внушаваше страхопочитание, но същевременно създаваше усещане за уют.

„Неподходящо място да хапнеш надве-натри пица с пеперони — помисли си Дейна, — но безспорно идеално за изискана вечеря с интересни хора.“

Водеха се непринудени разговори за пътувания, книги и бизнес. Тя бе убедена, че домакините са забележителни личности. Странно бе библиотекарка от малко градче в долината да седи на една трапеза с двама келтски богове, но Роуина и Пит се стараеха всичко да изглежда нормално. Все още никой не споменаваше за следващата част от приключението.

Бе настанена до Джордън, но проявяваше пълно пренебрежение към него, разговаряйки с другия си съсед — Брад.

— С какво ядоса Зоуи?

Мъжът хвърли поглед към далечния край на масата.

— Явно ми е сърдита, че дишам.

— Стига. — Побутна го леко по лакътя. — Тя не е такъв човек. Какво направи? Да я свалиш ли се опита?

— Не съм я свалял. — С течение на годините бе свикнал да запазва спокоен тон, но все пак не можа да прикрие раздразнението си. — Може би се е ядосала, че отказах да бръкна в двигателя на колата й и не й позволих да го направи сама, защото и двамата бяхме облечени официално и вече закъснявахме.

Дейна повдигна вежди.

— Е, явно си си го изпросил.

— Не ми харесва да ме наричат „вироглав командаджия“ само защото изтъквам очевидното.

Усмихна му се и го щипна по бузата.

— Но, скъпи, ти наистина си вироглав командаджия и затова те обичам.

— Да, да, да. — Устните му трепнаха. — Тогава защо все още не сме правили необуздан секс?

— Не зная. Ще си помисля по въпроса. — Тя набоде нова хапка от агнешкото. — Предполагам, че си присъствал на много официални вечери на шикозни места като това.

— Няма друго такова място.

Лесно й бе да забрави, че приятелчето й Брад е Брадли Чарлз Вейн IV, наследникът на компанията, открила една от най-преуспяващите вериги магазини за обзавеждане и предмети за бита „Хоуммейкърс“.

Но той явно се чувстваше в свои води сред тази изтънчена атмосфера, което й напомни, че не е обикновен неин съгражданин.

— Нали баща ти купи замък в Шотландия преди няколко години?

— Имение в Корнуол. Да, невероятно е. Тя не хапва много — промърмори той и леко кимна към Зоуи.

— Просто е нервна. Аз също — добави Дейна и си отряза още едно парче агнешко. — Но нищо не може да убие апетита ми. — Чу Джордън да се смее. Плътният му мелодичен глас накара кожата й да настръхне. Решително поднесе хапката към устните си. — Абсолютно нищо.

 

 

През повечето време тя не му обръщаше внимание, а през останалото подхвърляше язвителни забележки. Винаги се държеше така с него. Би трябвало Джордън вече да е свикнал. Фактът, че това дълбоко го наранява, бе негов проблем. Беше си поставил за цел да намери начин отново да станат приятели.

Преди време помежду им бе съществувало нещо повече от приятелство. Вината, че бе приключило, бе изцяло негова и щеше да си понесе последиците. Но колко дълго трябваше човек да плаща, че е сложил край на една връзка? Нима нямаше ограничение?

„Изглежда невероятно“, каза си той, когато се преместиха в приемната, за да пийнат кафе и бренди. Винаги я бе харесвал, дори когато все още бе дете, твърде високо за годините си, с бузи, издути като на бебе. Сега те бяха изчезнали, както и всеки грам излишна тлъстина по тялото й. Имаше прелестни форми. Бе направила нещо с гъстите си кестеняви коси. Сред тях се забелязваха светли кичури, които им придаваха загадъчност и подчертаваха тъмния цвят на очите й. Колко ли пъти бе имал чувството, че потъва в тези шоколадовокафяви очи?

Нима нямаше право да си поеме глътка въздух? Във всеки случай онова, което й бе казал преди малко, бе истина. Дейна трябваше да свикне с факта, че се е върнал. Както и че е част от историята, в която самата тя се е забъркала. Неизбежно бе да се срещат. Джордън с удоволствие щеше да се погрижи срещите да бъдат колкото е възможно по-чести.

Роуина се изправи. В това движение и в осанката й имаше нещо, което му се стори познато. Но когато тя пристъпи напред и се усмихна, мигът отмина.

— Ако сте готови, можем да започваме. Мисля, че е най-добре да се прехвърлим в другата приемна.

— Аз съм готова. — Дейна стана и погледна Зоуи. — А ти?

— Да. — Въпреки че леко пребледня, приятелката й я хвана за ръка. — Първия път се молех да не бъда първа. Сега просто не зная.

— Аз също.

Придвижиха се по дългия коридор до другата приемна. Джордън знаеше, че не бива да става неспокоен, но портретът го накара да изтръпне също като в мига, когато го бе видял за първи път. Бе поразен от ярките, искрящи цветове, радостното настроение, красотата и техниката. И най-вече от едната от трите жени, изобразена с лицето и фигурата на Дейна, сякаш от платното гледаше самата тя.

„Дъщерите в стъклен плен“.

Имаха имена, които той вече знаеше — Ниниан, Венора и Кайна. Но докато ги гледаше, Джордън мислено ги наричаше Дейна, Малъри и Зоуи. Светът около тях бе изпълнен със светлина и цветя.

Малъри, облечена в синьо, със златисти къдрици, достигащи до кръста й, държеше в скута си малка арфа. Изправила стройно тяло, Зоуи стоеше в ярката си зелена рокля, с кученце в ръце и меч на хълбока. Дейна, чиито очи сияеха от смях, бе в огненочервено. Бе седнала, стиснала пергамент и паче перо.

Бяха изобразени в единение, в момент от живота им в един съвършен светъл свят отвъд Завесата на сънищата. Но дори в този миг краят на блаженството се спотайваше наблизо.

В гората, сред тъмните сенки на дърветата, личеше силует на мъж, а по сребърните плочки пълзеше сянка на змия. Далеч на заден план, под короната на красиво дърво, стояха двама влюбени в страстна прегръдка, твърде обсебени един от друг, за да усетят опасността, която дебне поверениците им.

Остроумно загатнати на картината бяха трите ключа. Единият от тях отдалеч приличаше на птица, която се рее из лазурносиньото небе, друг блестеше под повърхността на водата във фонтана зад трите дъщери, а третият едва се забелязваше сред клоните на дървото.

Джордън бе разбрал, че Роуина я е нарисувала по памет, а паметта й бе безгранична. От това, което бе открила и преживяла Малъри, той знаеше, че само няколко мига след запечатания на картината, душите на трите девойки са били откраднати и заключени в стъклено ковчеже.

Пит извади резбована кутийка и повдигна капака.

— Вътре има два диска, единият с гравиран ключ. Която от вас избере него, ще има задачата да открие втория ключ.

— Както миналия път, нали? — Зоуи здраво стисна ръката на Дейна. — Ще погледнем едновременно.

— Добре. — Приятелката й бавно си пое дъх, когато Малъри се приближи и докосна рамото й, а после рамото на Зоуи. — Искаш ли да бъдеш първа?

— Да, за бога.

Със затворени очи, Зоуи посегна към кутията и избра диск.

Дейна прикова поглед в портрета, докато вземаше другия.

И двете показаха дисковете си.

— Е. — Зоуи погледна първо своя и след това диска на Дейна. — Аз оставам на опашката.

Дейна прокара палец по емблемата. Ключът бе малък, с гладка пръчица и спирала, гравирана върху кръглата част. Изглеждаше простоват, но вече бе видяла истинския в ръката на Малъри и знаеше, че съвсем не е такъв.

— Е, аз съм късметлийката.

Олюля се, но бързо възвърна самообладанието си. „Четири седмици“, помисли си тя. Имаше четири седмици от новолуние до новолуние, за да стори нещо, ако не невъзможно, то поне фантастично.

— Нали ще получа насоки?

— Разбира се.

Роуина извади пергамент и прочете:

— „Познаваш миналото и търсиш бъдещето. Това, което е било, е и ще бъде, е втъкано като нишки в канавата на живота. Срещу красотата стои мрак, срещу познанието — невежество, а срещу смелостта — страх. Силата на всяко от тези неща отслабва без неговата противоположност. За да откриеш ключа, умът трябва да опознае сърцето, а сърцето да признае тържеството на ума. Намери своята истина в неговите лъжи и реалността във фантазиите. Там, където една богиня броди, а друга стои в очакване и сънищата са само спомени от бъдещето.“

Дейна повдигна чаша с бренди и отпи голяма глътка, за да отпусне свития си стомах.

— Лесна работа — каза тя.

Бележки

[1] Хълмът на воина. — Б.пр.