Елизабет Адлър
Скрити страсти (19)

18.

Жил дьо Кормон отмести стола си назад, качи крака върху бюрото и сключи ръце зад главата си, замислен за Леони. Копията от чертежите на колите дьо Кормон лежаха захвърлени пред него.

Леони е там, мислеше си той, в апартамента в „Крийон“, вероятно вече е закусила. Трябва да е облечена с дантелената роба, която толкова много му харесва, косата й сигурно е току-що сресана, а бузите й са порозовели от утринната свежест на младостта. Той почти изпита задоволство, като си я представи как го очаква. Спомни си Мари-Франс; дори в началото никога не си бе мислил за нея, щом веднъж излезеше от къщи — с изключение, разбира се, в дните, когато се родиха децата му. Неговите момчета. Беше време да им намери прилично училище, независимо какво смята Мари-Франс. И той бе тръгнал на училище на тяхната възраст и това се оказа добро за него — но тогава не бе имал майка като Мари-Франс. Нямаше голяма разлика дали ще е в училище или в къщи — освен че в къщи имаше повече храна, — не го задържаше нито присъствието на майка му, нито това на баща му. Ако се съди по вниманието, което му отделяха, те спокойно биха могли да си живеят и в друга страна.

Колко мразеше всичко това… мрачната, смълчана къща в провинцията. Къщата се оживяваше само когато те пристигнеха по време на някое от редките си посещения и слугите се разшетваха, за да е готово всичко за мадам дукесата. Спомняше си как градинарят донасяше цветя от парниците, слугините палеха огън в големите камини и постоянно ги зареждаха с въглища от големи кофи, така че просторните леденостудени стаи да грейнат от топлина; икономът до последния момент лъскаше среброто, а готвачите се суетяха в помещенията за опушване и подбираха сочна розова шунка. Понякога той се вмъкваше след тях в огромните хладни стаи, където висяха куките и очакваха тетревите и бекасите от новия сезон и където стояха вече заклани и оскубани, приготвени за печката дивите гъски и патиците от домашната ферма. Обичаше да се навърта край сладкаря, който плетеше малки кошнички от захарен памук, за да ги напълни после с някакъв топящ се в устата десерт, който той никога нямаше да опита. Приготовленията изглеждаха безкрайни и усилваха нетърпението му. Като да чакаш Бъдни вечер, даже по-хубаво.

А после най-сетне настъпваше денят на пристигането, бе буден още в зори, измъкваше се от тясното си легло в старата детска стая, за да надникне през прозореца какво е времето. Винаги бе мъгливо, когато идваха за лова, ала по-късно ставаше светло и ясно и на жертвите не оставаше никакъв шанс да избягат. Често оставаше с мосю Талбер, помагаше му да хранят със зърно малките пиленца и му беше много мъчно за тях.

До ден днешен си спомняше усещането, когато плискаше лицето си със студена вода, опитвайки се нескопосано да се измие, помнеше как обличаше дрехите си и вчесваше хубаво косата си. Косата му беше като нейната, гъста и тъмна, къдрава надолу, имаше и нейните очи, всички казваха така.

С бърз ход кабриолетите се задаваха по алеята; вече ги виждаше в далечината от наблюдателницата си на едно таванско прозорче, минаваха през гората и през парка — дузина кабриолети с лакеи, облечени в ливреи и кочияши с цилиндри — завиха към спирката пред западния портик, а там стоеше тя. Неговата майка. Най-красивата жена на света, той я обожаваше. Излизаха от кабриолетите, смеейки се и бърборейки, жените до една бяха толкова красиво облечени, а мъжете със своите оръженосци проверяваха оръжията си. Пушките бяха прекрасни; вечерно време той се промъкваше в оръжейната и поглаждаше красивите приклади, инкрустирани със сребро, и лъскавите смъртоносни цеви, оръженосците му даваха да ги подържи. „Време е татко ти да те научи да стреляш“, казваха му те развеселени. „На шест години вече си достатъчно голям да държиш пушка.“

Последният път, когато се случи всичко това, той си спомняше много добре. Тя повика приятелите си, докато влизаше достолепно в огромната къща, като междувременно даваше и нареждания на прислугата, оплаквайки се от студа, макар огромните огньове във всеки ъгъл на стаята да горяха и денем, и нощем от една седмица насам. „Мразя това място“, извика тя и се завтече нагоре по мраморното стълбище, за да се преоблече. „Много повече предпочитам Мулен“ — другата им къща в долината на Лоара — а после, като си спомни нещо, се спря по средата. „Къде е момчето?“, пак извика тя, той се показа иззад скривалището си зад гърба на Нани и се затича нагоре по стълбите към нея, тя се наведе и го помилва по косата с нежната си ръка. Беше толкова близо до него, че той усещаше мириса на парфюма й — и сега си го спомняше кристално ясно — с основа от жасмин и още няколко по-слаби земни нюанса.

— Беше ли добро момче? — попита го тя с високия си ясен глас.

— Да, мамо.

— Добре, тогава нека Нани те облече подходящо за тази вечер и можеш да дойдеш в салона преди вечеря. Върви сега, сигурно имаш домашни.

И тя го отпрати с едно безгрижно тупване отзад по дупето.

Естествено, че нямаше домашни, гувернантката, която майка му бе наела миналия месец, напусна, защото не можеше да издържа вече в голямата самотна къща, а маман не си направи труда да намери нова, макар Нани да казваше, че това е недопустимо. Така че той още не можеше да чете, въпреки че бе на шест години. Нани бе англичанка и самата тя не особено грамотна, затова не можеше да му бъде полезна, а на него ужасно му се искаше да може да чете. Разлистваше книгите, които откри в голямата мрачна библиотека, прекарваше пръстче по думите, изтъкани от буквите на азбуката, сам се бе научил да образува сричките, но думите бяха толкова дълги и съвсем не звучаха добре, ако ги произнасяше буква по буква.

Целият ден прекара в очакване на вечерта. Горе, в крилото, където се намираше детската стая, не достигаха звуците на музиката и веселбата в другия край на къщата. Той се бе скрил зад сукнената завеса и надзърташе оттам, когато Нани я нямаше наоколо, но успяваше само да долови смеха им. Дори се промъкна долу до нейната стая на първия етаж, прикривайки се зад вратата, омаян от аромата на парфюма й, докато тя се обличаше. Искаше му се да остане край нея завинаги, да чува думите й, когато си приказва с онези странни хора, да знае с какво толкова важно, разкошно и прекрасно се занимава, когато не е с него… какво го отделя от нея. Страхуваше се, че тя ужасно ще се разгневи, ако го хване и затова се затътри през голямата къща към детската стая, за да почака там, докато го повика Нани.

Най-сетне настъпи моментът — този последен път завинаги се бе запечатал в съзнанието му. Той вървеше, хванат за ръката на Нани, а те се обърнаха да го видят, всички онези елегантни дами и стройни джентълмени, усмихваха му се и той се разтапяше от топлотата им, като някое глупаво кутре, показващо чара си.

— И с какво се занимавате, млади господине, по време на уроците си? — прогърмя гласът на баща му, който само чакаше възможност да покаже сина си на своите приятели.

— С нищо, господине.

— С нищо? Какво означава това с нищо? — обърна се той към съпругата си.

Тя сви рамене.

— Не знам… ела тук, Жил.

Той послушно се приближи до нея, усмихвайки се на тези дълбоки тъмносини очи с гъсти завити мигли. Хвана я за ръката, докосвайки нежната й прасковена кожа, копнеейки тя да го прегърне.

— Защо не учиш, Жил? — вместо това го попита тя.

— Гувернантката си отиде, мамо, а ти не ми намери друга.

Тя се изчерви от смущение.

— Глупости — извика му, — достатъчно си голям вече, за да ходиш на училище… вече би трябвало да посещава училище? — обърна се ядосана към баща му после.

— Е, така е, вече е достатъчно голям, Режин…

— Нали разбра… следващата седмица ще заминеш за училище, момчето ми. Аз ще се погрижа за това — каза тя и отклони вниманието си от момчето към мъжа, застанал от едната й страна, хвана ръката му и седна до него. Мъжът бе очарован. Жил остана самотен и забравен. Тя току-що с лека ръка го бе обрекла на дванадесет години самота и мизерия и той я намрази за остатъка от живота си. Когато майка му загина, по ирония на съдбата при нещастен случай по време на лов в същата къща, той не изпита нищо, дори омразата му не намаля. Но винаги си спомняше колко красива е била, аромата на парфюма и допира до кожата й…

Той рязко се изправи, щом Вероне влезе в стаята.

— Извинете ме, господине, но бяхте ме помолили за няколко цифри във връзка с каучука за автомобилните гуми и за сравнение между трайността на различните марки бои.

— Благодаря, да, остави ги на бюрото ми. Ще ги прегледам по-късно. — Той погледна часовника си… почти дванадесет. — Ще се върна към три, Вероне.

— Разбира се, господине.

Вероне придружи работодателя си до салона, избързвайки, за да му държи отворена вратата, докато наблюдаваше как Жил излиза навън на студения вятър, без да забелязва каквото и да било. Обзалагам се, че отива при нея, помисли си той с похотлива усмивчица, това се случва за пръв път.

Голямата стая бе тиха и празна, леглото изпънато и недокоснато. Той влетя в апартамента, очаквайки да я намери още размотаваща се, както на яхтата, но тя бе излязла.

Къде ли е отишла? Закрачи ядосано по пода, докато чакаше да дойде Жоли.

— Сигурно обядва с мадмоазел Монталва, господине, те отидоха да огледат няколко къщи заедно.

Разбира се. Искаше да я види, да го озари усмивката й, да го разсмеят шегите й… глупак, трябваше да се досети, че тя няма да си седи в къщи по цял ден. Той затръшна вратата на синия апартамент и се запъти към ресторанта.

Главният келнер го настани на тиха маса до прозореца и веднага взе поръчката му.

— Един омлет с пикантни подправки, ако обичате, и ми донесете менюто с вината.

* * *

— Какво ще кажеш? — завъртя се Леони по средата на големия салон и разпери ръце към редицата от осем френски прозореца с орнаментирани железни балкончета, високия таван с гипсови корнизи, полирания паркет и двете мраморни камини, по една във всеки край на стаята.

— Идеалната стая за празненства — отвърна Каро — но погледни, има и по-малък салон, а камината е в стил Адам.

Те минаваха през празните стаи, следвани от екота на собствените си гласове и възкликваха при всяко ново откритие — спалнята на господарите бе с гардеробна за него и отделно гардеробна за нея, имаше две бани и малък уютен будоар с камина за студените зимни вечери и два високи прозореца, гледащи към покрития с шума площад, с малко балконче за по-топлите дни.

— Мисля, че е страхотно — каза Леони, преценявайки бъдещото си владение. Тя вече бе решила. Това щеше да бъде нейната къща.

— Удобна е — съгласи се Каро. — Има достатъчно място, за да се устройват забави.

Леони се спря, сякаш нещо я парна.

— Но Каро — коя съм аз, че да устройвам забави?

— Скъпата ми Леони, това няма да бъде никакъв проблем. Мосю познава всеки, който си струва да се познава тук, а и освен това всяка жена в Париж умира от нетърпение да види коя е онази, която най-сетне е успяла да разтопи леда в сърцето на Жил дьо Кормон! — Каро се засмя при вида на изненаданото лице на Леони. — Ще останеш изненадана колко бързо ще свикнеш с това — предупреди я тя.

— Но аз не знам какво да правя, Каро. Не знам как да организирам едно парти.

— Първо трябва да си наемеш добър готвач. И ако настояваш да вземеш Марок за свой иконом, добре е да имаш и някоя опитна домакинка — тя ще те научи как да поддържаш домакинството. Една добра прислуга ще знае какво точно да прави. Що се отнася до дрехите, послушай съвета ми, Леони, обличай се винаги по усет — зарежи всички правила и предписания. Никога няма да забравя как изглеждаше на моето парти — дори тогава имаше собствен стил.

— Ами къщата, Каро? Толкова е голяма — откъде да започна?

— Ела — Каро я заведе по средата на просторния салон. — А сега затвори очи и само си я представи. Това е твоята къща, твоята стая — трябва да изразява твоята личност. Каква би искала да бъде? Представи си себе си вътре.

Леони затвори очи и усилено се замисли, представяйки си белите стени, високите прозорци с балкончета; бяха като празна сцена. Разбира се! Къщата бе точно като театър, а стаята като сцена, където ще се разиграва действието. Тя естествено не би могла да бъде конвенционална и обикновена — изискваше пищност, подходящи материи, приказно бляскаво осветление като прожекторите на сцената…

— Знам точно какво искам — заяви тя, отваряйки очите си. — Тази стая ще бъде сребриста.

Вероне проследи с поглед как работодателят му минава покрай него, влиза в офиса и затръшва вратата зад себе си. Защо ли се върна толкова скоро? Дьо Кормон се появи един час след като бе излязъл.

— Вероне!

— Господине?

— Искам да намериш някой, който да държи под око мадмоазел Леони. Искам да знам къде е и какво прави — както преди.

— Да, господине — Вероне бе изненадан. Да не би да я подозираше, че вече му изневерява! — Ще получавате доклад всекидневно, господине.

— А, и, Вероне — спря се на вратата дьо Кормон. — Ще бъда готов с отговорите за офертите, които ми дадохте, утре сутринта.

— Да, господине — Вероне бе потресен. Обикновено дьо Кормон изясняваше подобни неща за един час, не повече.