Елизабет Адлър
Скрити страсти (57)

56.

Леони бе мълчалива, докато седеше до Джим в голямото сребърно бентли по пътя към Париж. Прекалено мълчалива, мислеше си той, маневрирайки с колата през неочаквано натовареното движение в покрайнините на Тур, и аз знам защо.

Бяха прекарали прекрасен, удовлетворителен, щастлив ден в Шато д’Орвил — комбинация от спортен празник, раздаване на награди и тържество по случай рожден ден. Рожденият ден на Амели. Децата се бяха скупчили около тях, когато си тръгваха, имаше целувки и големи прегръдки, възгласи на удоволствие, когато Джим остави кутията с подаръците, които трябваше да бъдат раздадени след като си тръгнат. Да, бе един отличен ден.

Той отново я погледна. Тя гледаше право напред, една бръчка прорязваше гладкото й чело.

— Добре — каза той, натискайки педала на газта, защото бяха стигнали до чиста отсечка от пътя, — дай да видим… какъв е проблемът?

Леони изправи челото си и го погледна. Профилът му бе силен и красив, когато гледаше напред, уверените му ръце здраво стискаха волана. Разбира се, той знаеше какво не бе наред — просто искаше да я накара да говори за това. По-добре да говориш, винаги казваше той, не задържай нещата в себе си… говори с мен!

— Амели става на шестнадесет днес — каза тя. — Досега се надявах, че един ден, като по някакво чудо, мога отново да я видя, но с всяка изминала година тази възможност ми се струва все по-далечна.

Джим се намръщи, докато размишляваше за това. Той още не бе открил местонахождението на червенокосия убиец, Марини, но въпреки това не се бе отказал. Бе пребродил целия френски юг, от граница до граница, но мъжът просто го нямаше там. Може би е отишъл в Испания, казваха, или в Италия. Всяко пристанище и всеки пристан за лодки бяха предупредени да му сигнализират, ако той някога се върне. Нищо повече не можеше да се направи.

Леони все още бе убедена, че Мосю представлява заплаха. Той бе излязъл жив от катастрофата, която сигурно би убила всеки нормален човек или поне би го оставила инвалид за цял живот, и за година се бе върнал на капитанския мостик на огромната си империя.

Дьо Кормон обикаляше Европа с крака, чиито натрошени кости бяха свързани отново със стомана, с енергия, на която дори по-млад и по-силен мъж можеше да завиди. Едно нещо бе престанало обаче, и това бе шпионирането на Леони. Разбира се, след злополуката той бе твърде зле, но вероятно и поради други причини това не бе възобновено. Макар че още й изпращаше цветя — винаги жасмин — в театрите. Нима се беше отказал от нея? Съмняваше се в това. Бялата яхта често се виждаше, закотвена в залива. Възможно ли бе да е научил, че тя е омъжена? Това ли бе обяснението? Малко хора знаеха. Това бе една от най-добре пазените тайни във Франция и Леони още настояваше да е така — само докато спра да изнасям концерти, умоляваше го тя. Е, това бе последната й година. После щеше да бъде просто мисис Джеймисън. Но той не можеше да я остави да загуби надеждата си, че един ден ще види своята дъщеря — трябваше да има някакъв начин.

— Когато се оженихме, ти обещах, че отново ще видиш Амели — увери я той, — и един ден наистина ще стане така, Леони. Просто ми дай малко време.

Тя подпря глава на облегалката и въздъхна.

— Ще почакам — простичко отвърна Леони.

— Днес чудесно се забавлявах с всичките ти останали деца — каза той с усмивка. — Ти си като старицата, която живяла в обувка, децата ти излизат през всяка врата и прозорец. Но те със сигурност те обичат.

Тя се засмя, спомняйки си за това.

— Видя ли изражението на малкия Андре, когато чу, че печели наградата? А количеството храна, което изяде Женевиев?

Джим бе прав, тя имаше четиридесет деца, не само едно. Имаше и Джим. Бе жена с късмет.

— Ще стигнем навреме за театъра — каза той, поглеждайки часовника си, — малко се забавихме, но навреме ще бъдем там.

Тя не се съмняваше в това. Джим винаги се грижеше за нея.

„Воазен“ бе претъпкан, както обикновено, но Жерар дьо Кормон нямаше проблеми да намери свободна маса.

— Как го постигаш? — зачуди се Себастиау, вървейки след метр д’отела в препълнения салон.

— Не аз — прошепна Жерар, — а баща ми, той идва тук от години.

Агнета Лофгрен седна на стола, който той й предложи, и изненадана се огледа наоколо. Бе много по-просторно, отколкото бе очаквала, когато я поканиха на прощалната си вечеря. През всичките тези години, когато бяха състуденти, не я бяха водили никъде другаде освен в бистрата и кафенетата на Париж.

— Надявам се, че вие двамата можете да си го позволите — подозрително им каза тя. В огромното меню не бяха споменати цени, сякаш парите бяха нещо прекалено вулгарно, за да става дума за тях.

Себастиау одобрително огледа салона. Изборът им определено бе добър. Можеше да се има доверие на Жерар, той винаги знаеше къде да намери най-доброто, с баща като неговия сигурно бе имал добър пример. Въпреки размерите си салонът създаваше чувство за уют — бе място, предназначено за любовници като онези двамата на съседната маса. Мъжът не можеше да откъсне поглед от жената. Те си държаха ръцете под масата и от време на време той галеше голия й лакът. Прекрасна ръка, не можеше да не признае той, а тя има и красива коса — златисторуса грива. Харесваше му… жалко, че не можеше да види и лицето й… тя седеше с гръб към него, но се обзалагаше, че е красива.

— Виждам, че гледаш Леони — промърмори Жерар, — не те обвинявам.

— Леони? Това тя ли е? Виждал съм я само веднъж на сцената, вероятно изглежда съвсем различно извън нея.

— Да — тихо каза Жерар, — имам причина да го знам.

Себастиау и Агнета го погледнаха с любопитство.

— Значи я познаваш?

— Не съвсем, но тя доминираше цялото ми детство — от разстояние, разбира се. Може да се каже, че промени историята на дьо Кормон.

— Но как, Жерар? — настоя Агнета.

— Леони бе любовница на баща ми в продължение на много години. Заради нея се провали бракът на родителите ми… той бе обсебен от нея. Доколкото знам, все още е.

Себастиау се загледа изненадан в Леони. Значи тя бе фатална жена освен голяма певица. Мъжът, с когото седеше, сигурно бе последният й любовник. Как, питаше се той, изглежда една фатална жена?

— Вече не е ли любовница на баща ти? — прошепна Агнета.

— Разбира се, че не — каза Жерар, — но още е много красива.

Себастиау отново се загледа в нея. Тя бе висока и много стройна, бе облечена в ефирна, сребриста рокля с висока яка, но въпреки това не скромна — поне не и на гърба.

Джим огледа ресторанта. Младежите до тях очевидно добре си прекарваха, двама млади мъже и едно хубаво момиче. Един от младите мъже очевидно бе поразен от Леони.

— Струва ми се, че имаш обожател на съседната маса — каза той с лека усмивка, а погледът му улови погледа на младежа.

— Наистина ли?

Тя се обърна да види… приятни младежи, които се забавляваха. Колко е хубаво да имаш такава безгрижна младост, без да ти се налага непрекъснато да се бориш. Погледът й срещна шокирания поглед на красивото русо момче и тя му се усмихна изненадана. Господи, толкова силно ли ги впечатляваше? Той изглеждаше поразен дори от това, че му се бе усмихнала. Тя се обърна извинително към Джим.

— Ще видиш, скъпи — каза му Леони, — догодина по това време никой няма дори да ме разпознава… може даже да не ме помнят. Само още няколко появявания на сцената и после съм изцяло твоя.

Себастиау постави ръката си върху ръката на Жерар.

— Жерар — възбудено каза той, — това е невероятно!

— Какво? Господи, изглеждаш странно! Какво толкова се е случило?

— Леони — прошепна той, — Леони… тя изглежда точно като братовчедка ми Амели.

— Тогава ти си късметлия.

— Не… не разбираш — настойчиво повтори той, — тя изглежда точно като нея… могат да бъдат сестри!

Агнета и Жерар го погледнаха изненадани.

— Казвам ви — повтори Себастиау, — че Амели е нейно копие. Това е необикновено.

— Случват се такива неща — прошепна Агнета, — чувала съм за странни съвпадения като това.

Себастиау отпи глътка шампанско, загледан в Леони. Те тръгваха. Виктор специално избърза да отмести стола й и тя му благодари — имаше очарователен глас, нисък и мелодичен. Той изчака… трябваше да я види отново. Леони пъхна чантичката си под мишница и се обърна, усмихвайки се право на него… кехлибарени очи с този особен закачлив блясък, който познаваше така добре и същата широка коралова усмивка. Тя любезно им кимна и излезе, дарявайки с усмивки очарованите посетители на ресторанта, които се обръщаха с жадни погледи да я видят, когато минаваше покрай тях.

— Това е Амели — каза той на Жерар, гласът му бе смутен. — Казвам ти, Жерар, това е Амели!