Елизабет Адлър
Скрити страсти (61)

60.

Джим седна на терасата с вестника в ръце и погледна към градината, където Леони засаждаше широка лека с теменужки около дървото на Беби. Шоколад се бе протегнала на тревата наблизо и той чуваше слабо гласът на Леони да говори нещо на котката. Усмихна се, сигурно й разказваше за Амели. Непрекъснато говореше за Амели от миналата седмица насам, когато се бяха срещнали, повтаряйки си че няма право да бъде тъжна, защото поне сега я познава, знае как изглежда дъщеря й, как звучи гласът й, какво е да я прегърнеш, да я целунеш — и бе сигурна, че един ден ще я види отново. Един ден, когато бъде свободна и Амели се нуждае от нея, тогава щяха да бъдат заедно. Той не знаеше как подобно решение се бе родило от дълбините на отчаянието й — да отпрати Амели — отново, — но то се появи и тя бе щастлива.

Отново се зачете във вестника. Имаше съобщение, заглавието казваше всичко. „Леони се омъжва тайно… Мисис Джеймз Джеймисън, съпруга на американски магнат“. Той се усмихна, като го прочете. Защо всички американски бизнесмени за европейците автоматично се превръщат в „магнати“, запита се. Във всеки случай, най-сетне бракът им излезе наяве.

— Джим — махна му тя, — отивам до пътя, за да проверя пощата. Помоли мадам Френар за малко прясно кафе, моля те — и за няколко кифли, умирам от глад.

Той остави вестника и влезе вътре. Обичаше тази къща толкова, колкото и тя, харесваше хладните й дебели варосани стени и подовете, покрити с теракота, сводестите входове и високите, зелени капаци на прозорците, харесваше му онова, което бе добавила тя, постилайки меки килими на полираните подове и закачайки интересни платна на стените, поставяйки в стаите меки кресла за отмора. Мястото се бе превърнало в истински дом. Той мина през стаята им. Прозорците стояха отворени на слънцето, а слънчевите лъчи осветяваха статуята на Сахмет — все още с лице, обърнато към стената.

— Почти те надвих — закани й се той и продължи по коридора.

В просторната хладна кухня ухаеше на билки, цветя и пресен хляб. Върху изтърканата борова маса бе истински хаос от кани и кошници, а едно парче агнешки врат лежеше в плоска чиния, мариновано във вино и дафинов лист. Вечерята, одобрително си помисли Джим, докато си отрязваше парченце пушена шунка.

— Мадам Френар — извика той, — може ли малко кафе?

Тя усмихната се разтича.

— Ще ви го донеса на терасата.

— Благодаря ви… и малко кифли, моля ви, за Леони.

Джим се върна на терасата, наслаждавайки се на бавния ритъм на деня. Леони вече седеше край масата, зачетена във вестника.

— Нищо друго — каза тя, — само бележка от Каро. О, има и едно писмо за теб от Марсилия.

Той бързо го отвори, бе от двора за лодки на Легран — мъжът, когото търсеше, бе кандидатствал за работа миналата седмица, но не се бе върнал, за да започне. Той ликуващо вдигна поглед. Това бе първата реална стъпка… мъжът бе жив — и бе тук, на юг. Поне бе попаднал на следа. Видя, че и Леони чете писмото си — и предпазливо пъхна своето в джоба си. Още нямаше да й казва, щеше да изчака, докато е сигурен.

Жерар дьо Кормон се наслаждаваше на разходката до Ил Сен Луи. Небето бе безоблачно синьо, слънцето грееше и всяко малко градско врабче и гълъб се перчеха, сякаш се намираха на някой отрупан с листа селски път. Париж бе оживен и излязъл по тротоарите, портиерките седяха с черни чорапи и шалове пред слънчевите входове и плетяха бели бебешки жакетчета, строителите се трудеха, съблечени до кръста заради новопоявилите се горещини, а розовобузи момичета в хубави бухнали рокли флиртуваха с младежи в официални ризи на масите под цъфналите кестени в кафенетата с тераси. Лятото почти бе дошло, само не и в голямата къща на Ил Сен Луи.

Икономът затвори вратата зад него, пресичайки слънчевата светлина и въодушевлението му от хубавия ден започна да избледнява. Тук не се усещаше радостта от ранното лято, само безупречно полираното величие на отдавна умъртвените години.

— Баща ми в къщи ли е? — попита той, докато минаваше през салона, а стъпките му отекваха в тишината.

— Можете да го намерите в кабинета му, сир — отвърна Бенет.

Вратата на кабинета бе затворена, той почука и влезе вътре. С мрачно изражение баща му вдигна поглед от бюрото си.

— Жерар — каза той, — не очаквах да се върнеш преди утре.

Гласът му звучеше уморено, а той изглеждаше обезкуражен, сякаш цялата радост на красивия летен свят навън го бе напуснала завинаги. Сега изглежда, помисли си Жерар, както когато почина Арман.

— Хванах нощния ферибот — каза той, стараейки се гласът му да звучи весело — и се радвам, че го направих. Такъв прекрасен ден — не можех да пропусна пролетния Париж. Мислех да обядвам в ресторанта в Булонския лес. Защо не дойдеш с мен, татко, можем да седнем навън на терасата и да си поръчаме бутилка вино, ще ти се отрази добре?

Никога, помисли си той, и през ум не ми е минавало да кажа на баща си, че нещо може да му се отрази добре.

— Не знам, Жерар. — Жил взе едни документи от бюрото си и започна да ги подрежда прецизно на две купчини пред себе си. — Имам работа.

— О, хайде, татко, остави поне веднъж работата. Искам да ми правиш компания.

— Така ли? — Въпросът бе произнесен с горчивина и Жерар ядосано настръхна. Какво очакваше от него? Отмести вестника от стола до бюрото и седна.

— Искам да те заведа на обяд, татко — повтори той. — Прекрасен ден и бих искал да ми правиш компания.

— Извинявай — уморено отвърна Жил, облегна се назад и затвори очи. — Да, добре. Само дай ми минутка да допиша тази бележка.

Жерар взе вестника. Бе внимателно сгънат на статията, разкриваща тайната женитба на Леони за мистър Джеймз Александър Омир Джеймисън III. Значи това беше! Как може още да го е грижа, зачуди се той, за жена, която не е виждал от шестнадесет години? Що за жена бе тя? Колко дълбоко бе това чувство… и защо той му бе позволил да разбие живота му?

— Между другото — каза Жил, вдигайки поглед от писмото, — срещнах приятеля ти Себастиау миналата вечер, помоли ме да ти кажа, че е в „Риц“.

— Себастиау? Но какво, за бога, прави той тук?

— Беше с по-малкия си брат Роберто в Операта… чакаха братовчедка си. Бяха ходили на прощалния концерт на Леони.

Жерар го погледна изненадан. Никога преди не беше чувал баща си да произнася името й. Може би сега, когато накрая бе загубил Леони, той щеше да приеме това и отново да започне да живее собствения си живот.

— Странно — каза той, все така непоклатимо жизнерадостен, — миналия път, когато бях със Себастиау, видяхме Леони във „Воазен“ и той се кълнеше, че тя е копие на малката му братовчедка… или по-скоро, че Амели изглеждала точно като нея. Каза, че това било странно, че тя можела дори да й бъде майка.

Мосю се втренчи в него. Какво говореше той… някаква братовчедка… Амели, която изглеждала точно като Леони? Гърлото му пресъхна, а гласът му заскрибуца, докато отправяше следващия си въпрос.

— Братовчедката на Себастиау… как каза, че се казвала тя?

— Амели. Тя е само на шестнадесет, но той е луд по нея. Казва се Амели д’Орвил.

Силна болка прониза ръката му по дължина и премина през рамото както в нощта, когато бе отишъл да намери Леони във Вилата. Жил занемя, облягайки се назад в зеленото кожено кресло… през всички тези години той е можел да я има, тя е била там в Рио, със Себастиау. О, Господи, какъв глупак е бил, толкова глупав да не го разбере. Всички тези пропилени години! А сега, тя бе тук в Париж. Ако можеше да намери момичето, най-накрая щеше да има Леони. Спазъмът се премести от рамото в гръдния кош, той извика и притисна ръка към сърцето си, същата стягаща, изгаряща болка.

Жерар скочи.

— Татко, какво ти е?

Погледът на Мосю срещна неговия, агонизиращ и невярващ.

— Бенет — извика Жерар и се затича към салона, — веднага повикайте лекаря. На баща ми му е много зле.

Икономът се забърза към телефона.

— Татко.

Сега Жерар говореше внимателно, но Мосю не го чуваше. Той дишаше бързо, на пресекулки. Очите му бяха затворени, а лицето му бе пребледняло и печално под буйната прошарена коса.

— О, татко — каза Жерар и хвана студената му ръка. — Не разбираш ли, че прекалено много се вълнуваш?