Елизабет Адлър
Скрити страсти (37)

36.

Амели д’Орвил отметна нетърпеливо назад гъстата си руса коса и надникна от плевника към Роберто и Диего, които я чакаха в конюшнята десет стъпки по-надолу. Обратният път изглеждаше ужасно дълъг и тя с копнеж погледна стълбата.

— Казах ти, че няма да го направи — презрително извика Диего, — ти какво очакваше? Тя е момиче, пък и е само на осем.

— Ще го направи — упорито отвърна Роберто ду Сантус, — тя не е страхливец.

По дяволите, мислеше си Амели, сега няма връщане назад — трябва да скоча, Роберто вярва, че мога да го направя… а и няма да се оставя Диего Бенавенте да ме надвие. Провеси голите си крака през плевника, премести се до самия му край, балансирайки несигурно. Диего бе затворил вратата, така че никой да не може да ги види и сега вътре бе твърде тъмно. Тя едва различаваше очертанията им, подпряна с ръце на стената и… зачака. Косата на Роберто, руса като нейната, блестеше в сумрака, докато той бе вперил поглед в нея.

— Всичко е наред, Амели — извика той, избутвайки бала слама на мястото под нея, — това ще омекоти падането ти… няма да се удариш, обещавам.

Трябва да го направи, каза си той, овладявайки съжалението, което изпитваше към нея. Не можеше да остави Диего да спечели, тогава той никога повече нямаше да й позволява да си играе с тях — а Роберто не можеше да понесе да я пренебрегват.

— Хайде — окуражи я Роберто, — аз ще те хвана.

Вкопчила се за гредата, Амели здраво стисна очи и се плъзна по ръба, увисвайки несигурно във въздуха… секундите препускаха… ръцете я заболяха, повече не можеше да се задържа. Земята я притегли към себе си с голяма скорост и тя се просна в сеното с Роберто, който бе предотвратил падането й, като я хвана точно преди да тупне долу.

— Добре ли си? — попита той, поглеждайки я, за да види дали не плаче.

Амели седна.

— Ти ни измами — запротестира Диего. — Роберто сложи сламата отдолу, а така стана поне с няколко стъпки по-ниско. Както и да е, Роберто ти помогна.

— Не съм ви измамила — ядосано извика Амели. Никога не можеше да надвие Диего — той винаги имаше готов отговор. Унижаваше я, защото е момиче и защото бе само на осем години — винаги се надуваше, че той е вече на единадесет, с една година по-голям от Роберто… и непрекъснато я провокираше да прави разни рисковани неща, които бяха свръх възможностите й. Но той още не я беше надвил! Макар че си беше ударила глезена и много я болеше, усещаше, че може да се разплаче.

— Разбира се, че не ни е измамила, Диего — разумно каза Роберто, опитвайки се както обикновено да запази мира между тях, — тя наистина се справи.

Диего разтвори вратата на конюшнята.

— О, хайде — промърмори той, — нека препуснем с конете към полетата с кафе.

— Защо винаги трябва да правим това, което ти искаш, Диего Бенавенте? — извика Амели, измъквайки изпод себе си наболяващия я крак и превивайки се върху балата със слама.

— Хайде, Амели, моля те — примоли й се Роберто, — ще ти дам да яздиш Бичо.

Тя обожаваше Бичо, а да го язди бе удоволствие, което й позволяваше само когато бе изключително благоразположен към нея.

Амели наведе глава.

— Не искам — промърмори тя. — По-добре да си остана тук.

— Остави я, Роберто — каза Диего, запътвайки се нетърпеливо към вратата. — Хайде да се състезаваме — обзалагам се, че Виниций ще победи Бичо някой ден.

Роберто се поколеба.

— Сигурна ли си, Амели?

— Разбира се, че съм сигурна!

— Хайде, Роберто!

— Ами… добре… ще се видим по-късно, Амели.

Амели изчака да пресекат двора към ливадката до конюшнята, сдържайки сълзите, докато те изчезнат от погледа й. Оу! Глезенът й наистина я болеше.

— Мразя те, Диего Бенавенте — разхълца се тя, побърза да се изправи на крака и закуцука след тях.

От верандата Себастиау ду Сантус наблюдаваше Амели да накуцва през двора, без съмнение търсейки Роберто. Той сдържа импулса си да се втурне след нея и да разбере какво се е случило — щом тя искаше да бъде с момчетата и да участва в момчешките им игри, тогава сама трябваше да си го извоюва. Макар че изглеждаше толкова малка и уязвима в тумбестите си шорти, настояваше да ги носи, за да бъде като Роберто — тя обличаше дори ризите му и приглаждаше колкото се може по-добре назад гъстата си грива, за да изглежда косата й къса като неговата — защото, разбира се, Изабел не й позволяваше да я отреже. Много често, когато д’Орвил посещаваха фазендата на Кастело ду Сантус през празниците, намираха Амели заспала свита на кълбо в леглото на Роберто, двете им руси главици лежаха една до друга на възглавницата, а нейните две котенца дремеха в краката им. Както и да е, каквото и да й се бе случило, обзалагаше се, че Диего Бенавенте има нещо общо с това. Диего го изнервяше въпреки мургавия си добродушен вид и очарователна усмивка — той можеше да се измъкне с изкусни приказки от всяка неприятност. Жалко, че Роберто бе толкова близък с него, но при положение, че родителите им са били приятели през целия си живот и фазендата на Бенавенте бе в съседство с тяхната, бе съвсем естествено Диего да е най-добрият приятел на Роберто. А на горката Амели много й се искаше да изпълнява тази роля.

Той обичаше Амели от първия ден, когато я бе видял — русо сияещо момиченце, което щеше да живее с неговото семейство в пълната с момчета къща. Той, най-големият син на ду Сантус, беше на седем години, а братята му Флавио — на шест, Маркус — на четири и Роберто — само на три. Тя бе влязла в къщата им и в сърцата им толкова спонтанно, сякаш бе дъщеря на ду Сантус, а меките й къдри, продълговатите й кехлибарени очи и женственият й чар го направиха неин предан роб. Първото нещо, което правеше винаги, когато се върнеше в къщи от училище, бе да намери Амели, прекарваше часове наред с нея, яздейки наоколо върху гърба на Зезе, любимеца на Роберто, овена с отрязани рога, малките й пръстчета стискаха власатата му козина, а тихичкото й весело хихикане го развеселяваше, както и опитите й да го пришпори, като го смушква в слабините с малките си пети. А когато порасна, разбира се, понеже Роберто бе по-близък на възраст до нея, той се превърна в най-важния й другар в игрите — но Себастиау си остана нейният изповедник, онзи, на когото казваше всичко — всичките си тайни, страхове и тревоги. Той бе научил Амели да плува, когато тя му бе доверила, че се страхува да не се удави като баща си и майка си — с негова помощ бе преодоляла този страх.

Себастиау смяташе за щастлив деня, в който Изабел д’Орвил бе решила да остане при стария си приятел и далечен братовчед Франциско ду Сантус. Връзката между двете семейства водеше началото си от 1567, когато Франсоа дьо Сен Шапел преплавал от Онфльор до Бразилия и станал един от първите заселници в обширната нова земя. Семейството му никога не загубило връзка с родната си страна и макар името им да се побразилчило, всяко поколение изпращало синовете си обратно във Франция, където получавали образование. Франциско Кастело ду Сантус, неговият баща, никога не забравил топлото гостоприемство, което френското семейство оказало на срамежливия младеж, пристигнал в Париж, за да заеме мястото си в университета, и особено любезността на най-малката им дъщеря, Изабел. Тя го бе вземала със себе си на партита, бе го запознала със своите приятели и го бе посветила в маниерите и обичаите на френския живот, вдъхвайки му нова увереност и карайки го да се чувства у дома си.

Всъщност Франциско си бе въобразил, че е влюбен в Изабел — докато не се върна в къщи и не срещна чернооката Луиза с дълга черна коса. Как бяха успели да си родят руси, приличащи на скандинавци синове — това озадачаваше самите тях.

Тиа Агостиня се показа на широката врата, водеща от трапезарията към верандата, тежката й походка лекичко разклащаше дори еластичните кедрови дъски на пода. Погледът й проследи този на Себастиау, когато в далечината фигурата на Амели се спря за малко, после се наведе да разтърка глезена си, обърна се и бавно започна да се връща по собствените си стъпки.

— Това дете отново води някаква битка — въздъхна тя.

Себастиау й се усмихна. Агостиня бе старата им бавачка, тя бе отгледала всички момчета на ду Сантус, а преди тях и баща им и неговите братя и сестри, и еднакво ги обичаше всички. Но той подозираше, че и за нея Амели е специална.

— Какво се е случило пък сега? — извика Агостиня и се разтича да помогне на Амели да се качи по стъпалата на верандата.

— Глезенът ми — каза Амели, отбягвайки въпроса, — мисля, че е счупен.

Тя облекчено погледна Агостиня. Сега всичко щеше да бъде наред. Агостиня знаеше как да се погрижи за каквото и да било. Тя намери някакви билки и листа и ги накисна във вода, за да станат на компрес, като през цялото време мърмореше заклинания на йоруба, нейния майчин език, което вероятно би трябвало да предизвика някакъв магически ефект. Самата Тиа Агостиня изглеждаше като магьосница — бе толкова огромна — висока над шест фута и почти толкова широка, бе прекрасно гладка, мека и махагонова на цвят, а косата й стоеше като пухкав червеникав ореол около засмяното й лице. Освен това имаше най-големия и най-уютен скут, където можеше да се сгуши някое дете.

Агостиня се засмя с нисък гърлен смях, който винаги караше Амели също да се засмее.

— Не е счупен, мъничката ми, само е навехнат. Сега ще го оправим.

— Какво точно се случи, Амели? — попита Себастиау, не й позволи да се измъкне.

Амели избягваше да го погледне.

— Просто скочих, това е всичко.

— А къде бяха Роберто и Диего?

Амели зарови лицето си в гърдите на Агостиня, а тя я вдигна на ръце и я пренесе в кухнята, така отговорът на въпроса на Себастиау се чу съвсем приглушено. Нямаше значение — и без това знаеше, че тя никога не би издала Роберто.

Изабел бе смятала, че животът в Рио е изостанал с шестдесет години от този във Франция, във фазендата сякаш се бе върнала назад с векове. Но точно в това бе нейният чар, нищо там не се променяше. Изолирана на стотици акри от полетата с кафе, голямата къща бе всеобхватна и уютна като ръцете на Тиа Агостиня и Изабел никога не можеше да реши кога й харесва повече: през деня, когато слънчевата светлина се процеждаше през дървените капаци на прозорците във високите салони и щастливата фамилна къща се огласяше от детските гласчета; или във вечерните часове, когато слънцето хвърляше дълги кротки сенки по моравата, докато всички се събираха на по едно питие на верандата, за да се наслаждават на прохладния въздух и компанията си; или нощем, когато единствената светлинка идваше от старите маслени лампи и високите восъчни свещи, които с весело блещукане прогонваха тъмнината от семейната сцена около широката маса в трапезарията, събираща често две дузини гости.

Ако някой я беше попитал преди осем години къде най-много би искала да живее по света, би съобщила, без да се колебае ни най-малко, в Шато д’Орвил. Сега сигурно щеше да поспре, да си даде време да обмисли въпроса — и дори тогава може би нямаше да е способна да отговори. Тази къща й бе любима, но новият й дом, Вила д’Орвил, бе също толкова специална по свой по-съвременен начин, построена на дългото празно пространство на плажа зад големите хълмисти хребети на планината Сиера Невада, която отделяше Копакабана от останалата част на Рио.

Едуар бе избрал мястото, купувайки го на безценица, знаейки, че един ден цената му ще е много висока — то гледаше към плажа Копакабана — където големи смарагдени вълни с бели гриви бавно се разгъваха, за да се разбият в равния бряг и да попият с леко съскане в мекия пясък. Едуар се бе отдал на планове за къщата, обмисляйки подробностите всяка минута, планирайки и препланирайки, търсейки съвършенството в новия дом за д’Орвил, сякаш не можеше да си позволи да мисли за нищо друго — или за никой друг. Бе вложил същата енергия и в работата си в каучуковата плантация, погребал се бе в джунглите на Амазония в продължение на месеци, изпращайки телеграми от Манаус, когато можеше, за да съобщи на Изабел, че още е жив и здрав и дълги, любовни съобщения на Амели. Дори сега Изабел подозираше, че той още изпитва самотен копнеж по жената, която едва познаваше — и за чието дете сега се бе превърнал в баща. Леони. Какво чудо бе направила тя в живота им… сякаш ги бе благословила, давайки им Амели. Не само защото Амели нежно им напомняше за Шарл като момче — в начина, по който накланяше главата си, когато се усмихваше, по който свиваше ръцете си в юмруци, решена на всичко, когато върви напред или с ниския си, клокочещ, радостен смях — но и заради самата обичлива природа на Амели и нейната интелигентност. Не можеше да се сбърка чие дете бе тя. Амели бе копие на майка си.

Амели най-сетне бе спечелила своята битка и щеше да тръгва на училище. Разбира се, тя искаше да посещава колежа „Педро II“ заедно с всички момчета на ду Сантус, но я принудиха да учи в девическо манастирско училище. И в това, мислеше си Изабел, бе проблемът. Не за Амели, а за нея. До този момент животът на Изабел бе запълван от Амели и ежедневната грижа за нейните дойки и бавачки. А сега, когато Амели я нямаше по цял ден, товара на времето падна върху плещите й. Докато, разбира се, не й дойде на ум един план… идеята се зароди от комплиментите на приятелите. Комплиментите бе заслужила вярната Селестин, старата готвачка на замъка, която заедно със съпруга си Жорж бе отказала да се пенсионира, когато Изабел напусна Франция. Двамата отхвърлиха всички аргументи на Изабел и също пристигнаха в Бразилия. Селестин бе научила нови гозби в кухнята във вилата на ду Сантус, където бе посветена в тайните на бразилската кухня и нейните африкански корени, с нейните особени мазнини и подправки, черния фасул и червения пипер. Имаше и други тайни, прославени от прислугата на ду Сантус, които тя не си бе правила труда да усвоява — рога на овни, привързани към дърветата, мистериозни отвари от странни растения, огньове, запалени през нощта на кухненския праг — и всичко това с едно-единствено предназначение — да предпазва от зло. „Какво е пък това?“, бе възкликнала Селестин, ужасно учудена, когато откри малки етикетчета, поставени на бурканите със сладка и конфитюри. „Молитви, да държат настрана мравките!“ Тя не спря да се изненадва как такива приятни хора могат да имат подобни дивашки обичаи. Но готвенето й, изключително ценено във Франция, бе приело ново измерение и Вила д’Орвил — чието име бе изписано върху арката на изящната широка порта от ковано желязо с грифони пазачи, кацнали върху старите колони от замъка — скоро стана известна като къщата, в която сервираха най-добрата храна в Рио — в най-прекрасното, най-цивилизовано обкръжение. Една покана за вечеря при Изабел бе истинска награда. В края на краищата, мислеше си Изабел, през по-голяма част от живота си съм се грижила за замък с тридесет спални — какво толкова трудно може да има в това, което ми хрумна?

Въпросът беше как щяха да реагират Едуар и Франциско? Няма по-добро време да разбера това, реши тя, докато слизаше по стълбите за обяд, от настоящия момент!

— Мислех си — започна тя няколко минути по-късно, докато Франциско й наливаше чаша бледорозово вино, — че сега, когато Амели толкова рядко си е в къщи, животът ми започва да става малко скучен.

Франциско и Луиза я погледнаха с тъмните си очи, а насмешливият сив поглед на Едуар отново бе скептичен. Какво ли бе намислила пък сега?

— Мислех си — ясно продължи Изабел — да отворя един ресторант. Ще го нарека Павилион д’Орвил.