Елизабет Адлър
Скрити страсти (17)

16.

Леони царствено влезе в магазина под ръка с Мосю, като че ли мястото й принадлежеше.

— Покажете каквото иска мадам — нареди им той и те тутакси се завтекоха да й угодят. За шикозните магазини в Кан бе голяма чест да услужат на Мосю дук и мадам.

Тя седна на малкото твърдо канапе, докато й показваха различните модели дрехи. Имаше рокли за сутринта и рокли за следобеда, рокли само за чая, роби за времето между чая и вечерята и вечерни рокли с такъв блясък, който караше дъха ти да спира.

— О, те всички са толкова красиви — прошепна му тя. — Не знам как да избера.

Той повика продавачката.

— Бъдете любезна и помогнете на мадам да избере.

— Разбира се, господине.

Леони с нетърпение очакваше да разбере какво ще й препоръчат.

— Естествено като се върнем в Париж, ще отидеш при Уърт — каза Мосю.

Уърт! Най-добрият модист на Париж. Каро ходеше там. Какво ли щеше да си помисли за мен сега Каро, питаше се тя, избягах с един мъж, връщам се с друг? Дали изобщо ще ми проговори… никога не отговори на писмата ми. Мисълта за Каро я натъжаваше. Но сега Мосю щеше да й помогне, щеше да й обясни всичко. Тя погледна към бедрото му до нейното на дивана, силното му, мускулесто бедро… плахо го докосна с пръстите си, а той я погледна изкосо, погледите им се срещнаха. Усмихната, тя отмести ръката си, щом продавачката се върна.

— Според мен тези цветове ще отиват на мадам.

Моделите преминаха отново пред погледа й: семпли сутрешни поли в бяло, обточени с ивици в бляскави цветове, и ефирни следобедни рокли от хладна коприна в морски цветове — синьо, аквамарин и нефрит — с изящни усукани колани, по края с малки пискюлчета с мъниста. Вечерните тоалети бяха рокли от кремава дантела с втъкнати сърмени нишки, с бухнали поли и дълбоки набрани деколтета, както и от една роба с варварски вид, чиито плисета от аметистовосиня коприна меко се спускаха от раменете, прихванати свободно в кръста с колан от тънки златни плочици.

— Поръчай си това — промълви внезапно Мосю, — ще ти стои чудесно.

Тя го погледна изненадана как прави знак на продавачката да дойде.

— Мадам ще вземе всички — инструктира я той — а от последния модел поръчайте в различни цветове, всичко, което би й отивало. Както и този колан на Картие — искам същия, но в златно.

— Разбира се, господине. Естествено ще бъде по-красив в златно. А сега може би мадам ще пожелае да си избере аксесоари и да пробва моделите?

— Погрижете се за мадам тогава — твърдо каза той, отправяйки се към вратата. — Дайте й каквото пожелае. Ще бъда в кафене „Сезар“, Леони, докато свършиш. Приятно прекарване.

Леони се ентусиазира.

— Ами — реши тя — да започнем с бельото — областта, в която бе специалистка и знаеше какво точно да избере.

После продължиха с обувките, чантите, ръкавиците — тя страшно си падна по шапките… особено по голямата сламена шапка с панделката и цветята, също и по дантелените шапчици за по-официални случаи. Избра си шапка към всеки тоалет. И обувки от мека кожа, които си отиваха с малките чантички, подбрани специално към дрехите.

Въздъхна напълно удовлетворена и напусна магазина в костюм за разходка, подновена от главата до петите — бельо от синьо-зелен крепдешин^[1], чорапи от фина кремава коприна, рокля от тънък лен в цвят аквамарин, а чантата и обувките от бледокремава кожа, подхождащи си с голямата сламена шапка, кацнала несигурно върху буйната й коса. Чувстваше се великолепно!

Жил се усмихна, щом я видя гордо да крачи, следвайки главния келнер, който лично я придружаваше до масата му, и да хвърля царствени погледи ту на едната, ту на другата страна в отговор на хората, които се обръщаха да я гледат. Бе великолепна!

— Е? — попита тя и не можа да устои на изкушението елегантно да се завърти пред него.

Той отметна глава назад и се засмя на глас.

— Ослепителна си — възкликна, — ослепителна!

Те плаваха по крайбрежието, застоявайки се ту в Мантон, ту в Ница, ту в Монте Карло, където тя можеше да носи новите си тоалети, обожавана, хваната под ръка с него, или пък пускаха котва в малкото рибарско селище Сен Тропе — там можеха да вечерят боси на плажа в кафенето с тенекиения покрив, в което приготвяха най-хубавите омари по целия Лазурен бряг с много чеснова майонеза. Или просто мързелуваха на яхтата, тя се събуждаше късно, а той вече бе на крак от зори, работеше в кабинета си, тя го придумваше да поплува с нея, по въжената стълба от едната страна на яхтата се спускаха до специална площадка, откъдето тя се гмуркаше и лудуваше в чистото море, плуваше под водата, озовавайки се очи в очи с малките рибки. Във водата той се движеше, както правеше всичко останало, перфектно, с изчистени движения, които го изтласкваха напред по права линия и после обратно към яхтата.

— Само не знаеш как да играеш — извика му тя, лудувайки край него, пръскайки го с вода, докато той излизаше на платформата за гмуркане. — Просто трябва достатъчно да се упражняваш… върни се във водата и ще си поиграем!

Те се състезаваха и винаги тя губеше безславно, разсмивайки се от собствените си усилия да победи, изтягаха се голи на спокойствие на горната палуба, докато слънцето отново ги изсушеше и затоплеше охладената им от морската вода кожа.

Обядът бе лек, макар тя да му бе забранила да яде омлет.

— Никога вече — заповядваше му, наслаждавайки се на новата си власт, — ще се храниш с нещо различно всеки ден.

Така и правеха, дори това да бе само плод или сирене, или купчинка прясно уловени в залива скариди.

И, разбира се, после правеха любов, ако можеше да се нарече така. Динамично, интензивно, сякаш се впускаха в някакво приключение, винаги диво и необуздано. И никога нежно.