Елизабет Адлър
Скрити страсти (54)

53.

Хладен вятър задуха над океана, от него заплющяха брезентите, метнати над малките лодки в пристанището на Довил, поривът му не на шега се усети по целия кей. Джим вдигна яката на палтото си и ускори крачка, завивайки зад ъгъла на една пресечка точно до брега. Уличката бе тясна, обточена със сиви двуетажни сгради, повечето от които малки магазинчета — свещоливница, работилница за корабни платна, гараж, малък склад, който силно миришеше на риба, и два бара, и двата с морски имена — „Пешьор“^[1] и „Тридан“^[2]. Бар „Пешьор“ бе този, който търсеше.

Завесите прошумоляха от вятъра, а избелелите зелени капаци се захлопваха на прозореца, клатушкайки се напред-назад на единствената си панта. Джим отметна завесата и се озова в малко фоайе, водещо към една разнебитена дървена врата. Вятърът влетя след него, докато отваряше вратата и влизаше вътре. Барът бе ярко осветен и по-чист, отколкото бе очаквал. Зад познатия френски цинков плот един дребничък мустакат мъж сушеше чашите и пушеше „Галоаз“, кашляйки. Няколко стари рибари играеха на домино в ъгъла, но вдигнаха погледи, когато той влезе.

Джим седна на бара.

— Една бира, моля — каза той, изваждайки портфейла си на плота.

Мъжът го погледна подозрително.

— „Елзас“ или „Нормандия“?

— „Елзас“.

Той отвори бутилката и внимателно наля бирата, поставяйки я на плота пред него. Пяната бе кремава на цвят, вкусът й — хубав, а бирата — студена.

— Почерпете се и вие една — предложи Джим с мила усмивка, насочена към бармана.

— Мерси, мосю — лаконично му благодари барманът, наливайки на себе си чаша перну.

— Не е много оживено днес — каза Джим.

— Никога не е оживено по това време на годината.

— Предполагам, че няма много рибарски лодки от Довил вече — каза Джим, — станало е твърде елегантно за това. Сега има прекалено много яхти, няма място за рибарски лодки.

— Така е, мосю.

— Чух, че самият вие сте добър моряк.

— Кой ви каза това, мосю?

— Барманът в гранд хотела — Жан-Люк Грение — нарочно споменавайки името му той.

— Братовчедът на жена ми — отвърна барманът, позволявайки си малка усмивчица.

— Да. Каза ми, че понякога плавате по време на регатата — когато се нуждаят от някого, за да попълнят екипажа.

Лицето му внезапно се озари.

— Да, мосю. И съм много добър. Но вие сигурно не търсите екипаж по това време — регатата приключи до следващия сезон.

— Не, не търся. Търся един човек. Който винаги си намира случайна работа като моряк. Едър мъж, с червеникава коса, малко дебел. — Той взе портфейла си и демонстративно го отвори. — Трябва да се мотае тук от години — вероятно изчезва за малко и после се връща. Не е местен.

Барманът се наведе през плота, насочвайки погледа си към портфейла.

— Защо искате да намерите този човек? — попита той, отпивайки от пернуто си.

Джим седна отново и рязко затвори портфейла си.

— Мисля, че това си е моя работа.

Мъжът подскочи.

— Да, да, разбира се. Просто проявих любопитство. Е, предполагам мога да ви кажа онова, което знам…

Очите му бяха в портфейла и Джим извади една банкнота и я постави на плота. После извади втора банкнота и я постави до първата:

— Е?

Мъжът прибра банкнотите в джоба си и отпи още една глътка перну.

— Има само един мъж, който изглежда така и той е тук само през лятото… и то не всяко лято. Намира си случайна работа през сезона, разхожда пътници с ферибота или пък работи в пристанището, по малко боядисва, по малко като дърводелец… такива неща. Беше тук миналия сезон, но не го обичат много… тук ставаха сбивания, много пият… — той сви рамене. — Не е много хубаво човек да си има работа с него, мосю.

Джим извади още една банкнота и я постави на плота.

— След сезона — тихо каза той — къде отива тогава?

— Струва ми се, че отива на юг, мосю, това е всичко, което знам. Предполагам, че отива в Кан или Монте Карло — сезонът там продължава малко по-дълго, до зимата. Винаги може да се намери работа в тамошните пристанища.

— А името му?

Барманът отново напълни чашата си с перну.

— Това не мога да ви кажа, мосю, но ако попитате на пристанището някой, там може да го знаят — това лято той доста работи за Лесаж.

Джим допи бирата си на една глътка и се запъти към вратата.

— Благодаря ви — извика той през рамо.

Барманът отпиваше пернуто си, потръпвайки от течението, което стана през вратата, докато Джим я затвори зад себе си.

Това е, ликуващо си помисли Джим. Предположението му се бе оказало вярно! Той бе познал, че мъжът трябва да е някакъв пътуващ работник, местещ се от курорт на курорт според сезона и настроението си. Довил бе елегантен курорт, там можеха да се направят много пари — имаше много работа. Защо да не се бе върнал след няколко години, когато всичко се бе забравило вече? В края на краищата, той не е бил обвинен в нищо — нямаше за какво да бъде обвинен. А и паметта на хората бе къса. Сега всичко, от което се нуждаеше, бе име.

Лесаж бе най-крупният собственик на пристанището. Помещенията му заемаха половината кей, а плавателните му съдове — параходи за разходка през деня, малки лодки за риболов, които се даваха под наем, и елегантните яхти на клиентите, обърнати с дъното нагоре за през зимата — бяха наредени по брега.

Посивелият мъж зад бюрото припряно облече сакото си, когато Джим влезе в канцеларията.

— Добро утро, господине — усмихна му се той, — с какво мога да ви бъда полезен?

— Добро утро. Имате хубави лодки навън.

Мъжът засия.

— Имаме няколко за продан, ако се интересувате. Ако, разбира се, не предпочитате някоя специално за вас, изработена по договор. Имаме собствени складове, господине, долу на брега.

— Може би се интересувам от лодка — небрежно отвърна Джим, — някоя малка — моята жена си е въобразила, че я бива за моряк. Въпреки че с нея на борда, предполагам, ще трябва да взема някой допълнителен моряк.

— Няма проблеми, господине, винаги има свободни моряци, които търсят работа за през сезона — хващат се като екипаж, господине, а и поддържат лодката чиста и подредена. Можем да го уредим за вас.

— Един мой приятел ми каза, че миналия сезон е имал добър спътник, някакъв червенокос тип. Забравих му името.

— Червенокос ли, господине? Сигурно имате предвид Марини. О, но аз не бих ви го препоръчал, господине — той наистина е добър работник, но е странен спътник. Не, изобщо не сме доволни от него. — Той глътна бузите си и възбудено потри ръце. — Повечко, отколкото трябва, обича брендито. Мисля, че можем да ви предложим нещо по-добро. А сега мога ли да ви представя екипажа ни, господине? При нас работят седмина, които биха могли да бъдат подходящи за вашите нужди.

— Ако нямате нищо против — каза Джим, запътвайки се към вратата, — ще се върна по-късно. Закъснявам за една среща.

Той просто се качи във влака за Париж в три часа и се облегна на седалката, изучавайки името, което беше записал в бележника си. Марини. Убиецът на Шарл д’Орвил. И ключът към освобождението на Леони от миналото й. Всичко, което трябваше да направи, бе да го намери. Погледна часовника си… ако имаше късмет, можеше да хване нощния влак за Ница. Щеше да отнеме време, но той възнамеряваше да прерови всяко пристанище и кей между Мантон и Марсилия, докато не го открие.

 

 

Марок купи един брой на френския вестник „Льо Монд“ от магазина в безистена близо до хотела на Браун в Лондон с намерението да го прочете по-късно, след шоуто. Той погледна само заглавията и прокара бързо поглед по страницата. Съобщението за сериозното нараняване на дук дьо Кормон и смъртта на по-малкия му син по време на злополука с най-новия модел спортни коли на дьо Кормон го блъсна от страницата, откроено графично с едри букви и тъмен шрифт.

Той внимателно сгъна вестника, така че да не го разкъса вятърът и бързо прочете съобщението. Макар Мосю да бе претърпял счупвания на гръдния кош и краката, нямаше опасност за живота му. Господи, горчиво си помисли той, защо най-лошото не се е случило на него!

Закрачи обратно по „Дувър стрийт“ и излезе пред хотела. Оставаха им още две вечери в Лондон… веднага ли да каже на Леони или след края на спектакъла? Спомни си последния път, когато бе укрил информация от нея. Но сега беше различно — щеше да й каже веднага. Тя щеше да иска да знае.

Леони бе станала, бе облечена и смяташе да се поразходи из магазините. Искаше да купи някои неща за Джим — хубави английски артикули, меки кашмирени пуловери и копринени пижами на райета — имаше такива приятни места на „Бърлингтън аркейд“ и „Джърмън стрийт“. Тя се усмихна, докато решеше косата си. Бе много по-хубаво, когато обичаш някого. И когато си обичана.

— Отне ти много време, Леони Джеймисън — каза си тя, — но ти най-сетне намери онова, което те кара да чувстваш, че „принадлежиш“.

Марок я повика от всекидневната, тя остави четката и се запъти да го види.

— Здравей — каза му, целувайки го лекичко по бузата, — искаш ли да дойдеш на пазар с мен?

— Има съобщение във вестниците, Леони. За Мосю. Претърпял е катастрофа.

Тя се втренчи в него, с широко отворени от ужас очи.

— Не е мъртъв, Леони, но е лошо наранен. Било е с една от неговите коли — по-малкият му син е загинал.

— Загинал!

Тя си спомни двете малки момченца, които сериозно ядяха сладоледа си в кафене „Париж“ в Монте Карло преди толкова много години… бедното, бедното малко момче. А Мосю бе все още жив. Господи, каква ирония — едно невинно момче умира, а той живее! Тя стискаше вестника в разтрепераните си ръце… сериозни наранявания на гръдния кош и краката… мисълта за силното му тяло, притиснато до нейното, проблясна през съзнанието й. Не. Не можеше да бъде наранен, нищо не можеше дори да го одраска. Той бе непобедим. Не го ли беше доказал през всичките тези години? Не искаше да си помисля, че тялото му е натрошено така… по-добре да беше умрял… трябваше да умре.

Марок издърпа вестника от ръцете й и тя отчаяно го погледна.

— О, Марок, защо? Защо не умря той? Има ли някаква справедливост?

— Не знам дали има справедливост — отвърна той, — но можеш да наречеш това възмездие — млад живот си отива за друг млад живот — сега той ще страда, Леони, можеш да бъдеш сигурна в това.