Елизабет Адлър
Скрити страсти (67)

66.

Роберто взе сакото си и попипа джоба му, за да се увери, че писмото е още там. То успокоително прошумоля, той се усмихна и преметна сакото през рамо, мислейки си колко ще се зарадва Амели. Дали? Той закрачи по пътечката от хотела към вилата. Може би сега, когато беше бременна, нямаше да бъде толкова доволна от тази новина. Забави крачка, докато размишляваше над възможния проблем. Едно камъче стоеше на пътеката пред него и той го подритна нетърпеливо. Денят бе продължителен, нуждаеше се от душ и нещо за хапване, а после имаше още малко работа за вършене. Да държиш успешно Хотел д’Орвил бе работа, която трябваше да се върши седем дни в седмицата и той често работеше до късно, за да навакса с документацията. На всяка цена трябваше да провери тези цифри довечера.

— Роберто?

Познатият подигравателен глас на Диего го накара да замръзне на място. Роберто бавно отмести поглед от пътечката. Диего му се усмихваше — споменът бе запечатал всяка черта на лицето му, строгите зелени очи, тъмните вежди, широките плътни устни — както и слабото, сухо тяло. Диего бе елегантно облечен… безупречна риза, светло ленено сако. Изглеждаше по-голям.

— Няма ли да поздравиш стария си приятел? — пристъпи той към него с разперени ръце. — Било каквото било!

— Какво правиш тук? — думите излязоха насила от пресъхналото гърло на Роберто.

— Не мога да стоя далеч завинаги, Роберто. Това е и мой дом, нали.

Сърцето му биеше сякаш двойно по-бързо.

— Себастиау те предупреди…

— Роберто, изслушай ме, моля те — Диего умолително разпери ръце. — Много време мина. Не мога да променя онова, което се случи в миналото, но много се срамувам от него. Бях един млад глупак, Роберто, и направих много погрешни неща — ужасни неща, но съм се променил, кълна ти се. Никога няма да си простя онова, което сторих — но се надявам ти да ми простиш.

— Не те искам тук. Не искам да те виждам… не се набърквай в живота ми.

Роберто се прегърби, усещайки как пот се стича по гърдите му. Искаше да подмине Диего, но той му препречи пътя — за да го отмести, трябваше да го докосне.

— Роберто, кълна ти се, че съм различен. Това, че ме отпрати, бе най-доброто, което Себастиау можеше да направи за мен. Откъснах се от всички лоши някогашни влияния — когато бях оставен сам на себе си. Трябваше да направя нещо добро. Заминах за Колумбия, намерих си работа там — добивах смарагди. Бе много тежка работа, Роберто, но аз се вкопчих за нея, живеех като свиня в едно отдалечено миньорско градче на границата — отработих затворническата си присъда. Трябваше да го направя. Дължах ти го заради онова, което направих. От този си опит излязох нов човек, чувствам се пречистен от миналото.

Роберто тръгна напред, заобикаляйки протегнатата ръка на Диего, отбягвайки допира му.

— Стой далеч от мен — смотолеви той. — Не ме интересува къде си бил, нито как си се променил.

Той закрачи надолу по пътеката и щом стигна ъгъла, се обърна.

— Стой далеч и от Амели — предупреди го той. — Ако се приближиш до нея, Диего — ще те убия.

Погледите им се срещнаха. Диего широко разтвори ръце.

— Роберто! Как може да се държиш така? Бяхме като братя — повече от братя.

Усмивката му сякаш загатваше нещо.

Роберто се обърна, а Диего остана загледан как се отдалечава по пътеката. После сви рамене. Е, щом така щеше да бъде, тогава трябваше да следва друга линия на поведение.

 

 

Онка лежеше в ъгъла в стаята на Амели, главата й бе отпусната върху големите лапи. Мускулите на гладкия й гръб мързеливо помръдваха всеки път, когато една муха кацаше по него, а кехлибарените й очи, почти с цвета на очите на Амели, бяха притворени, докато наблюдаваше задрямалата си господарка.

Амели се раздвижи и главата на Онка тутакси се изправи. Очите й зачакаха да видят какво ще стане и щом Амели провеси крака от леглото, котката стана и се протегна.

— Здрасти, Онка — прозина се Амели, — време е да ставаме. Роберто скоро ще се върне в къщи.

Погали я по лъскавата златиста козина.

— По-късно ще те изведа на разходка — обеща й тя, — щом се захлади.

Облече се набързо и среса косата си. Бе по-късно, отколкото си мислеше. Следобедите спеше толкова добре, но нощите й създаваха проблеми. Не проблеми в истинския смисъл на думата, мислеше си тя, чешейки Онка по кръглото коремче, просто бебето избираше нощта, за да се събуди. Ще трябва да оправим този лош навик, когато се родиш, нежно му говореше тя.

Онка последва по петите Амели надолу по стълбите и навън на терасата. Ушите й се наостриха, когато чу, че се отваря вратата и Роберто се прибира. Той метна сакото си на стола, наля си уиски от бюфета и го гаврътна наведнъж. Господи, сега се чувстваше по-добре. Ръцете му трепереха, докато държеше чашата. Имаше нужда от още едно.

— Роберто — Амели влезе от терасата. — Не съм те чула кога си си дошъл, но Онка те усети — на нея нищо не й убягва.

Тя изненадана погледна уискито в ръцете му. Роберто рядко пиеше нещо друго освен вино.

— Нещо не е наред ли?

Той се насили да се усмихне, докато се навеждаше да я целуне.

— Разбира се, че не — всъщност тъкмо обратното. Ако бръкнеш в джоба на сакото ми, ще намериш едно писмо там — от Едуар.

— От Едуар?

Тя взе сакото и нетърпеливо зарови из джобовете му. От няколко седмици не бяха получавали вести от Ксара и Едуар, от Ки Уест.

— Предлага ми работа като помощник-управител на Паласио д’Орвил в Маями, щом го открият следващия месец — небрежно каза Роберто.

Амели извика от задоволство.

— Но това е фантастично — кога заминаваме?

Тя хвърли бърз поглед на писмото: близнаците се чувстваха чудесно, Ксара беше добре, Едуар — също… хотелът бе напълно готов — най-сетне — и бе станал страхотен, заслуга на всички д’Орвил. И искаха Роберто да поеме работата — с изгледи накрая да стане управител. Най-страхотната новина на света и Роберто бе готов за това, тя го знаеше. Бе работил толкова усилено, заслужаваше тази възможност.

Роберто гаврътна и второто уиски.

— Значи нямаш нищо против да напуснем Рио?

Амели изглеждаше замислена, това означаваше, че бебето й ще се роди в Америка. Тя му се усмихна.

— Нямам нищо против, Роберто, бебето ни ще бъде малко американче.

— Радвам се да го чуя — целуна я той по косата. — Виж, имам много работа тази вечер, Амели. Наистина не съм гладен. Ще се затворя в кабинета и ще се заловя за нея. Защо не отидеш до хотела и не вечеряш с баба?

Амели бе разочарована.

— Няма ли да го отпразнуваме? — попита тя, обгръщайки с ръце врата му. Миришеше необичайно на уиски. — Обичам те, сеньор ду Сантус, помощник-управителю на прочутия Паласио д’Орвил.

Роберто се усмихна.

— И аз те обичам, сеньора ду Сантус, но съм прекалено зает, за да празнувам — може би утре вечер.

— Обещаваш ли? — Амели го целуна продължително по устните.

— Обещавам.

Гласът на Роберто прозвуча разсеяно, той взе сакото си и се отправи нагоре по стълбите.

Амели се загледа след него с доволна усмивка. Той е толкова привлекателен, помисли си тя, докато се наслаждаваше на хубавото му тяло с тесни бедра, облечено в сива риза, която си подхождаше с русата му коса — сега прилежно подстригана, но все още доста дълга.

— Хайде, Онка — каза тя и изхлузи веригата от врата на животното. — Да идем да видим баба.

 

 

Чу се някакъв шум надолу по стълбите и Роберто погледна часовника си. Можеше ли Амели да се е върнала вече? Не, бе прекалено рано — вероятно просто Офелия чистеше. Той се върна към цифрите.

Вилата на д’Орвил на Копакабана си е същата, мислеше си Диего, докато си наливаше уиски от гарафата на бюфета. Той отпи една глътка, за да вкуси лекия ароматен алкохол. Предпочиташе кашаса — нищо не можеше да се сравни с добрата батида^[1], вече бе изпил няколко. Седна на бялата кушетка, вдигна краката си на ниската мраморна масичка пред себе си, отпивайки от уискито. Винаги бе харесвал тази къща в модерен, елегантно небрежен стил, който съвършено му подхождаше — много повече отколкото фазендата. Той заотваря огромните скринове и шкафове от тъмно дърво и тежките маси с масивни крака. Да, тук се чувстваше много повече у дома, на д’Орвил не можеше да им се отрече умението да комбинират старото с новото. Диего се приближи до бюфета, наля си второ питие и се върна на кушетката, взимайки гарафата със себе си, ала тя се изплъзна из внезапно загубилите своята увереност ръце на мраморната масичка. Разби се на две парчета с правилна форма и миризмата на уиски се смеси с аромата на цветя.

— Жалко — смотолеви Диего, облягайки се на възглавниците, — жалко за всичкото това уиски. Роберто бе застанал на прага и Диего се обърна с присмехулна зеленоока усмивка към него.

— Ами, здравей, стари приятелю. Пак съм аз.

— Предупредих те да стоиш далеч — каза Роберто с леден глас.

— Влизай, Роберто, чувствай се като у дома си. Хайде! — Долавяше се нотка на нетърпение в гласа на Диего. — Трябва да поговоря с теб.

Роберто се поколеба на вратата.

— Няма за какво да говорим.

— О, напротив, има изключително важни неща — и ти го знаеш, Роберто! — Лицето на Диего бе изкривено то гняв. — Ела тук — твърде много неща са се случили между мен и теб, за да бъдеш така нахално небрежен сега. Ела тук, Роберто!

Роберто бавно прекоси стаята и седна срещу Диего. Погледът му се спря на счупената гарафа и на разлятото по кремавата мраморна масичка уиски.

— Много добре — дистанцирано промълви той, — казвай каквото имаш да казваш.

Диего отново се усмихна, така бе по-добре — нещата вече бяха според неговите правила.

— Имам нужда от пари — направо каза той. — Много пари — и то веднага! Искам да ми ги дадеш, Роберто — и когато го направиш, аз ще си отида и ще те оставя на мира. Ще се върна в Париж, хареса ми там. Намирам го за много интересен град. Скъп, разбира се, за човек с моите вкусове.

Роберто остана мълчалив. Това отново бе изнудване. Какво можеше да направи, безпомощно се питаше той. Дори да намери малко пари и да ги даде на Диего, той щеше да се върне пак — и пак. Няма да постъпя така, реши изведнъж Роберто, той не може… просто трябваше да се изправи срещу последствията. В съзнанието му нахлу мисълта за щастливото, изпълнено с доверие лице на Амели, за вече закръгленото й тяло, носещо нероденото им дете.

— Разбира се, бордеите в Париж не са толкова добри, колкото някои от онези, които двамата знаем, Роберто — гладко продължи Диего, — не владеят същите техники — нямат същия финес…

Той свали краката си от масичката и закрачи към бюфета, за да си налее още пиене. Там имаше бутилка бренди — щеше да свърши работа. Внимателно я постави на мраморната масичка.

— Виждаш ли — иронично каза той, — колко съм внимателен — това бе просто инцидент, Роберто, просто инцидент — изплъзна ми се от ръката!

Смехът на Диего се разнесе из стаята и Амели настръхна от изненада, щом затвори входната врата зад гърба си. Онка наостри уши, тихичко заръмжа, тя постави ръка на главата й, за да замълчи, и се заслуша.

— Хайде, Роберто, отпусни се — налей си едно. В името на добрите стари времена? — Диего изля брендито в чашата и му я подаде.

Очите на Амели се разшириха. Не можеше да е Диего? Една бръчка се появи на челото й. Бяха минали години. Роберто й беше казал, че Диего е избягал от къщи, защото имал неприятности с полицията, че е заминал в чужбина и никога няма да се върне — че най-сетне е скъсал със старите си лоши навици.

Тя по-здраво стегна веригата около врата на Онка и влезе в салона.

— Гледай ти, гледай ти, това е Амели. Господарката на къщата — и бъдеща майка, както виждам.

Погледът на Диего фамилиарно се плъзна по тялото й и Амели почувства, че се изчервява.

— Диего! Какво правиш тук?

— Просто се отбих да видя старите приятели. Какво — няма ли да ме целунеш приятелски за добре дошъл, Амели?

Смехът му бе присмехулен.

— Никога не съм те целувала, Диего Бенавенте, и никога няма да го направя.

Амели се запъти към Роберто и забеляза счупената гарафа, Онка отстъпи назад от масата, избягвайки силните изпарения на уискито.

Диего се усмихна. Щом Амели беше тук, ситуацията ставаше перфектна. Сега Роберто нямаше да посмее да му откаже. Той се приближи до рояла и се настани на столчето пред него. Чашата му остави влажно петно върху гладкото абаносово дърво, а той прокара пръсти по клавишите.

— Мислех, че мога да ви позабавлявам — усмихна им се, — с една-две песнички за Париж — може би една от онези, които майка ти е пеела, Амели.

Лицето й побледня от смущение, а Диего се разсмя — щеше да бъде лесно.

Роберто хвана Амели за ръка и я придружи до вратата. Онка вървеше до тях, като поглеждаше нервно назад, долавяйки напрегнатата атмосфера.

— Качи се горе, Амели — тихо каза Роберто, — остави ме да се оправя с това.

Погледите им се срещнаха.

— Какво има, Роберто, какво става?

— По-късно ще ти обясня — твърдо отвърна той, — качи се горе, Амели, моля те.

Тя хвана по-здраво веригата на Онка и бавно се заизкачва по стълбите, долавяйки щракването на вратата, която Роберто затвори зад гърба си.

Спалнята бе спокойна, прозорците — отворени за топлия нощен въздух. Тя седна тревожно на леглото и започна да гали Онка по гладката главица, надавайки ухо за всеки звук, долитащ отдолу. Нищо не можеше да чуе и с въздишка се облегна на възглавниците, чудейки се какво става.

В тихата нощ до слуха й достигнаха гласовете им, които сега бяха високи и неочаквано се чу трясък от разбито стъкло — а после настъпи тишина. Сепната, Амели се изправи. Внезапното мълчание бе непоносимо. Тя хвана Онка за веригата и забърза надолу по стълбите.

Двамата мъже седяха един срещу друг. Диего пиеше бренди направо от бутилката, а Роберто бе хванал с ръка челото си, откъдето се стичаше кръв. Парчетата от счупената чаша бяха пръснати по пода. И двамата извърнаха погледите си към нея, щом влезе в стаята с Онка до себе си.

— Мисля, че е по-добре да си вървиш, Диего — тихо каза тя, — достатъчно бели направи за една нощ.

— Още не съм свършил — невинно се усмихна Диего. Още не съм си говорил с теб, Амели — а ми се струва, че имаме какво да си кажем.

Гласът на Амели звучеше малко по-високо от нормално и Онка въпросително повдигна глава.

— Няма нищо, за което да искам да си говоря с теб — и нищо, което някога бих искала да чуя от теб.

— Тогава може би аз трябва да говоря — има едно-две неща, които Роберто сигурно би се заинтересувал да чуе за хубавата си аристократична съпруга.

Амели объркана се втренчи в него, какво искаше да каже?

— А и — продължи Диего — има едно-две неща, които Амели може да иска да узнае за теб, а, Роберто?

Диего демонстративно внимателно остави бутилката на масата и закрачи из стаята. С ръце в джобовете той се обърна към жертвата си, вкусвайки собствената си сила.

Онка седеше кротко до Амели и наблюдаваше всяко негово движение.

— Не искаш ли да узнаеш нещичко за прекрасния си съпруг, а, Амели — или може би подобни груби детайли ще бъдат прекалено разстройващи за жена с такъв изтънчен произход като теб? Е, сега ще ти кажа, Амели д’Орвил, Роберто ми принадлежи, ние сме свързани с връзка, по-здрава от всяка, която можеш да си представиш — връзка на кръвта, Амели — и на плътта.

Роберто се наведе към него, стиснал в ръка тежкия алабастров пепелник.

— Ще те убия, Диего — ако кажеш още една дума, ще те убия.

Диего отметна глава назад и се разсмя.

— Ще ме убиеш? Няма да ме убиеш, Роберто, ти не можеш да живееш без мен. Знаеш какво сме един за друг. Хайде, Роберто, Амели е тази, от която трябва да се отървеш.

— Достатъчно — извика Роберто, — достатъчно.

Той заплашително вдигна пепелника, а из стаята се разнесе тихото ръмжене на Онка.

— Знаеш ли коя е тя? — захили се Диего. — Тя е дъщерята на една курва — кабаретно момиче, издържано от богат мъж. Тя не е д’Орвил. Леони никога не е била омъжена за Шарл… нейният баща е „Мосю“.

Той се обърна към Амели.

— Ти живееш в лъжа, скъпа моя — спокойно каза той, — цял живот си живяла в лъжа… д’Орвил си, колкото съм и аз.

Ръката на Амели затрепери, Онка дръпна веригата и нервно я опъна напред. Сълзи се появиха на очите на Амели. Какво означаваше това, че тя не е д’Орвил? Чу как Роберто крещи заплашително и подигравателния смях на Диего; всичко сякаш се случваше някъде далеч, толкова далеч… някъде другаде, не там… не със нея. Насилието изпука във въздуха, когато Роберто се спусна към Диего… тя с кожата си долавяше яростта му. Щеше да убие Диего заради нея… не можеше да го остави да направи това. Онка се изправи, забивайки нокти в полираните дъски и с ръмжене се хвърли напред.

— Онка — прошепна Амели, когато отново се хвърли напред. Силна болка проряза мускулите на гърба й и тя автоматично разтвори ръка. Веригата се изплъзна през разтворените й пръсти, а голямата котка скочи и се хвърли към гърлото на Диего. За части от секундата тя го достигна, ала нож блесна в ръката на Диего, преди да падне на земята, повален от тежестта на тялото й, силните й зъби вече бяха захапали шията му, но той успя да прободе корема й с ножа.

Човекът и животното лежаха неподвижни на пода, посипан със счупени стъкла и с петна от уиски и кръв. В елегантния салон настъпи гробно мълчание.

Амели знаеше, че са мъртви още преди Роберто да коленичи над тях. Един човек лежеше мъртъв заради нея, а тя не изпитваше нищо. Защо, питаше се, сякаш ставаше въпрос за някой друг. Бе оставила Онка да се измъкне от веригата… а сега Онка също бе мъртва. Лицето на Роберто бе бледо, а гласът му трепереше. Той я прегърна закрилнически.

— Амели, нека да те заведа горе.

— Какво ще стане с мен, Роберто? — Тя послушно тръгна с него. — Полицията ще ме задържи ли?

Роберто я погледна ужасен.

— Бе нещастен случай, Амели — Онка го уби. Ти нищо не можеше да направиш.

Амели долови страха в гласа на Роберто, но той се опитваше да запази спокойствие заради нея, знаеше го. Бе толкова добър с нея, толкова мил. Но това не беше нещастен случай, нали?

Роберто я сложи да си легне в леглото.

— Ще отида да извикам лекар — каза той, — и баба. А после трябва да се обадя в полицията. Всичко ще бъде наред, Амели, обещавам ти.

— Роберто — извика го тя настойчиво, — какво искаше да каже той, Роберто — че не съм д’Орвил?

— Това бяха глупости, Амели, големи глупости — той просто искаше да ни причини нещастие — уморено отвърна Роберто. — Сега го забрави, скъпа моя, просто го забрави. Аз ще се погрижа за всичко.

Роберто слезе обратно по стълбите. Насилието все още трептеше в тихия нощен въздух и той застана на вратата на салона, загледан в телата. Ръката на Диего още стискаше ножа, забит в корема на Онка, а пъстрите му невиждащи очи бяха втренчени в тавана. Кръвта от разкъсаната му гърло бе напоила бялата риза и на килима се бе смесила с тази на животното.

Лицето на Роберто се сгърчи от болка и сълзите се затъркаляха надолу по бузата му. Господи, помисли си той, аз го обичах. Въпреки всичко го обичах.

* * *

От полицията бяха загрижени да не разстройват горката сеньора ду Сантус повече, отколкото е необходимо.

— Да се случи такова ужасно нещо на сеньората — успокоително бе казал капитанът. — Не е за пръв път обаче. Тези големи котки могат без предупреждение да станат зли.

Полицаите бързо бяха вдигнали телата и салонът бе почистен от кръвта.

— Какво ще правят с Диего? — попита тя Роберто, загледана в петното на пода, където бе лежало тялото му.

— Ще го занесат в болницата — отвърна той и след кратко мълчание добави, — погребението ще е утре.

— Ще отидеш ли на погребението?

— Амели — простичко отговори Роберто. — Трябва.

Сълзи започнаха да се стичат по бузите й.

— Не плачи, Амели, вината не беше твоя, наистина не беше.

— Не плача за Диего — зарида още по-силно тя, — плача за теб и мен. Не разбираш ли, Роберто, нещата няма да бъдат никога отново същите.

— Да, да, ще бъдат — успокои я той, — ще видиш, Амели, всичко ще бъде, както си беше. Ела да си легнеш, не трябва да се вълнуваш така — помисли за бебето.

Бебето! Бе забравила за бебето! Амели потръпна. Слава богу, детето й нямаше да знае нищо за това — нямаше никога да научи, че майка му е убила човек!

— Доктор Валдез ще ти даде нещо, за да заспиш — каза Роберто, докато я галеше по главата. — Утре ще се почувстваш по-добре. И помни, Амели, заминаваме за Флорида след няколко седмици — чака ни нов живот.

Тя лежеше в затъмнената стая със затворени очи и мислеше. Да, слава богу, чакаше ги нов живот — живот без Диего… и без Онка, нейната хубава, обична Онка. Сълзи закапаха от затворените й очи по възглавницата, плачеше за Онка и за своята загубена невинност.