Елизабет Адлър
Скрити страсти (16)

15.

На следния ден Жил замина за Париж, уверен, че след няколко дни тя ще се върне. Налагаше се спешно да се погрижи за бизнеса, но след два дни щеше да е отново тук. Той прецени, че точно толкова време щеше да й е необходимо, за да стигне до правилно заключение — че иска да бъде с него, че не може да живее без него — и да приеме предложението му. Той я бе въвлякъл в това незабелязано, без да я отрупва с цветя и подаръци, като просто й позволи полека да се потопи в спокойствието на луксозния живот, където попадаше с него, той я забавляваше, съчувстваше й, така че да не се чувства вече самотна и нежелана, караше я да се чувства красива, макар Рупърт да я бе изоставил. Бе наблюдавал разцъфването й с нова увереност. И сега й отне всичко това, остави я цяла седмица да се измъчва в несигурност и съмнения само за да я издигне отново, да я върне в своя свят, да й го предложи целия. Как би могла да устои на това? Но вече измина седмица, откакто се бе върнал, и изглежда, Леони още устояваше!

Той крачеше по палубата на яхтата, докато отегченият екипаж чакаше командата му за излизане в морето, която така и не им бе дадена. Страхуваше се да напусне пристанището в случай, че Леони се върне, страхуваше се да не би тя да си помисли, че е престанал да я чака и е заминал за Монте Карло. Той мрачно се бе втренчил, без да вижда каквото и да било в оживеното малко пристанище. Правилно ли я бе преценил? Струваше му се, че да. Никоя жена, откликнала веднъж като нея, не можеше да е безразлична след това. Дори мисълта за нея го възбуждаше; още усещаше допира до кожата й, приятното ухание на тялото й, вкуса й. Подлудяваше, щом си помислеше за отблясъците на плътта й, когато се надвесваше над него, желаеше я и нищо не можеше да го спре вече.

Кръстосваше малкия кабинет, където се бяха любили, опитвайки се да реши какво да прави. За пръв път в живота си бе неспособен да вземе незабавно и категорично решение.

 

 

Мосю и мадам Френар останаха очаровани, щом разбраха, че Леони е новата собственичка на Вилата. Когато научиха, че Вилата е продадена, те ужасно се уплашиха, че новите собственици могат да пожелаят сами да се грижат за мястото и да се наложи те да напуснат.

— Но сега — усмихна се мосю Френар — ние трябва да ти плащаме наем вместо ти на нас.

Той одобрително се засмя на този обрат на съдбата.

— Никакъв наем — каза Леони, — двамата сте ми дали вече толкова много. Докато имам стаята си, ще съм щастлива и ще продължа да ви помагам в кухнята, мадам Френар, в замяна на храната, която получавам.

Мадам Френар се суетеше из кухнята, приготвяйки обяда.

— Трябва да правиш нещо по-добро, вместо да работиш в моята кухня. На момиче като теб животът може да предложи много повече.

— Какво? Какво, мадам Френар?

— Не знам — изтупа брашното от ръцете си тя. — Но ти си различна, Леони, различна от момичетата, произхождащи от семейства като нашето. Сигурно ще има нещо по-хубаво в живота ти, от това да бъдеш сервитьорка — не знам какво.

— Мислите ли, че ще има щастие, мадам Френар? — с копнеж в гласа попита Леони.

— Надявам се, скъпа моя, сигурно ще го има. Просто сега се крие някъде в ъгъла. Сигурно и ти ще уловиш своя миг. Много ще ти струва да стигнеш до него. Но вече си тръгнала. Имаш си своя собственост, а си само на седемнадесет.

Леони са замисли над думите на мадам Френар. Да, сега си имаше своя собственост — станала бе земевладелец. Маслиновите дървета и земята по склона бяха нейни. Земята бе солидна, сигурна, единствената сигурност, която някога беше познала. Искаше да я разшири, да има целия склон, да го загради и да отглежда разни растения там. И никой никога нямаше да може да й го отнеме. Сигурно щеше да си намери млад съпруг, който да я обича и да я дари с деца. Вече беше се пробвала в ролята на любовницата, на другата жена. Жените като Пуши и Мари-Франс бяха толкова уверени в своя пленителен живот, те никога нямаше да бъдат изоставени. Мъжете като Рупърт и дьо Кормон никога нямаше да напуснат съпругите си, дори и за малко да се бяха позабавлявали, как можеше някой незначителен като нея да направи макар и малка вдлъбнатинка по гладката повърхност на живота им? Но тя се нуждаеше от сигурност — пълна сигурност, така че никой да не може да си играе вече с нея. Сигурност, достатъчна й, за да не е беззащитна даже ако мъжът, когото обича, я изостави. Дом — своя собственост — земя. Те щяха да й дадат тази сигурност.

Вече имаше план. Щеше да играе с Мосю своя собствена игра… все пак щеше да успее. Ако наистина той я искаше, тогава щеше да тича след нея, както тя го бе гонила. А ако не искаше, ами тя щеше да загуби залога. Щеше да почака и да разбере, а междувременно да реши какво иска тя самата. Той я бе запитал веднъж за това, но този път тя възнамеряваше отговорът й да е готов предварително.

Едно нещо искаше със сигурност — да се любят. Мислеше за това всяка нощ, докато лежеше сама в леглото, фантазираше си, че се търкалят в тревата на носа, представяше си го с други момичета, да прави с тях същите неща, каквито и с нея, и тази мисъл я възбуждаше, съзерцаваше се в огледалото, гадаейки дали му харесва, как би се почувствала, ако…

Беби свикваше с продължителните дневни разходки покрай носа, макар че често Леони трябваше да я носи на рамо, докато тя, поклащайки се, със задоволство душеше морския въздух. Краката на Леони бяха още влажни и полепнали с пясък, щом се запътиха от плажа към терасата. Беби първа го видя, спусна се към него и мъркайки, започна да се гали о крака му. Жил я вдигна, докато гледаше как Леони изкачва хълма. Той усети, че дланите му се изпотяват от напрежение и незабелязано ги избърса с носната си кърпа.

Тя вдигна поглед и го забеляза.

— О, това си бил ти.

— Не ме ли очакваше?

Тя наклони глава на една страна, преструвайки се, че размишлява.

— Ти си толкова зает човек…

Той въздъхна от раздразнение.

— Все така ли ли трябва да протичат разговорите ни, Леони?

— А как?

— Дойдох да ти кажа, че не съм променил решението си. Искам те.

— Така ли?

Гласът й бе равен, безразличен. Тя седна на стъпалата към терасата и изтупа пясъка от стъпалата си.

— Как можеш да искаш жена с такива големи стъпала? — попита го тя и през смях размърда палеца на крака си.

— Говоря ти сериозно, Леони!

— Какво очакваш да ти кажа? Че не мога да живея без теб? Не трябва ли ти да го кажеш?

— Не мога да живея без теб.

Тя изненадана го погледна, чудейки се дали това е истина.

— Това означава ли, че ме обичаш? — попита го предпазливо.

Той въздъхна и заговори, подбирайки думите си внимателно:

— Не съм сигурен, че знаеш какво е любов, Леони. Да, знам, че си си мислела, че си влюбена в Рупърт, но ти го забрави доста бързо след това.

Той седна до нея на стъпалата.

— Искам те — каза той, — защото не мога да залича спомена на тялото си за теб. Искам да те осигуря, да те направя дори по-красива. В бизнес средите се славя като безмилостен човек, който не би се спрял пред нищо, за да постигне целта си. Но няма да ти кажа, че те обичам, Леони. Желая те страстно. Това не е ли по-добро от любовта? Ти вече си разбрала, както всички разбираме един ден, че любовта е чувство за глупци.

Леони обгърна колената си с ръце и се загледа в морето. Какво бе очаквала от него? Че ще коленичи и ще й се закълне във вечна любов? А тя беше ли влюбена в него? Със сигурност не изпитваше онова, което бе изпитвала към Рупърт, но наистина го желаеше. Той беше прав. Любовта бе чувство за глупци. Веднъж вече бе паднала в този капан и видя докъде я доведе това. В бъдеще щеше да живее много по-добре без любов. Те се разбираха един друг.

— Значи това е сделка, Мосю, вашите условия и моите.

— Само ми кажи какво искаш.

— Искам да стана богата, Мосю. Не просто вие да ми давате пари, искам да ме научите как да използвам парите, за да правя от тях още пари. Искам да купя земя и собственост… ще ми помогнете ли, ще ме научите ли как?

Тя бе пълна с изненади. Мислеше си, че ще поиска апартамент в Париж, слуги, пари, бижута, дрехи от най-добрите модисти, че ще пожелае да се върне в театъра, да стане звезда. А тя искаше да стане бизнес дама! Много добре. Щеше да му е забавно да я обучава — макар да се съмняваше, че уроците щяха да бъдат успешни. Бизнес дисциплините бяха противоположни на характера й; тя бе прекалено емоционална, твърде непостоянна, за да обръща сериозно внимание на лабиринтите на финансовото дело. Но, разбира се, той предпочиташе да е така. Искаше любовница, а не бизнес партньор.

— Ще ти помогна — каза той, хвана ръката й, обърна я с дланта нагоре и целуна мекичкото между пръстите й.

Тя ги сви около неговите.

— Значи това е сделка? Сключихме ли договора, Мосю?

— Сключихме — отвърна той с триумфираща усмивка.

Котката скочи на коляното на Леони, претендирайки за мястото си, като надменно я погледна.

— Виждам, че имам съперник — засмя се той и извади една кутийка от джоба си. — Не посмях да ти го дам преди, за да не си помислиш, че се опитвам да те подкупя.

В кутийката имаше малка огърлица — тъничка нишка от различни диаманти. По средата й висеше малък златен диск, в който с дребни рубини бе изписано името на Беби. Бе най-изящната и очарователна панделка, която някоя котка някога бе имала и Леони се влюби в нея.

— Колко сте досетлив, Мосю — засмя се тя. — Точно каквото харесва Беби!

Той не искаше да й позволи да остане във Вилата още една нощ.

— Остави всичко — започна да й нарежда. — Нямаш нужда от нищо. Сега можеш да си купиш всичко, каквото поискаш.

Леони се върна в бялата стая, колкото да вземе снимката на Мари-Луиз, ръкавиците й и египетските статуйки.

— Напомнят ми за миналото — тихичко му обясни тя, докато ги прибираше в торбата си.

После се сбогува с Френар и им благодари за всичко.

— Грижете се за Вилата — заръча им — Аз ще се връщам, когато имам нужда от убежище.

 

 

Те вечеряха сами на яхтата, седяха под звездите на горната палуба, пиеха шампанско „Родере Кристал“, Леони колебливо си взимаше от сьомгата и аспержите, пренебрегвайки изкусителната купчинка горски ягоди.

За пръв път в живота си съм нервен с жена, помисли си Жил. Получих точно онова, което бях решил да си взема, а сега съм толкова несигурен.

За какво ли си мисли, чудеше се Леони. Толкова е мълчалив. Господи, дали не е променил решението си? Може би вече не ме иска, сега, когато ме притежава!

Напрежението помежду им ставаше непоносимо. Изведнъж той се изправи и се приближи до високоговорителя.

— Потегляме, капитане, ще се движим покрай брега до Кан.

Настъпи внезапна суматоха, когато моряците се събраха на долната палуба и оттам се разнесе монотонното боботене на мощната машина. Жил ги наблюдаваше неспокойно. Не можеха ли да се движат по-бързо? Имаше нужда от раздвижване и действие на борда, за да запълни огромната тишина между тях. Ето, така беше по-добре.

Яхтата напусна пристанището, минавайки покрай дузина други яхти, които затрептяха с многото си светлинки, щом започна да се спуска здрачът. Излязоха в морето, носеха се по вълните, усещайки прохладния вечерен бриз. Леони се отпусна. Излегна се на дивана под чергилото и се загледа в появяващите се на небето звезди.

Мосю стоеше над нея и я наблюдаваше.

Тя протегна ръка нагоре.

— Искам те — прошепна му тихо. Беше пораснала.