Елизабет Адлър
Скрити страсти (49)

48.

Ню Йорк! Амели скочи от леглото и изтича до прозореца да провери дали това още бе прозорецът на хотел „Уолдорф“.

Пухкави снежинки се завъртаха от невидимото небе и падаха мълчаливо на земята като дебело бяло одеяло. Очите й станаха кръгли от учудване. Сняг! Наистина валеше сняг! С радостен вик тя забърза през салона и влезе в затъмнената спалня, разтърсвайки Роберто, сгушил се под купчина одеяла.

— Роберто, Роберто, ставай! Вали сняг!

— О… върви си, Амели.

Той се скри по-дълбоко под завивките.

— Роберто! Трябва да станеш! Навън вали сняг.

— Амели — сънената му руса глава се показа изпод одеялата, — седем часа сутринта е. Нали щеше да бъде ваканция… остави ме на мира.

— Но, Роберто, не разбираш ли? — въодушевено извика тя. — Никога преди не съм виждала сняг.

Той бавно се изправи, отметна назад косата си и се прозя, ясносините му очи се втренчиха в развълнуваното й лице.

— Е, добре — усмихна се той. — Ставам.

— Побързай тогава — каза тя, подскачайки на леглото, — веднага трябва да се облечеш.

Тя сграбчи завивките, за да ги издърпа от него, но той ги грабна обратно и запротестира.

— Не прави това, Амели — възмути се Роберто.

— Защо не?

Гледаше го изненадана. Голите му гърди бяха загорели и изглеждаха кафеникави на фона на белите чаршафи.

— Не носиш ли пижама? — подозрително го попита тя.

— Никога не нося пижама. Не обичам пижамите.

— Колко глупаво — каза Амели, дърпайки чаршафите. — Както и да е, и без това съм те виждала без дрехи.

— Беше различно, когато бяхме малки — твърдо заяви Роберто, — но сега аз съм на шестнадесет, а ти на четиринадесет — време е да започнеш да се държиш като млада дама.

Амели бе смазана.

— О, Роберто, никога не съм предполагала, че можеше да ми го кажеш. Всеки друг, но не и ти.

— Е, истина е. — Тя изглеждаше толкова съкрушена, че го досмеша. — Всички порастваме, Амели. Ами приятелките ти в училище, не са ли са се променили и те сега?

— О, те — презрително извика тя — могат да мислят само за дрехи и момчета.

— Е, да мислиш за дрехи съвсем не е лошо — каза той, провеси краката си през леглото и благоприлично се загърна с чаршафа. — Ще изглеждаш много по-добре в някакви хубави дрехи.

Амели се втренчи надолу в сложната шарка на зеления хотелски килим. Дори през ум не й бе минавало, че той може да си мисли, че тя не изглежда добре… да изглеждаш добре дори не бе нещо, за което някога си бе давала сметка. Беше си просто такава, каквато си беше. Външният вид не й се струваше важен, или поне не толкова важен, колкото да ти е хладно в горещината, да си отрежеш косата, защото е много по-лесно да се справяш с нея, когато е къса — макар че тя пак бе пораснала след онзи злощастен случай, когато я бе остригала съвсем до кожа. Да бъде млада дама! Амели въздъхна. Напоследък всичко бе толкова сложно. Тя и Роберто винаги са били заедно — когато бяха малки, тя се пъхаше в леглото му, за да се сгуши до него и да му довери своите тайни, носеше неговите торбести бели ленени шорти, стегнати около талията й с един от коланите му, взимаше назаем пуловерите му, плуваше гола с него в реката до фазендата — а сега той искаше от нея да бъде млада дама! Предполагаше, че и той трябва да бъде млад мъж, каквото и да означаваше това. Тя го погледна, омотан в чаршафа… какво толкова криеше отдолу, което не бе виждала преди? И какво променяше това в края на краищата? Амели скочи от леглото и се запъти към вратата.

— Ще се облека и после ще изляза да видя снега — съобщи му Амели, — можеш да дойдеш и ти, ако искаш.

Той долови леко треперене в гласа й.

— Разбира се, че ще дойда — отвърна й, — искам да съм първият, който ще хвърли снежна топка по теб.

— Снежна топка? — Амели се спря с ръка на дръжката. — Снежна топка, Роберто ду Сантус! Обзалагам се, че първа ще те уцеля!

Отне й точно две минути да облече дрехите си и да напъха косата си под новата вълнена шапка, която си бе купила вчера, защото й измръзнаха ушите. Никога не бе усещала такъв студ, който те сграбчва, вледенява дори костите ти, докато се вкочанят, а леденият вятър драска лицето ти. В Рио никога не беше така, но пък и никога нямаха такъв прекрасен сняг там. Тя надзърна в стаята на Изабел, която още спеше, дантеленият й халат бе сгънат внимателно на стола до леглото. Стаята ухаеше приятно на сладък парфюм… като цветя, помисли си Амели. Баба винаги ухаеше на летни цветя… това ли бе имал предвид Роберто под „порастване“? Не трябваше ли сега и тя да мирише на цветя вместо на сапун и вода, не трябваше ли да има дантелени пеньоари и малки пухкави дамски пантофки? Загледа се надолу към краката си, които бяха приели застрашителни размери под новото й топло зимно палто. Можеха ли стъпалата й да изглеждат малки и изящни? Тя нетърпеливо прогони тази мисъл… къде беше Роберто?

— Да вървим — показа се той от стаята си и се запъти към вратата, — накара ме да те чакам.

— О, Роберто!

Тя ядосано се спусна след него, затичвайки се по коридора към асансьора, нетърпелива да чуе звънването му на шестия етаж, и изблъска Роберто настрани, за да може сама да натисне бутона. Металната решетка се плъзна, затваряйки ги вътре, и асансьорът заслиза надолу.

— Ние сме животни в клетка — засмя се Амели, — хванати от лош директор на цирк.

Роберто нежно й се усмихна. Тя наистина беше такова малко момиченце. Чувстваше се толкова по-голям от нея, много, много по-голям.

Амели се втурна през фоайето на елегантния хотел, в който не се виждаше никой друг освен изненаданата служителка на рецепцията и няколко безделничещи носачи, спрели при големите стъклени въртящи се врати да наблюдават гледката навън. Улицата, покрита с бяло, бе озарена от нова светлина, а сивите сгради отсреща се криеха зад воала на падащите снежинки.

— Почакай — каза Роберто и я обърна към себе си. — Дай да ти оправя шала, преди да излезем на студа.

Тя повдигна брадичка, загледана в лицето му, докато той завързваше синия вълнен шал. Роберто наистина изглеждаше много добре, толкова хубава права гъста руса коса и най-ясносините очи, можеше да му вярва за всичко. Той пъхна края на шала й под брадичката и с едно бързо движение дръпна вълнената шапка над очите й, а след това се втурна към вратата, за да излезе пръв на снега.

— Животно — изрева Амели, хвърли се след него към вратата и се втурна на тротоара през смях, но неочаквано се подхлъзна на мекия сняг. — Нали е чист? — попита тя, взе пълна шепа и го потри в бузата си. Бе прекрасен — студен и искрящо чист.

В новопоявилата се пухкава тишина гласът й прозвуча странно приглушено. Пето авеню бе безлюдно, нетипичната за сезона октомврийска снежна буря бе накарала Ню Йорк да спре за малко и се чуваше единствено скърцането на собствените й стъпки, докато крачеше по тротоара.

Една снежна топка я шляпна по рамото и тя се обърна, за да протестира, но бързо се наведе, защото втора вече летеше към нея.

— Ще те пипна — изкрещя тя, а гласът й отекна в съседните сгради, докато загребваше сняг, за да замери Роберто.

— Чакай, чакай — извика той, — мир, Амели. — Но държеше двата пръста на едната си ръка кръстосани. — Мир, ела при мен!

Той й подаде ръка и я поведе към средата на улицата.

— Погледни това — каза й с изпълнен с благоговение глас. Пето авеню се простираше пред тях с цялата си дължина, безупречно бяло, небелязано от човешки стъпки или гуми на коли.

— Сякаш си първият човек на Луната — извика Роберто.

С викове и смях те затичаха, хванати ръка за ръка, надолу към центъра на улицата, а зад тях остана зигзагообразната хлъзгава следа на веселото им движение.

— Спри, спри — възпротиви се Амели, щом стигнаха Тридесет и четвърта улица, — отказвам се, а ти?

— Още не… хайде — той я дръпна надолу по старата Тридесет и четвърта улица, влачейки я за ръката, а Амели бе останала съвсем без дъх, за да може да се съпротивлява.

После обаче спря безпомощно на спирката до „Мейсис“.

— Не мога да тичам повече — и се облегна задъхана на витрината.

Той й се усмихна.

— Стига толкова, а? Момичетата не знаят как да тичат, винаги си размахват прекалено много ръцете.

— О, Роберто ду Сантус. Ако ми беше останала малко сила, щях да ти натрия лицето в снега.

— Никога не заплашвай, когато си безпомощна — ухили й се той и посипа главата й с пълна шепа сняг.

— Добре, добре — засмя се Амели, — предавам се, ако ми купиш чаша горещ шоколад и поничка. Умирам от глад.

Роберто погледна към лъскавата витрина на „Мейсис“.

— Виж, Амели, защо не носиш нещо подобно? — Той й посочи една рокля, конфекция, от розова коприна с широка бяла якичка, — ще изглеждаш наистина добре в това — ако си направиш косата по подходящ начин, разбира се.

Амели я огледа критично, тя бе всичко, което мразеше… коприна, с която трябва да внимаваш, розово — ъх! И тази глупава якичка! Защо трябваше така внезапно да става хубава само защото бе на четиринадесет? С последен, изпълнен със съмнение поглед назад към розовата рокля тя пресече улицата, хваната за ръка с Роберто и двамата се отправиха към задименото кафененце на отсрещния ъгъл. Дали щеше да изглежда хубава в нея? И защо й бе казал това той?

 

 

— Здравейте — извика Изабел, щом вратата на апартамента се затръшна. — Къде бяхте толкова рано?

— Бабо — Амели свали мократа си шапка и палтото и ги захвърли на пода, — как се чувстваш днес?

— Много по-добре, скъпа, благодаря ти.

Изабел доволно сгъна пръстите си. Две седмици лечение и манипулации бяха оправили онова, което бе смятала за начало на артрит. Струваше си пътуването до Ню Йорк дори само за да се отърве от страховете си.

— Бабо, навън вали сняг! Прекрасно е! Роберто и аз се бихме със снежни топки, а после тичахме през целия път до средата на Пето авеню — тя надзърна през прозореца, — още си личат следите ни.

Бузите на Амели бяха зачервени от студ, а ясните й очи искряха от удоволствие. Изабел й се усмихна.

— Твоят първи сняг, Амели… неочаквано удоволствие през октомври.

— Бабо, ще дойдеш ли с мен да пазарувам? — внезапно я попита Амели. — Искам да ми купиш нови дрехи — няколко рокли и други неща, нали знаеш — като за по-големи.

Изабел остави чая си и хвана ръката на внучката си. Значи малката мъжкарана искаше момичешки дрехи? Признаваше си най-сетне, че трябва да порасне?

— Разбира се, че ще отидем заедно, скъпа — обеща й тя, — нищо не бих желала повече от това.

 

 

Дьо Кормон уморено погледна часовника си; влакът от Чикаго закъсняваше вече цял час, а с тази скорост, изглежда, докато стигнеха до Гранд Сентрал Стейшън, закъснението щеше да се увеличи близо два часа. Кой бе очаквал снежна буря толкова рано? Отново се облегна на меката седалка, опитвайки се да се концентрира върху документите, но цифрите танцуваха пред очите му и той с въздишка ги остави настрана и се замисли за срещите с производителите на автомобили в Чикаго, които току-що бяха приключили. Не минаха добре. Колите на дьо Кормон губеха в сравнение с конкуренцията на пазара, защото все повече и повече компании го атакуваха… прекалено „специални“ са, бяха му казали те, прекалено авангардни и невъзприемащи се… ако искаш да имаш големи печалби, тогава прави като „Форд“! „Форд“! Същото като „Ситроен“ във Франция — произвеждаха евтини малки колички за не особено състоятелни купувачи! Пускаха работника на пътя в техните черни кутийки и ги наричаха автомобили! Новият модел на дьо Кормон бе нещо наистина красиво, източени форми, сигурен блясък, постигнат от дузина слоеве специален лак, оцветен в блестящо алено, яркосиньо или тъмнозелено. Всичко в тази кола бе изпипано до съвършенство и внимателно измислено. Кожата бе поръчана специално в една кожарска работилница, където използваха само безупречен материал, обработен точно до необходимата степен на еластичност и после обагрен в бежово, кремаво или бронзово, за да си отива идеално с лакираната каросерия. Месинговите части бяха доставени от една малка фабрика в Англия, специализирала се в изработката на изделия от месинг преди повече от век, дървените части бяха от качествено орехово дърво — а двигателят бе шедьовър на френския и италианския дизайн, комбинация, осигуряваща най-прецизния инструмент за регулиране на скоростта и мощността.

Тогава защо не се продаваха проклетите коли? Този въпрос го измъчваше. Знаеше, че са най-доброто, което предлага пазарът, а и хората продължаваха да купуват скъпи коли — ролс-ройс, бугати, испано-суиза, мерцедес бенц, лагонда.

Той въздъхна от безсилие и отново погледна часовника си. Господи, щяха да се забавят още един час, знаеше си. Имаше ли наистина някакво значение това? Никой не го чакаше, никой, който той би искал да види. Нямаше причина да се задържа в Ню Йорк. Щеше да опита да отплава, колкото е възможно по-скоро, може би дори утре или вдругиден, макар че без съмнение всички щяха да се опитат да си тръгнат сега, когато времето се развали — никой нямаше да иска да остане в разгара на снежна буря. Бе ужасно студено в този влак. Жил потри замръзналите си ръце. Щеше да отиде да види дали не може да си вземе едно уиски, за да се постопли. Щеше да се радва, когато пристигнеха, поне в „Уолдорф“ бе комфортно.

 

 

Роберто чакаше баба и Амели в гостната… те сигурно за никъде не бързаха тази вечер, самият той отдавна се бе приготвил.

— Хайде, вие двете — извика Роберто през затворената врата към стаята на Амели, — спомнете си, че това е последната ни нощ в Ню Йорк, а вие я пропилявате.

Щяха да вечерят в „Делмонико“ и той го очакваше с нетърпение. Това бе нещо, с което можеше да се похвали пред Диего за разнообразие, вместо непрекъснато само той да му разправя къде е бил. При Мадам Сузана и всичко останало. Питаше се какво ли е при Мадам Сузана. Диего казваше, че момичетата са прекрасни, едри северни блондинки от Германия и Швеция, момичета с гладка кожа и бадемови очи от Азия, тъмни, страстни, синеоки момичета от Румъния и Ирландия, както и красиви, чувствени местни мулатки. Потръпна при мисълта за тях, чудейки се за пореден път откъде намира пари Диего. Той никога не му казваше. Диего никога нищо не му казваше — винаги премълчаваше нещо, запазваше го в тайна.

Коприната е приятна на допир, помисли си Амели, плъзгайки я през раменете си и надолу. Плисетата на полата се завъртяха приятно, докато закопчаваше около кръста си колана с изящната малка тока и се оглеждаше преценяващо в огледалото. Без съмнение с роклята изглеждаше като истинско момиче, тя подчертаваше малките й гърди, които Амели се правеше че не съществуват, но които изглеждаха добре. Стегна колана с още няколко дупки и се завъртя, за да се огледа в гръб. Роберто се бе оказал прав. Отиваше й… нали?

— Готова съм — съобщи Амели и тържествено влезе в стаята с надменно изражение, спирайки се пред Роберто, за да му покаже новия си външен вид.

Роберто виновно пропъди мислите за Мадам Сузана и белите бедра. Той изненадан се загледа в Амели. Изглеждаше толкова хубава — красива всъщност. Светлорозовата коприна падаше на меки плисета, прикривайки още по момичешки слабата й фигура, правеше я по-закръглена, караше я да изглежда по-голяма. Дългите ръкави на блузата със стегнати маншети бяха бели на цвят, за да подхождат на якичката, очертаваща остро деколте. Амели бе сложила и розови чорапи на тънките си крака, обути в сребърни сандали на високи токчета. Прекрасната й грива бе сресана назад, така че къдриците да се укротят във вълнисто море от коса, която бе вързала на опашка с голяма кадифена панделка.

Тя тревожно зачака неговата присъда, несъмнено готова, мислеше си Изабел, да се втурне обратно в стаята и да разкъса цялата си нова премяна, ако той й кажеше и една критична дума.

Роберто подсвирна одобрително.

— Това не е ли роклята, която ти показах на витрината на „Мейсис“?

Амели нервно оправи полата си.

— Да — призна си тя.

— Винаги можеш да се довериш на добрия ми вкус, Амели — усмихнат каза Роберто, — изглеждаш страхотно! Тази вечер ще бъда под ръка с двете най-красиви жени в Ню Йорк — посрещай ни „Делмонико“!

 

 

Бе седем и половина, когато Жил дьо Кормон най-накрая пристигна в „Уолдорф“ и се запъти направо към рецепцията, за да разбере кога тази седмица тръгва кораб за Франция. Слава богу, за пръв път малко късмет, откакто бе пристигнал — един английски лайнер отплаваше в единадесет на следващата сутрин. Той погледна списъка с имената, докато се подписваше… сред тях не откри познати. Бе сам в Ню Йорк. Управителят веднага бе повикан на рецепцията, защото той лично се грижеше за настаняването на знатните гости на хотела и Жил, отегчен, набързо прекъсна възторженото му приветствие. После ядосано зачака асансьора, който сякаш спираше на всеки етаж. Управителят го погледна извинително, когато асансьорът спря пред тях и една добре облечена жена под ръка с красив рус млад мъж излезе широко усмихната от него. Жил пристъпи вътре и украсената желязна врата прецизно се затвори след него, оставяйки го във внезапно станалата непоносима самота. Замисли се за разкошния апартамент, който го очакваше, празен…

 

 

Изабел и Роберто изчакваха във фоайето да слезе и другият асансьор. Кой бе този човек? Лицето му й се стори познато… някой твърде добре познат, бе сигурна в това — и то французин. Толкова време бе минало, откак за последен път бе ходила във Франция, че дори вече не можеше да си спомни лицата на някогашните си приятели. Спомените й вече бяха само приятна мъгла.

Вратата на втория асансьор се отвори и от него излезе Амели, щастливо усмихната. Роберто й помогна да си наметне пелерината, като внимателно я оправи на раменете, докато Амели приглаждаше неестествено опнатата си коса. Тя е такова златно момиче, помисли си Изабел, много висока за възрастта си, но с грациозността на жребче, която изобщо не съзнава. Щеше да стане хубава жена като майка си — но въпреки това имаше нещо и от Шарл в нейната спонтанна природа, в небрежното й поведение. Бедният Шарл, той никога нямаше да узнае, че има такава прекрасна дъщеря. И бедната Леони — никога нямаше да я види.

— Хайде, бабо — извика Амели, хващайки Изабел под ръка, — ти пак мечтаеш.

 

 

Лайнерът „Нормандия“ бе имал бурно плаване. Октомври не бе известен с доброто си време в Атлантика, но това пътуване бе изключително бурно и обезкуражените пътници бяха прекарали по-голямата част от него в каютите си. Марок почука на вратата на Леони.

— Навън вали сняг — каза той, изтупвайки от сакото си, докато влизаше, топящите се снежинки, — но новините са, че ще пристигнем в Ню Йорк рано сутринта.

Леони въздъхна облекчено; вече бяха закъснели един ден и тя щеше да се почувства много по-добре, когато краката й стъпеха здраво на сушата. Отмести настрана подноса с нежеланата вечеря и надзърна навън в бурната нощ.

— Колко рано сутринта?

— Около шест.

— Шест! О, Марок! — намусена се хвърли в креслото тя. — Защо се съгласих на този концерт?

И двамата знаеха защо. Бе заради любимата й благотворителност. Той остана поразен, когато бе приела, макар да знаеше, че би направила всичко за децата. Но за да преплуваш целия Атлантически океан заради един концерт и един благотворителен бал, се искаше много, особено сега, когато й се налагаше да се откъсне от така трудно завоюваната почивка.

Предложението бе пристигнало в последния момент, но Леони не се поколеба.

— Имаш ли някаква идея колко пари могат да съберат за една нощ тези жени от организацията? — попита го тя, когато той се опита да възрази срещу това. — Могат да съберат достатъчно, за да се погрижат за стотици деца, новородени бебета, оставени на прага като изхвърлени котенца, нещастни малки деца без покрив над главите си и умиращи от глад.

Тя широко бе разтворила ръце, сякаш сочейки хубавия си дом — старата Вила, която непрекъснато се подновяваше и винаги бе красива.

— Как мога да остана тук, в този комфорт, когато знам, че съм в състояние да направя нещо, за да им помогна?

Големият лайнер се наклони върху вълните.

— Пак започва — засмя се тя, когато до ушите им достигна шум от счупено стъкло, а Шоколад ужасена притича през стаята и се скри в скута й. — По-добре извади уискито, Марок, и картите… и намери някой от нашите спътници, който още може да се държи на краката си. Ще бъде една от онези дълги нощи!

 

 

Джеймз Омир Александър Джеймисън III се отпусна в червеното кожено кресло, наслаждавайки се на брендито и наблюдавайки групичката на масата за карти. Бе забелязвал един-двама от тях преди — бяха сред малцината, появяващи се на вечеря по време на това пътуване, но за пръв път виждаше жената и онова, което виждаше, му хареса. Тя бе навила нагоре ръкавите на семплата си ленена риза, а прекрасната й руса коса бе прибрана назад и разкриваше гладкото й арогантно лице, без това да я лишава от женствеността й… или само малко — една детинска панделка от синьо кадифе бе грижливо завързана около врата й. Харесваше му косата й, завита в непокорни къдри, които от време на време тя нетърпеливо отмяташе настрана с изящната си ръка, по която не се забелязваха пръстени… той обърна внимание на това специално, нямаше пръстени. Значи не беше женена!

Много насериозно приемаше покера, играейки демонстративно смело и без страх от евентуална загуба, отпиваше по малко уиски от една чаша, която бе допълвана непрестанно и с живата си игра непрекъснато ги караше да бъдат нащрек, а понякога внезапно ги разсмиваше с някой остър коментар.

Корабът още се люлееше под тях, сякаш търсеше къде да се хване по някаква хлъзгава повърхност и повечето пътници не се осмеляваха да излязат от каютите си. Игралната зала бе тиха и успокояващо притъмнена, само една лампа осветяваше покритата със зелено сукно маса и играчите около нея, имаше и един самотен стюард, дежурещ да чисти пепелниците и да осигурява освежителни напитки. Той погледна часовника си… три часа… след няколко часа щяха да бъдат в Ню Йорк… преди няколко часа би се радвал за това, но сега? Как, чудеше се той, да се запозная с нея, преди да дебаркираме?

Леони хвърли картите си на масата и се протегна, вдигайки ръце над главата си и накланяйки брадичката си назад.

— Аз бях дотук, джентълмени — каза тя, — уморена съм и пих твърде много уиски — а и прибрах твърде много от вашите пари — усмихна им се лукаво. — Трябваше да ви предупредя, че съм опитен играч.

Това бе истина, покерът бе страст за нея; отначало се бе захванала с него, за да минават по-бързо безкрайните часове на пътуванията с влака, научавайки го от музикантите, които ходеха на турнета с нея, докато сега бе способна да надиграе почти всеки.

Тя взе чантичката си и огледа залата. Марок си бе легнал преди няколко часа. Само онзи мъж седеше в ъгъла. Той стоя там през повечето време и ги наблюдаваше… бе усетила погледа му върху себе си няколко пъти, но в това зле осветено помещение бе невъзможно да го разгледа хубаво. Предположи, че е просто още един пътник, който не може да заспи от клатушкането на кораба и предпочита да прекара нощта буден вместо в безплодни опити за почивка.

Бе висок, с рошава черна коса… хубава коса, мека и вълниста, а той я носеше доста дълга. Мустаци очертаваха широката му уста. Хареса й как му седеше добре ушитото сако, прилепнало гладко на широките му рамене… тялото му изглеждаше мускулесто, стегнато — и много силно. Той бе несъмнено красив. Със сигурност американец. И вероятно десет години по-млад от нея.

— Много е късно, мистър…?

— Джеймисън — Джеймз Омир Александър Джеймисън трети — Джим.

Леони се засмя.

— Майка ви очевидно е имала големи очаквания за вас… Омир и Александър! Надявам се, че не сте я разочаровали.

— Опитах се, но нали знаете как е с майките.

Дали знам, запита се тя, дали знам как е с майките? Внезапно се почувства много уморена. Прекалено уморена за разговори като този.

— Съжалявам, мистър Джеймисън, но е късно, бих искала да си почина малко, преди да стигнем Ню Йорк. Лека нощ.

Тя се запъти към вратата, но той я настигна и те заговориха бързо, докато минаваха през клатушкащите се празни коридори.

— Защо не съм ви виждал преди? На този кораб сме вече повече от седмица… и въпреки това не сме се срещали. Дори не знам името ви.

Леони се спря пред вратата на каютата си. Той не знаеше коя е тя? Наистина ли? Спомни си за ризата си с навитите ръкави и за прибраната си с панделка назад коса, както и за това, че лицето й не бе гримирано. Разбира се, че не изглеждаше като „Леони“ — сега бе просто себе си.

— Аз съм мадмоазел — отвърна тя, — мадмоазел Бахри. Лека нощ, мистър Джеймисън.

Тя му се усмихна за последен път и затвори вратата, изу обувките от краката си, разкопча ризата и я захвърли на все още клатещия се под заедно с полата, свали чорапите надолу и ги остави сами да паднат пред леглото, докато се пъхаше гола под чаршафите. Умората я надви; нищо, нито дори плавното клатене на кораба, не можеха да я събудят в следващия момент. Лицето на Джим Джеймисън с хубавите устни бе последното нещо, за което си помисли, преди да се унесе в сън. Тези хубави устни, които се извиваха в ъгълчетата, сякаш всеки момент щеше да се разсмее.

 

 

Марок свали палтото си с едно свиване на раменете, благодарен, че най-сетне се намира в топлината на хотел „Уолдорф“. На кея човек можеше да замръзне, но въпреки това трябваше да минат през имиграционната служба и митницата, без да губят никакво време. Трудно му бе да събуди Леони, но тя накрая все пак се измъкна от леглото и влезе в затоплената баня, за да прогони умората, а после я скри допълнително под шапка с широка периферия и малко изкуствена руменина по бледите си бузи. Гушеше се нещастно в коженото си палто, опитвайки се да се усмихва очарователно, когато бе необходимо, макар единственото, което наистина й се искаше, бе отново да се върне в леглото. Трябваше да поспи малко, довечера й предстоеше концерт. Започна да проклина стихията за забавянето на кораба, оставила й бе съвсем малко време за отмора.

— Ще поръчам да ти донесат горещ чай с лимон — каза Марок, — а после ще почиваш до довечера. Аз ще се погрижа за всичко.

Управителят на „Уолдорф“ смяташе Леони за един от малкото гости, заради които си струваше да стане толкова рано, за да ги посрещне. С артистичен жест той отвори вратата на апартамента й и запали лампите. Огънят хвърляше весели отблясъци от мраморните камини, а на всяка маса бяха поставени цветя. Леони любезно му благодари и щом вратата се затвори след него, се сви на дивана и изхлузи обувките си.

— Жули — извика тя камериерката си, — ще си легна, не искам никой да ме безпокой преди пет часа.

 

 

Марок взе купчината писма и съобщения от рецепцията и набързо ги прегледа. Обичайните неща, съобщение за часа на репетицията — пет следобед, — по-рано, отколкото бе очаквал. Искаха да се уточнят за осветлението. Пианистът щеше да бъде там в два часа, за да разбере дали роялът „Стейнуей“ им харесва. Какво би искала мадам в гримьорната си — шампанско, вино, уиски, храна? Ще се нуждае ли от услугите на допълнителен камериер? Имаше и една трогателна бележка от мистър Ван Уик, президент на Тръста на благотворителните дружества, който поздравяваше с добре дошла в Ню Йорк Леони и предлагаше всякакво сътрудничество, от което тя би могла да се нуждае. Също и една от мистър Остин, който бе организирал бала, изпращаше билети на стойност двеста долара всеки — твърдейки, че тя сама може да продаде два пъти повече от който и да било друг. Събирането на средства вече вървеше много успешно, и то като не се смятаха даренията, за които по-късно тази вечер щяха да бъдат призовани състоятелните гости.

Той взе писалката, за да се подпише в регистъра. Един остър, безкомпромисен подпис изскочи от страницата. „Дук дьо Кормон“! Мосю бе в хотела? Той ядосано отмести книгата. Как, по дяволите, бе разбрал, че Леони ще е тук? Минутка, дали наистина знаеше? Мосю често идваше в Америка по работа.

— Дук дьо Кормон — небрежно каза той на служителя, — видях, че се е регистрирал вчера. Дълго ли ще остане?

Служителят провери в списъка си.

— Не, сър. Той е тук само за една нощ. Утре сутринта отплава за Франция.

Марок въздъхна облекчено. Слава богу, това означаваше, че не знае. Нямаше да казва на Леони, че Мосю е тук, в същия хотел. Нямаше смисъл да я разстройва ненужно.

— Извинете ме, сър — прекъсна мислите му служителят, — но забравихте да се подпишете.

Той бутна обратно книгата към Марок, извинявайки се, че се е отгърнала на друга страница.

Наистина това не бе неговата страница и Марок се спря, с писалка в ръка, а погледът му улови континенталните завъртулки на едно френско име. „Д’Орвил… графиня Изабел д’Орвил, мадмоазел А. д’Орвил и сеньор Р. Кастило ду Сантус.“

Имената влетяха в съзнанието му като ракети, предизвиквайки вълни на шок. Можеше ли това да е…? Сигурно бе същата — не можеше да има две Изабел д’Орвил! Но тогава — А. Д’Орвил. Той отново се взря в прилежния почерк. Това трябваше да е Амели!

 

 

Откритието му го порази. Той винаги бе знаел, че ще се случи точно така. Щяха да минат години, през които те щяха да бъдат много предпазливи и никога нямаше да се свързват с д’Орвил, нито дори да се опитват да разберат къде е Амели, парирайки всеки опит на Мосю да научи нещо за нея. А после, един ден щеше да се случи случайната среща.

Какво трябваше да направи той? Настойчиво се обърна към служителя:

— Кога тръгват д’Орвил?

Служителят го погледна изненадан. Може би бе от трудното пътуване по море, но този гост на хотела се държеше малко странно.

— Графиня д’Орвил заминава тази сутрин, сър. — После погледна часовника на стената. — Всъщност след около петнадесет минути. Ще хванат ранния влак за Флорида.

Марок се поколеба. Решението бе страшно.

— О, Леони — прошепна той, — прости ми това.

Служителят го погледна разтревожен.

— Нещо не е ли наред, сър? Мога ли да направя нещо за вас?

— Не. Благодаря ви.

Заоглежда се неспокойно из фоайето. То бе празно, имаше само няколко чистачи и носачи. Разбира се, още бе много рано, едва седем часа. Амели щеше да е в безопасност далеч от хотела, преди Мосю да е слязъл долу. И, с малко късмет, Мосю щеше да си тръгне, без да забележи, че и Леони е тук. Господи, имаше нужда от чаша кафе. Кръвта се бе смразила в жилите му. Но трябваше да изчака. Трябваше да види Амели. Поне това трябваше да направи за Леони. Той седна във фоайето, наполовина скрит зад колоната, но с добра видимост към изхода.

Не му се наложи да чака дълго, а и веднага ги разпозна. Бабата, младото момче и момичето. И двамата бяха руси и много високи… момичето бе високо за възрастта си. Изабел ги подкани да вървят през фоайето към голямата врата на изхода, а Амели на два пъти се обърна, като се смееше, преди да изскочи на улицата.

Марок не бе разбрал как е затаил дъх. Това беше бебето, което бе пренесъл на безопасно място от Мантон, кърмачето, което бе спяло в ръцете му. Амели изглеждаше точно както Леони, когато за пръв път я бе срещнал, младо невинно момиче със сияещо лице — въпреки че бе прекалено слаба, — но обещаваше един ден да се превърне в красавица. Притежаваше и магията на майка си.

Той бавно пресече фоайето на път към асансьора. Знаеше, че трябва да изпитва облекчение, че опасността е преминала. Но чувстваше само тъга.

 

 

Елегантните куфари на Леони чакаха под навеса пред хотела да бъдат пренесени вътре и едни носач с количка се забърза към тях. Амели и Роберто ги погледнаха с любопитство.

— Виж, Роберто — каза тя, — представи си, че имаме всичкия този багаж — достатъчен е за шест души, а носят все един и същ монограм.

Тя любопитно прекара пръст по златните инициали, инкрустирани върху всеки куфар.

— ЛБ — каза тя. — Питам се какво ли може да стои зад това? Сигурно е много известна, щом се нуждае от толкова багаж.

— Откъде знаеш, че принадлежат на жена? — попита Роберто.

Амели го погледна надменно.

— Кой мъж ще има шестнадесет подхождащи си чанти с багаж, глупчо?

— На Леони са — каза усмихнат едрият носач ирландец, — тя винаги отсяда тук — и винаги има багаж за шестима. Обикновено дори повече от сега.

— Коя е Леони? — любопитно попита Роберто.

— Не знаеш коя е Леони? На кой свят живееш? На Луната ли? — невярващо възкликна носачът. — Тя е известна певица! Най-красивата жена на света.

— Ъ, не вярвам, има много красиви жени.

— Да, но въпреки това… колко хубаво е да те наричат така — въздъхна Амели. — Леони, певицата, най-красивата жена на света. Името на майка ми е Леони — каза тя на носача.

— Е, сигурен съм, че и тя е била хубава. Като си помисля, ти приличаш на нея.

Той я погледна внезапно изненадан. Бе само едно малко момиче, но имаше нещо в нея.

— Чу ли това? — триумфираща се обърна тя към Роберто. — Той каза, че приличам на най-красивата жена на света!

— Трябваше да те види в торбестите стари шорти с боси крака и големи стъпала — заяде се Роберто, отскачайки, когато тя понечи да го ритне.

— Хайде, вие двамата — извика Изабел, — багажът е натоварен. Да вървим или ще закъснеем.

 

 

Марок прекара сутринта, като неспокойно крачеше из апартамента си, поглъщайки огромни количества черно кафе, силно разтревожен от дьо Кормон. Минутите се точеха и в десет и половина той слезе обратно долу във фоайето, където си купи вестник и небрежно закрачи пред масичката на портиера.

— По-добро време за днешния курс — усмихна му се, посочвайки заглавията за вчерашната буря. — Имахме нещастието да попаднем в нея.

— Това се казва лош късмет, сър — любезно се усмихна служителят.

— Струва ми се, че един мой приятел заминава днес. Дук дьо Кормон.

— Да, сър. Той си резервира място в последната минута, имаше късмет, че бяха останали свободни каюти, защото някои отложиха пътуването си. Ще отплава с „Императрицата“ в единадесет.

Марок чинно сгъна вестника си и го мушна под мишница. Изпита толкова силно облекчение, че чак му прималя. Всичко беше наред, Мосю не знаеше.

После се приближи до отделението за носачите вляво от фоайето и небрежно подаде бакшиш на един от тях, който в момента бе свободен, задавайки му въпроса:

— Тръгна ли вече дук дьо Кормон?

— О, да, сър — каза носачът, преценявайки го, — още преди един час.

— Знаеш ли къде отиде?

— Взе си такси, сър — към Уест стрийт пиър.

Значи това беше. Той бе заминал. И Амели бе заминала. Леони нямаше да види никой от тях. Той наметна палтото си и излезе на заледената улица, вдигна яката си, за да се предпази от вятъра. Реши да не казва на Леони преди концерта довечера.

 

 

Джим Джеймисън не бе мъж, който се смущава от трудните цели. Някога бе бил златотърсач в Рокис, бе копал за сребро в Калифорния и бе спечелил доста пари от нефта в Тексас. Бе водил суров, тежък живот в пограничните градчета, а сега, на двадесет и шест, ръководеше собствената си компания за строителство и недвижими имоти със седалище Сан Франциско.

Трудно бе човек да се свърже с мис Бахри, но той щеше да успее. Тя бе отседнала в „Уолдорф“, но не приемаше никакви обаждания и не искаше да се вижда с никого. Бе висял във фоайето на хотела цял следобед и най-накрая я бе зърнал, сгушена в голямото си палто, ушито от четири лисичи кожи, и почти скрита под една огромна шапка, да се устремява към чакащата я отпред кола. Придружаваше я нисък, мургав мъж — бе виждал и него на кораба, — но никога двамата заедно. А и, спомни си той, по ръцете й нямаше пръстени.

Той взе такси до апартамента си на Грамарси парк, където бързо опакова няколко неща и се върна отново в „Уолдорф“, за да се настани там. А после слезе долу и зачака. Часовете минаваха. Той отиде да вечеря. После почака още малко. Вгледа се в големия позлатен часовник на стената… сигурно я беше изпуснал. Въздъхна. Утре щеше да опита отново. Със сигурност нямаше да се откаже.

 

 

Марок гледаше лицето на Леони, докато седеше до нея в лимузината. Бе малко след два, а тя очевидно бе изтощена. Освен във великолепното представление на сцената, бе фантастична и на бала след това. Усмихваше се, бърбореше, танцуваше, целуваше по бузата мъжете, които й даваха най-големите чекове, раздаваше награди и поздравления, бе подготвила и реч — и всичко това без ни най-малък признак, че е отегчена или уморена. Бе работила усилено за тези деца. Чудеше се кога да й го каже. Колко дълго може да го отлага?

— Наистина ли всичко мина добре, Марок? — попита тя със затворени очи. Винаги задаваше един и същ въпрос, още се нуждаеше от неговите уверения, макар че аплодисментите би трябвало да й подсказват отговора.

— Повече от добре — отвърна той и хвана ръката й, — ще направиш щастливи много деца след тази вечер.

— Надявам се — уморено отвърна тя, когато колата спря пред хотела. Голямото фоайе с виещите се стълби и мраморните колони бе много тихо и те уморени и мълчаливи зачакаха асансьора.

— Леони — накрая промълви той, — трябва да говоря с теб.

— Не може ли да почака до утре?

Мисълта за приятното меко бяло легло и Шоколад, свита на възглавницата й и мъркаща, я бе завладяла.

Той се поколеба. Тя бе толкова уморена.

— Може — простичко й отвърна Марок.