Елизабет Адлър
Скрити страсти (42)

41.

Вероне въздъхна раздразнен, докато преравяше разбърканите документи по бюрото на Мосю. Нещо трябва да се направи, смирено си помисли той, невъзможно е да открия каквото и да било тези дни. Още имаше документи от отдавна забравеното дело за детето — той ги пазеше всичките. Вдигна един документ и учуден се зачете в него — доклад за планираното сливане на двете компании за стомана. Мислеше, че дьо Кормон, се е погрижил за това преди седмици. Нали така му беше казал? Този човек сигурно полудяваше. Той нетърпеливо блъсна купчината документи — кой знае какво се беше загубило сред тях? Единственото, от което се интересуваше напоследък дьо Кормон бяха докладите за Леони и безплодното търсене на детето. Бе обсебен от мисълта за това проклето дете! Тя бе причина той да пренебрегва бизнеса си. Защо не се откажеше от нея — и от Леони? Сякаш нямаше други жени. Господи, имаше ги в изобилие и те му струваха цяло състояние. Но той бе като дете, загубило любимата си играчка — искаше само нея!

Изпитваше подобна страст единствено към своите автомобили — и слава богу, че беше така, поне това още държеше под личния си контрол — почти всичко останало сега бе поверено на някого другиго, за да може той свободно да я следва през цяла Европа. Където и да заминеше Леони на турне, той също изчезваше за няколко дни. Просто не можеше да се сдържи да бъде настрана.

О! Ето това, което търсеше — падането на цените на частите за новата лимузина, която планираха да произвеждат следващата есен… както обикновено каучукът струваше повече от стоманата — повече от почти всички други артикули в списъка. Тези гуми щяха да излязат много скъпи. За миг той се замисли за каучука, нещо трябваше да се направи — щеше да говори с дьо Кормон, когато се върнеше. Имаше някои идеи.

Мосю стоеше в дъното на тъмния театър, без да гледа към сцената, потънал в мислите си. Той ходеше там всяка вечер, както винаги, когато Леони имаше представление в Париж.

Това бе последната вечер за третия й сезон и всеки път ставаше все по-завършено. Замисли се над успеха й — бе нещо повече от успех, тя се бе превърнала в идол, в знаменитост. Към нея се отнасяха като към кралица, където и да отидеше, не само във Франция, но и в цяла Европа, а днес бе дочул и слухове, че ще заминава за Америка. Америка! Колко пъти го беше молила да я вземе със себе си там? А сега бе самостоятелна, тя налагаше модата за останалите, които подражаваха на стила й, на прическата й, на външния й вид. Дори онази, която го чакаше в синия апартамент на хотел „Крийон“, бе с руса коса, развяваща се свободно край раменете, подобно египетската прическа на Леони. Имаше нужда от едно питие.

Барманът плъзна чашата с уиски по бара, без да го молят специално за това. Този клиент бе тук всяка вечер по едно и също време и винаги пиеше двойно уиски. Хвърли кос поглед към него, облегнат на бара, отпиващ от питието си… добре изглеждаше, сигурно около петдесетте и очевидно състоятелен. Лицето му бе смътно познато, но не можеше да си спомни откъде. Защо идваше тук всяка вечер? Не изглеждаше от този тип, дето висяха в театъра и чакаха някое момиче… но човек никога не знае. Може би харесваше някоя от танцьорките — или дори Леони. Той се усмихна, докато наливаше второ питие. Леони би могла да направи избора сред всички мъже на Париж.

Оркестърът засвири началните познати акорди от песента й и дьо Кормон се върна на мястото си в дъното на партера. Разпоредителят го погледна незаинтересовано — този човек винаги бе тук, никога не сядаше, казвайки, че предпочита да остане прав.

Марок също го забеляза. Всяка вечер проверяваше дали е там — Леони винаги го питаше. А клончето жасмин също пристигаше всяка вечер — в гримьорната човек можеше да се задуши от миризмата му. Но странно, тя отказваше да ги хвърля. Той погледна часовника, щом Леони стъпи на сцената, обръщайки се към публиката с обичайния си предизвикателен поглед. Тази вечер започваха пет минути по-късно — трябваше да разбере защо. От три години той бе импресарио на Леони, организираше турнетата й, координираше продукцията заедно с Пол Бернар, помагаше й да намира нова музика, нови сценографи — занимаваше се със сделките, с непрекъснато увеличаващите се приходи, които сега бяха толкова високи, че той дори се чудеше, че ръководството на театъра се съгласява да им ги изплаща. Но им ги изплащаха. Бяха пътували заедно из цяла Европа, а скоро щяха за заминат и за Америка, където макар тя още да бе непозната, предварителните договорености им гарантираха солидно количество долари. Бе вълнуващо — тя бе завладяла Европа — сега щеше да завладее и Новия свят!

Личният живот на Леони, когато имаше време за такъв, беше в контраст със светския й образ. Всяко свободно време тя прекарваше във Вилата, нейно убежище от хората и публичността, които я преследваха навсякъде.

Той погледна към Мосю. Наблюдаваше я настойчиво. Тя не бе говорила с него повече от десет години и въпреки това той всяка вечер продължаваше да посещава представленията, само и само да я зърне. Поклащайки удивен глава при мисълта за неговата лудост, Марок се изниза през вратата и се запъти зад кулисите.

— Господине — Вероне колебливо се покашля.

Дьо Кормон уморено вдигна поглед от бюрото си.

— Какво има сега, Вероне?

— Става дума за гумите, господине… за новите коли. Спомняте ли си, че говорих с вас за това. Сега цената е наистина възпиращо висока.

Дьо Кормон се облегна назад в зеленото кожено кресло и се замисли над проблема. Наистина бе така. Цената на каучука бе увеличена всеки път, когато я провереше.

— Знам, че ще се съгласите с мен, господине, когато ви кажа, че огромният разход на гуми за нашите коли е напълно неизгоден, но имам една идея. Понастоящем съществува начин да намалим разходите си с разширяване на автомобилната индустрия, може би сериозно трябва да помислим самите ние да станем производители на гуми — можем да снабдяваме Европа с гуми, подбивайки сегашните цени и в същото време, намалявайки собствените си разходи. Има огромна възможност за печалба. Ето някои цифри, господине. Ще се наложи да се разтичам, разбира се, но направих някои проучвания и стигнах до заключението, че ако решите да купувате каучука си направо от Бразилия — дори може би да купите плантация — ще бъде повече от изгодно.

Дьо Кормон го слушаше. Вероне бе добър човек, бе верен и имаше истински нюх за изгодни сделки. Той взе от бюрото си малкия ален модел на новата лимузина „Дьо Кормон“, подържа я в ръце, одобрявайки семплите й изчистени линии, липсата на каквито и да било джунджурийки и украси, които само бяха развалили първите коли. Тази бе по-лъскава, по-дълга — и много по-мощна. Спомни си как бе подарил на Жерар и Арман малки модели на първата кола — не беше ли точно по времето, когато Жерар беше много болен? Надяваше се Жерар да го наследи в бизнеса, но той реши да става архитект. Арман щеше да поеме бизнеса, защото обичаше колите.

— Господине?

Той го погледна.

— Какво има сега?

Вероне сдържа гнева си.

— Каучукът, господине, за гумите. Ако се интересувате, ще сключа някои договори в Бразилия. Има няколко плантации, които произвеждат висококачествен каучук „Пара“ — точно от какъвто се нуждаем. Това сигурно е най-твърдият каучук и разбрах, че се добива единствено по южното поречие на Амазонка — на север става само „слаб“ каучук. Има няколко находища — Агенция Хевеа Белем, Компанията Пунтамайо и Ору Велю са най-добрите възможности. Това изисква да се замине за Манаус и да се уреди покупката на продукцията за целия сезон от една или няколко от тези компании на изгодна цена.

Добра идея. Можеха да издигнат фабрика на мястото до склада за части… дьо Кормон погледна часовника си. Влакът за Ница тръгваше след петнадесет минути… той припряно отмести назад своето кресло и се протегна за сакото си.

— Ще го обсъдим по-късно Вероне…

— Но…

— Не сега, Вероне, нямам време.

Вероне ядосано въздъхна. Това можеше да означава отлагане за още един месец — или дори два. Дьо Кормон никога не казваше кога ще се върне.