Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Private Desires, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 40 гласа)

Информация

Сканиране
strahotna (2009)
Разпознаване и корекция
ultimat (2009)

Издание:

Елизабет Адлър. Скрити страсти

ИК „Прозорец“, 2002

Художник Буян Филчев

Коректор: Станка Митрополитска

Оформление: Калина Павлова

ISBN 954–8079–78-X

История

  1. — Добавяне

КНИГА ТРЕТА
1911–1919

62.

Амели избра пищна бяла копринена тафта за сватбената си рокля и разкошната тъкан придаде на високата й стройна фигура царствена осанка. Тя чакаше търпеливо, с вдигнати нагоре ръце, докато модистът закарфичваше корсажа по-стегнато в талията и се наслаждаваше как полите й се спускаха над шумолящата набрана фуста. Сама бе измислила роклята, преглеждайки скици и рисунки с Ксара и Изабел, докато не се получи точно както искаше. Полите завършваха с двойни волани, каквито имаше и в средата на малките буфан ръкави, а изрязаното деколте позволяваше на голата й шия да изпъкнат красивите перли, които майка й й бе дала още като бебе.

— Да пробваме воала — каза Ксара, повдигайки тридесетте ярда[1] копринен тюл, който щеше да бъде основа за старинната брюкселска дантела, която и Изабел бе носила на своята сватба, както майка й и баба й преди нея. Тя и сеньора Делфина заедно поставиха воала на послушно изправената глава на Амели, закрепяйки го за миг с венче от копринени цветя, макар че на самата церемония Амели щеше да носи венче от портокалов цвят.

— Отлично — прошепна Ксара, — Роберто повторно ще хлътне по теб.

Отразеният образ на Амели се бе изправил пред нея, една непозната — крехка, заобиколена с облак от коприна, тюл и дантела, — сломена от значимостта на булчинското бяло. След три седмици щеше да бъде сеньора Амели Кастело ду Сантус, омъжена жена. Съпруга на Роберто. Целият й живот щеше да бъде различен. Тя и Роберто щяха да прекарват повече време заедно, всеки миг, в който е свободен, той щеше да бъде с нея. Диего като че ли бе изчезнал от живота им, сякаш никога не бе съществувал. А и Роберто бе толкова различен сега, толкова нежен, толкова любвеобилен. Още се шегуваше с нея, но по различен начин, а и игрите и закачките им често завършваха с целувки и ласки, които ставаха все по-страстни, по-настойчиво любознателни. Откриваха ново очарование в съприкосновението на телата си.

Винаги Роберто бе този, който я възпираше, макар че, мислеше си Амели виновно, тя бе тази, която искаше още, отчаяно желаеше да не спира да я целува, копнееше за непознатото докосване на ръцете му, които вече й бяха толкова близки.

— Почакай, Амели — прошепваше й той, целувайки поруменелите й бузи, — скоро ще сме женени.

Почукване на вратата я изтръгна от мечтите й.

— Здравейте — извика Себастиау, — мога ли да вляза?

— Не, не. Сеньори, той не бива да влиза — спусна се към вратата изпадналата в паника сеньора Делфина. — Не трябва да вижда булката в рокля преди самата сватба.

Амели избухна в смях.

— Но това не е младоженецът — каза тя, — това е Себастиау.

— Амели!

Изглеждаше толкова млада в пищната сватбена рокля, момиче пред прага на зрелостта, булката, която винаги се бе надявал, че един ден ще бъде негова. Себастиау си пое дълбоко дъх; добре, че заминаваше преди сватбата, бе прекалено болезнено да остане тук просто като свидетел на нейното щастие.

— Само дойдох да се сбогувам — каза той, — не очаквах, че ще присъствам на репетицията и булката ще е облечена в своята премяна.

— Е — попита останалата без дъх Амели, — какво мислиш?

— Ти ще си най-красивата булка, която Рио някога е виждал — увери я той, — и всички мъже ще ревнуват от Роберто.

Амели се изчерви.

— Разбира се, че няма, глупчо. Но Себастиау, каза, че ще се сбогуваш? Къде отиваш?

— Бягам от всички тези трескави сватбени приготовления. Никой не е в състояние да говори за нищо друго и тъй като ордите на рода ду Сантус са на път да ни връхлетят, заминавам за фазендата, за да си открадна малко спокойствие, докато мога. Ще се върна за сватбата ти.

— Себастиау — лицето й още бе близо до неговото, а очите й го гледаха тревожно, — Себастиау, ще си останеш мой приятел, нали? След като се оженя, имам предвид?

Горкичката ми, помисли си той, не знае, че никога няма да бъде същото.

— Разбира се, че ще си остана — потупа я той по бузата, за да я увери — и където и да се намирам на тази земя, ще очаквам онези писма, изпъстрени с малки рисунки, макар че скоро, предполагам, ще ми разказваш само за прекрасните си бебета.

— Бебета! — извика Амели, стресната от тази мисъл.

— Жените имат бебета, нали.

— Да, но не все още — не и докато не съм пораснала.

— О, Амели — Себастиау я прегърна, въпреки ужасените протести на сеньора Делфина, забравена от двамата.

— Малката ми Амели — прошепна той, — ти си вече пораснала.

Сетне я целуна по носа.

— Ще се видим в църквата — каза той, спирайки се да целуне Ксара за довиждане. Тя си помисли, че лицето му е по-жизнерадостно от гласа му. Дали и Себастиау не се бе надявал за Амели? И не беше ли по-добре наистина Амели да бъде с него? Тя въздъхна, глупави предполагаеми въпроси. В края на краищата, Амели бе решила.

Сеньора Делфина внимателно сгъна и прибра роклята в огромната кутия, а Амели, освободена от коприненото великолепие, отново стана самата себе си.

— О, горката Онка — извика тя и се втурна към големия двоен прозорец, водещ към терасата, — беше изолирана през цялото време.

— И за това трябваше да помисля — промърмори сеньора Делфина. — Изтръпвам, като се сетя как ноктите й можеха да съсипят това було.

Пухкавото ягуарче, още кутре, се бе проснало на сянка, с протегнати задни лапи и глава, отпусната на огромните предни лапи. Парапетът на верандата хвърляше сянка и караше кремавата й козина да изглежда на райета, загатвайки за прекрасния златист кехлибарен цвят, който щеше да придобие, щом достигне своята зрелост. Тя погледна Амели с печалните очи на наказано котенце.

— Мръщиш се, Онка… — извика й Амели, — и аз не те обвинявам за това… ти само искаше да видиш какво става, нали?

Котката наостри уши и изразът на надежда се върна в погледа й.

— Хайде тогава, скъпа моя — забърбори й Амели, вдигна я на ръце и я целуна по нежното петно точно над лъскавото й носле. Онка игриво размаха тромава лапа, но Амели успя да я хване, преди да я е уцелила по лицето.

— Не, не, Онка. Не и преди да разбереш, че ноктите ти могат да ме наранят.

Котката се отпусна в ръцете й като бебе и изпъчи коремче, а тя й дърдореше нещо, чешеше я под брадичката и я галеше по пухкавата козина.

— Никога не съм виждала нещо подобно — зачуди се Ксара, — това създание ти се е отдало. Не знам какво ще стане, когато порасне и ти се наложи да се отървеш от нея.

— Да се отърва от Онка! О, Ксара, никога няма да направя това!

Ксара гледаше скептично на котката, не остана очарована, когато Едуар я подари на Амели като подарък преди сватбата. Тя знаеше каква слабост на Амели са котките, а това малко ягуарче бе очарователно. Но то щеше да порасне и да стане силно животно.

— Дресирам я — гордо заяви Амели, — погледни, тя вече върви само след мен.

Котката покорно я следваше по петите и спираше, щом тя спре.

— Още не се е научила да седи, но ще се научи. Не трябва да се тревожиш, Ксара, много хора си отглеждат ягуари като домашни любимци, те са истински верни на господарите си.

Онка се търколи по гръб и замахна с лапа към панделката, която Амели бе провесила над нея.

— Онка — каза й с любов тя, — ти си най-хубавият ми сватбен подарък.

 

 

Роберто вървеше из пазара. В този ранен час вниманието му бе напълно погълнато от търговците, носачите и останалите купувачи като него, пазаруващи за своите магазини, ресторанти и хотели. Бе пет часа сутринта и той бе там като всяка сутрин през последните два месеца, за да се научи как да купува продукти за Хотел Д’Орвил и Павилиона. Това бе само един от аспектите на „усвояването на занаята“, както го наричаше Едуар. Той пъхна ръце в джобовете си, докато наблюдаваше как помощник-готвачът на Павилиона избира от камарите хранителни продукти и проверява дали патладжаните са достатъчно зрели. Роберто вече бе обсъдил количествата с него, научавайки, че пилеенето или презапасяването могат да доведат ресторанта до бърз финансов крах. Никога нищо не бяха похабявали в Павилиона и въпреки това всичко бе превъзходно прясно.

— Сега се връщам в кухнята, сеньор Роберто — извика му младият готвач, — там очакват покупките.

Роберто се протегна уморено. Да ставаш в четири и половина всеки ден не беше лесно. Но въпреки това си струва, мислеше си той, пробивайки си път през тълпата на улицата. Трябва да познаваш всяко нещо, свързано с хотела, за да го ръководиш, от покупката на зеленчуци до наглеждането на ресторанта, от подобаващия ритуал за посрещане на гостите до баланса на счетоводството. А и откак бе започнал да работи в Хотел Д’Орвил, той откри, че се интересува от всеки аспект на хотелиерството. Ще ми трябват две години, мислеше си Роберто, докато вървеше по Руа Овидор, за да може да се каже, че съм управител на хотел. После можеше да работи навсякъде по света — във Франция, в Швейцария, може би дори в Англия. Нещо го жегна, като си спомни за пропуснатите години в Оксфорд. По вина на Диего… но всъщност не беше така, собствената му слабост го накара да пропусне решаващите изпити. Но за това си бе платил, работейки във фазендата през всичките тези месеци.

Погледна часовника си, докато отваряше вратата на кафене „Милтиньо“. Имаше време само набързо да изпие едно кафе, преди да се прибере.

Кафенето бе изненадващо оживено, какви ли не хора, дошли на пазара, закусваха след усилната работа през деня, който за някои започваше в полунощ — имаше и такива, за които не денят започваше, а нощта свършваше. Поглеждайки лицата им, той си спомни себе си след подобни нощи, с горчиво отвращение, със съжаление… е, слава Богу, всичко това бе останало в миналото. Амели бе животът му сега, неговият прекрасен простичък невинен живот.

— Ей, здрасти.

Познатият глас бе съпроводен с ехиден смях и Роберто, без да поглежда, разбра кой е.

— Как е да си сгоден? Като да те угояват, за да те заколят после, а?

Роберто изпи на една глътка още горещото кафе и с трясък постави обратно чашката върху чинийката.

Диего сложи ръката си върху неговата.

— Имаш ли нещо против да поседна? В края на краищата, стари приятели сме, нали така?

Той придърпа стола си по-близо до този на Роберто.

— Мислех да дойда да те видя, откак прочетох съобщението, но дълго време бях извън града — Ресифе, Байя… Къде ли не, нали знаеш.

— Поканен си на сватбата — глухо каза Роберто — заедно с родителите си. Майка ми изпрати поканата.

Очите на Диего под дебелите тъмни вежди блестяха развеселено.

— Знам. Как ще я понесеш, Роберто? Женитбата имам предвид — всяка вечер с една и съща жена?

Ясносините очи на Роберто срещнаха смуглия поглед на Диего и хиляди спомени изплуваха от тази среща.

— Мисля, че трябва да знаеш — дрезгаво отвърна Роберто, — че се женя за Амели, защото я обичам.

Той отвърна очи, взе празната чашка и отново я надигна. Правеше всичко, за да избегне погледа на Диего.

— Любов! — Прозвуча надменно гласът на Диего. — Какво значение може да има любовта за такъв като теб? Ти знаеш, че си различен, Роберто, и двамата сме различни. Ожени се — но ще съжаляваш.

Той се наведе по-близо до него и Роберто усети дъха му, вонящ на вкисната кашаса, знаеше как е прекарал нощта… почти почувства ласките, с които сигурно е била засипана плътта му…

Изведнъж той стана, събаряйки стола си в бързината, а хората стреснати се обърнаха, но видяха само как профучава покрай тях към вратата.

Диего го последва.

— Ще дойда на сватбата ти и ще се държа прилично. Обещавам. Но възникна една неприятност във фазендата и имам нужда от помощта ти.

Роберто продължаваше да върви. Диего подтичваше от едната му страна, нареждайки едно след друго.

— Става дума за баща ми — каза той. — Знаеш колко му е било трудно през всичките тези години. Един господ знае защо не продаде фазендата, когато можеше, подведе се от ниските лихви на кредитите и я ипотекира цялата — до последния хектар. Както и къщата. Сега не може да плати и бирниците го заплашват, че ще дойдат да вземат всичко.

Роберто се спря. Тео Бенавенте бе най-верният приятел на баща му, как можеше той да не знае, че е изпаднал в такава беда?

— Но това е ужасно, трябва да помолим баща ми за помощ. Знаеш, че ще му заеме пари, за да плати ипотеката.

Диего се втренчи в него.

— Да, ще му заеме. Всъщност, Роберто, той вече го направи. Просто, изглежда, тези пари… е… загубили са се по пътя.

— Какво искаш да кажеш? Къде са парите?

— Баща ти даде чека на мен като агент на баща ми в Рио. — Той сви рамене и усмивчица се появи в ъгълчетата на устните му. — Имах пълномощно. Не беше трудно аз да ги изтегля. После направих няколко инвестиции — струваше ми се, че ще имам късмет — обаче, изглежда, не съм преценил правилно… нали знаеш как бързо се стопяват парите — малко тук, малко там.

— Това не може да са били просто „малко“ пари! Господи, Диего, как си могъл да го направиш? Ти си съсипал баща си!

Диего се усмихна. Слабото му привлекателно лице изглеждаше незасегнато от среднощните гуляи или пък от угризения на съвестта.

— Познаваш ме, Роберто — винаги си казвал, че не съм добър. Но сега имам проблем с този бирник. Следващите няколко дни той ще отиде във фазендата, за да я вземе. Мислех си, че ако успея да го отклоня, преди да стигне при баща ми, ще мога да си поприказвам с него — може би да му дам малко пари и да му обещая и други само и само да отсрочи малко нещата. Имам нужда от помощта ти, Роберто.

Роберто се извърна.

— Не — твърдо каза той, — няма да ти помогна.

Диего крачеше до него.

— Ще ми помогнеш и още как… в края на краищата, нали искаш да се ожениш за Амели?

Роберто забави крачка.

— Какво искаш да кажеш?

Те се изправиха един срещу друг, без да ги е грижа за пешеходците, които се блъскаха покрай тях по сега оживената улица.

— Можех да й кажа истината за теб, Роберто. Искам да кажа, аз наистина искам вие двамата да бъдете щастливи.

Диего се усмихна невинно като дете, докато очакваше с ръце в джобовете отговора на Роберто.

Как може да е толкова спокоен, питаше се Роберто. Та той ме изнудва! Какво да правя? Какво мога да направя?

— Не е заради мен — смени тактиката Диего, — заради баща ми е. Знам, че съм грешил — много съм грешил. Но сега трябва да му помогна. И се нуждая от помощта ти.

— Какво искаш да направя? — сухо попита Роберто.

— Имам нужда от малко пари. Дай ми колкото можеш.

Диего си помисли за сейфа на хотела, сега Роберто имаше достъп до него.

— Прилично количество, Роберто.

Нямаше сам да определя цифрата, щеше да остави Роберто да направи това. Той очакваше някаква реакция от него, но напразно.

— И искам да дойдеш с мен във фазендата — добави после, — ще се нуждая от помощта ти за този бирник — може да не повярва на думата ми, — трябва да му кажеш, че си управител на имението на баща ти и че той се е съгласил да ми стане гарант. На теб ще ти повярва.

Роберто стисна устни.

— Не! Ще ти дам парите, но няма да дойда с теб.

— Разбира се, че ще дойдеш — усмихна се Диего триумфиращо, знаеше, че и този път ще спечели. — Ще бъде като в добрите стари времена, Роберто — заедно само ние двамата.

И, помисли си той наум, няма да се върнеш при Амели, преди да сме минали заедно през това. Хванах те натясно, Роберто ду Сантус.

 

 

Диего бе очарователен. Бе любезен, не говореше мръсотии, нямаше и помен от някогашния надут, уверен манипулатор, докато пътуваха към фазендата.

— Това ме промени — беше казал той на Роберто. — Знам, че не бях прав и трябва да се реванширам пред баща ми. Никога вече не бих направил нещо подобно. Обещавам ти.

Усмивката му бе подкупваща, а очите му блестяха от искреност и Роберто започна да се чуди дали това е истина.

— Благодаря ти, че дойде с мен.

Диего постави ръка на рамото на Роберто, лекото докосване като ток премина през цялото му тяло. Никога нямаше да се отърве от тези спомени, както и да се опитваше да ги погребе в пластовете на съзнанието си.

— Нека отново бъдем приятели — замоли го Диего, — знаем се, откак се помним. Да забравим миналото, Роберто — хайде. — Ръката му по-плътно прилепна към рамото на Роберто. — Да си стиснем ръце.

Влакът ги остави в най-близкото малко градче и те наеха коне за последната част от пътуването, за да могат да яздят напряко през гората и да избегнат дългия обиколен път, по който, знаеше Диего, можеше да е тръгнал бирникът. Пътуваха спокойно, но беше много горещо и Роберто бе благодарен, когато най-сетне стигнаха пътеката, обикаляща плантацията на Бенавенте. До къщата оставаха още петнадесетина километра и за пръв път Диего изглеждаше разтревожен. Дали не бяха изпуснали бирника? Той пришпори коня си в галоп и сух прахоляк се разнесе изпод копитата му. Бяха стигнали точно една горичка, граничеща с фазендата, когато настигнаха мъжа, само на няколко километра от голямата къща. Падаше мрак и той очевидно си правеше лагер. Бе завързал коня си за един дънер и събираше дърва за малкия огън, който бе стъкнал. Махна им за поздрав, щом се приближиха.

Диего хладно го изгледа от височината на коня си.

— Сам разбирате, предполагам, че сте навлезли в границите на чужд имот?

— Запътил съм се към фазендата, сеньор, но не искам да пристигна там късно през нощта. Нейният патрао[2] е възрастен човек. Не искам да го безпокоя. Ще отида утре сутринта.

Диего яростно замахна с камшика си и бирникът политна от неочаквания страничен удар по главата.

— Никъде няма да отидеш — презрително му извика Диего.

— Господи, Диего! — скочи от коня си Роберто. — Какво правиш?

— Махай се, Роберто, остави аз да се оправя с това.

Той слезе от коня и се приближи до човека, който се бе снишил зад гърба на Роберто.

— Само искам да си поговоря с теб — за баща ми — каза Диего вече с по-разумен тон.

Роберто го наблюдаваше неспокойно. Изглеждаше отрезвен и разумен, сякаш бе преодолял първоначалното гневно избухване.

— За баща ви? — попита бирникът с уплашен приглушен глас.

— Патраото, онзи, при когото ще ходиш утре сутринта.

Той извади пачката пари от джоба си — парите на Роберто.

— Имам намерение да ти платя онова, което дължим — в края на краищата, ти искаш само парите, нали?

— Така е, сеньор, една фазенда не е нещо много добро за когото и да било в тези времена. Ако имате парите, бихме предпочели да платите.

Роберто се загледа в парите в ръката на Диего. Тук бе всичко, което бе държал в банката — тези пари представляваха хроника на семейните събития от целия му живот — подаръци за рождени дни, малки наследства от починали лели, вноската, която дядо му бе направил в деня на неговото раждане. Поне, уморено си помисли той, ще свършат добра работа, ако помогнат да се спаси фазендата на Тео Бенавенте.

— Ела — разумно звучеше гласът на Диего, — да седнем край огъня и да поговорим. Имам една бутилчица тук, да пийнем по едно.

Той подаде бутилката на мъжа, който отпи голяма глътка и обърса уста с опакото на ръката си, закашляйки се от уискито, което изгори гърлото му.

Диего предложи и на Роберто, който отказа и после сам отпи голяма глътка.

— Нека да погледнем документите, сеньор — предложи той.

Чакаха неспокойно на мъждукащата светлина на огъня Диего да прегледа документите. Бе много тъмно, влагата ги притискаше, избивайки мъглата на малки струйки от охлаждащата се земя. Шубракът шумолеше от нощната активност на обитателите си, а в далечината лаеше куче.

Диего гаврътна още една глътка от бутилката.

— Е, човече — каза той, ровичкайки из пояса си, — ще ти дам парите още сега.

Изведнъж сграбчи с ръка шията на мъжа и изви главата му назад. Един тънък нож проблесна пред гърлото му.

— Диего! Какво правиш? — веднага скочи на крака Роберто.

— Не се приближавай — предупреди го Диего, гласът му бе остър като ножа в ръката му, някакво удоволствие се долавяше в заплашителния му поглед. Роберто застина на мястото си, внезапно го обзе страх.

— Казах ти да ме оставиш аз да се оправям с това.

После Диего се обърна към мъжа:

— Това е една разписка, в която казваш, че си получил парите. Подпиши!

— Но вие не сте ми платил, сеньор.

— Точно така… ще подпишеш или предпочиташ да те убия?

Гласът на мъжа се разтрепери:

— Ще подпиша, ако ми дадете парите.

Диего се засмя и доближи ножа до гърлото му. Капчица кръв блесна на врата на мъжа и той веднага сграбчи хартията. Гласът му бе изтънял от страх.

— Ще подпиша, сеньор.

Диего отпусна хватката и подаде на бирника писалка. После се усмихна на Роберто:

— Казах ли ти, че всичко ще е наред.

Роберто усети огромно облекчение.

Бирникът му подаде хартията с трепереща ръка. Диего я прочете, после внимателно я сгъна и я постави в джоба си. Наведе се напред, Роберто видя проблясването на ножа в ръцете му и докато се усети той ловко и бързо бе прерязал гърлото на бирника. Кръвта шурна и се смеси с пламъците, защото трупът на мъжа беззвучно падна напред край огъня. С дрезгав вик Роберто го сграбчи, измъквайки го от огнените езици.

— Господи, Диего, какво направи? — изкрещя той.

— Убих го, разбира се — хладнокръвно отвърна Диего, докато държеше ножа си над пламъците, за да го почисти. — Какво друго можех да направя?

— Но ти ми каза, че искаш да го убедиш, че ще се опиташ да приказваш с него… да се споразумеете нещо.

Диего бе ледено спокоен и разумен.

— Не можеш да се споразумееш с тези копелета, просто си плащаш или. Не виждаш ли, Роберто, имам подписана разписка… мъжът просто изчезва. Ще си помислят, че е избягал с парите или че е бил ограбен. Всеки ден се случва. И никой никога няма да узнае какво направихме.

— Какво направихме? Ние ли?

Диего се засмя.

— Ами ти беше тук, нали? Ти и аз, Роберто. Спасихме фазендата на баща ми — това е единственото, което има значение. Сега само трябва да се отървем от него.

Роберто погледна подгизналото в кръв тяло в краката си.

— Да се отървем от него? Трябва да си полудял, Диего.

Той трепереше от шока и се почувства зле.

— Разбира се, че не съм полудял, просто съм практичен. Бе застанал на пътя ми и щеше да причини много неприятности. Това беше идеалното разрешение. А сега ела, трябва да ми помогнеш да го заровим.

— Не мога — прошепна Роберто. — Не мога да направя това.

Диего заобиколи огъня и постави ръце на раменете на Роберто.

— Разбира се, че можеш, Роберто — почти бащински изрече той, — хайде сега, не е трудно. Ще изкопаем дупка и ще организираме на този тип прилично погребение. Не можем да го оставим просто така тук, да го намери някой и да загазим и двамата. В края на краищата, никой няма да знае кой го е направил, нали, дали си бил ти, Роберто — или пък аз?

Зениците на Роберто се бяха разширили от ужас, докато Диего изваждаше от кожените дисаги лопатите, които бе купил в Сантус.

— Хайде — изкомандва го той, — да свършим тази работа.

Реалността на ситуацията изплува изведнъж, щом Роберто осъзна какво се бе случило. Това не бе просто изблик на моментно насилие — Диего бе планирал убийството още от самото начало. Бе планирал да заплете и него, така че да не му остави вратичка за бягство. Образът на усмихнатото невинно лице на Амели изплува в съзнанието на Роберто. Мили боже! Той бе загубил Амели. Сега Диего никога нямаше да го остави на мира.

Той вдигна лопата, последва Диего в шубрака и започна да копае на определеното място. Заедно пренесоха тялото, положиха го в плиткия гроб и го покриха с листа. Щом свършиха, се спогледаха мълчаливо.

— По-добре да отидем у вас — най-накрая каза Диего, подритвайки остатъците от огъня. — Баща ми не знае, че съм тук и по-добре да не знае. Така, ако го питат нещо, ще може да им каже истината — не е виждал никого и само той и майка ми са били в къщата.

Ездата до имението на ду Сантус премина в мълчание и когато той най-сетне видя осветените прозорци на голямата къща, на Роберто му се стори, че никога нищо не е изглеждало по-гостоприемно и сигурно. Въпреки че за мен нищо вече няма да е същото, отчаяно си помисли той, това е най-ужасният миг в живота ми.

 

 

Леля Агостиня бе вече много стара, но си оставаше кралицата на дома и точно тя се втурна в салона да ги поздрави.

— Роберто — засия тя, разтваряйки обятия, — ела да ме целунеш.

— Малко съм мръсен, лельо Агостиня — наведе се напред Роберто да я целуне, избягвайки прегръдката й. — Яздих дълго. По-добре да се поизмия.

— Кой е с теб? — попита тя, взирайки се в тъмното зад гърба му.

Диего пристъпи напред.

— Аз съм, лельо Агостиня — усмихна се той. — Диего.

— А, Диего. Ами, влизайте и двамата. Вие, разбира се, сте изцапани. Как само изкаляхте пода! Но какво е това? — Агостиня докосна сакото му. — Кръв! Да не си се ударил?

Роберто я отблъсна с ръка.

— Не, не… Не съм се ударил. Няма нищо, лельо Агостиня, просто драскотина. Ще отида да се измия.

— Драскотина? И от нея цялата тази кръв?

Роберто погледна надолу към ризата си, върху която кръвта на бирника бе засъхнала в тъмноръждиво петно.

Изведнъж му се доповдига. Трябваше да свали тези дрехи!

Себастиау отвори вратата на кабинета. Кой можеше да бъде по това време на нощта? Не беше ли това гласът на Роберто? Той пристъпи в стаята — там бе Роберто, пребледнял и раздърпан, а Диего стоеше до него.

— Какво се е случило? — извика тревожно Себастиау. — Какво правите тук вие, двамата?

Роберто се олюля и коленето му се подкосиха.

— Агостиня, той сигурно е ранен — извика Себастиау, завтичайки се да го подхване, преди да се е свлякъл на земята. — Господи, погледни в какво състояние се намира! Диего, какво се е случило?

— Падна от коня — нагло излъга Диего. — Предполагам, че е бил уморен и не забеляза един нисък клон, докато яздехме през гората. От сблъсъка падна от седлото — затова е толкова кален.

Себастиау разкъса ризата на Роберто и се втренчи в гърдите му, по които нямаше и помен от някакъв белег. Внимателно ги опипа с ръка. Нямаше рана. Очите на Роберто полека се отвориха и той започна с усилие да се изправя.

— Помогни ми — отсечено се разпореди Себастиау и Диего побърза да изправи Роберто на крака. Заедно му помогнаха да седне на един стол в малкия кабинет. Огънят гореше весело, пропъждайки навън студа на мъгливата нощ, а леля Агостиня трескаво се суетеше наоколо.

— Кажи ми какво се е случило, скъпи мой — започна тя. — Остави твоята стара леля да ти помогне.

Роберто се наклони напред, стиснал главата си в ръце.

— Нищо не можеш да направиш — уморено отвърна той. — Вече никой нищо не може да направи. Твърде късно е.

— Какво означава всичко това? — попита Себастиау. — По-добре ми кажи, Диего — обзалагам се, че каквото и да е — в тебе е причината.

— Какво искаш да кажеш? — развика се Диего. — Всичко е наред! Роберто просто е уморен и превъзбуден — това е!

— Той не е падал от никакъв кон тази вечер и ти го знаеш! — заплашително каза Себастиау. — Искам да знам какво се е случило.

— Нищо не се е случило — нищо нередно.

— Не, Диего, нещо не е наред.

Лицето на Роберто изглеждаше изтерзано.

Диего го погледна предупредително.

— Роберто…

Себастиау протегна ръка и докосна петното по ризата на Роберто.

— Чия е тази кръв? Господи, какво сте направили вие двамата?

— Кажи му, Диего. Трябва да му кажеш какво се случи.

Погледът на Роберто бе непоколебим.

— Нищо не се е случило! Не знаеш какво говориш, Роберто. Той е в шок, не виждаш ли? — Очите на Диего проблясваха злобно, докато гледаше Себастиау. — Падна от коня. Ще се оправи, като се наспи.

Роберто избухна в смях.

— Като се наспи! — извика той. — Като се наспи! Никога вече няма да мога да спя!

Диего се отправи към вратата.

— Кажи му, Диего — или аз ще го направя!

Диего спря за миг с ръка върху дръжката на вратата. Леля Агостиня объркана наблюдаваше сцената, подушвайки зло и насилие във въздуха.

— Диего го уби, Себастиау! Той уби бирника! — думите се изтръгнаха от гърлото но Роберто в дрезгав поток. — Накара го да подпише разписката за парите и после му преряза гърлото. Неговата кръв е по мен — помогнах му да го зарови в гората.

И четиримата останаха вцепенени от думите му, дори Диего изглеждаше неспособен да се помръдне.

— Айййй — зави Агостиня и наруши мълчанието, разпервайки ръце във въздуха, — убийство! Божичко, убийство!

Себастиау се озова при вратата, преди Диего да успее да натисне бравата.

— Не — твърдо каза той, — ти ще останеш тук, Диего. Искам да чуя онова, което имаш да казваш.

Диего скръсти ръце отпред и се облегна на затворената врата. Ехидна усмивчица се появи в ъгълчетата на устните му.

— Истина е — кротко каза той. — Аз го убих. Направих го заради баща ми — бе на път да загуби фазендата, нали разбираш. Тя означаваше всичко за него, както и за твоя баща — принадлежи на семейството ни от няколко поколения. Такава загуба би обезсмислила живота му. Трябваше да му помогна, Себастиау — гласът му бе тих и убедителен, — как бих могъл да понеса гледката на собствения си разорен баща? Нямах намерение да убивам онзи човек — просто така се случи.

— Не е вярно — изтощено промълви Роберто. — Той беше замислил убийството. И освен това не ти каза, че баща ни му е дал пари, с които сеньор Бенавенте да покрие неизплатените си дългове. Диего ги е откраднал! Откраднал ги е от нашия баща — също и от своя. А после, когато е трябвало да поеме последствията от това, е замислил убийството. Той ме накара… придума ме, искам да кажа — да отида с него, но аз не знаех, че се кани да убива човека. Кълна се, че не знаех! Мислех си, че просто се нуждае от помощ, за да убеди бирника да почака още известно време. Дадох му на заем и някакви пари…

Себастиау се обърна към Диего:

— А ти го уби и задържа парите.

Диего извади документите от джоба си.

— Имам разписка — спокойно отвърна той. — Както е известно на всички, платил съм му.

— Но нали ние знаем, че не си, Диего? — гласът на Себастиау бе изпълнен с презрение. Искаше му се да цапардоса ухиленото лице на Диего. Как е могъл Роберто да се остави да бъде въвлечен в това?

— Разбира се — уверено отвърна Диего, — вие нищо няма да предприемете.

— Защо мислиш така?

— Защото Роберто също е замесен, колкото съм замесен и аз. Винаги мога да кажа, че той е намушкал мъжа… че просто е обезумял, че е бил пиян. Добре си пийва хрисимичкото ти малко братче, знаеш ли?

— Никога няма да ти повярват — ужасен извика Себастиау. — Вече ти се носи лоша слава из Рио, полицията ще разбере, че си бил ти. Роберто не е невинен, но не е убиец!

Диего се приближи до камината и безгрижно се облегна на нея, подритвайки с крак един пън навътре в огъня.

— Роберто има и друга причина да не издава нищо. Да му кажа ли, Роберто? — подигравателно попита той.

Роберто стоеше като осъден на смърт в очакване гилотината да се стовари върху врата му, Себастиау го гледаше съжалително, мислейки си за това как Амели щастлива се приготвяше за сватбата, така прелестна в пищната бяла рокля… а също за баща си и за майка си. Диего бе подметнал неща, които никой от тях никога не биваше да научи… не бе сигурен какви бяха те, но трябваше да направи нещо, за да го спре. Наля бренди в една чаша и я подаде на Роберто.

— Не можеш да ми кажеш нищо, което още не знам, Диего — излъга той, — а и каквото и да кажеш, то няма да ти помогне да не те арестуват за убийство. Роберто е бил заблуден от теб и неговата версия звучи правдоподобно — лесно ще бъде да се докаже какво е станало с парите, които баща ми ти е дал.

Диего изглеждаше неспокоен, заплахите му се бяха оказали напразни.

— Ами бъдещият съпруг на Амели? Остават само няколко седмици до сватбата. Ами баща ти — какво ще стане с него?

Гняв изби по лицето на Себастиау и той сграбчи Диего за яката.

— Моят баща ти е дал тези пари в името на приятелството, за да спаси дома ви, препитанието ви — баща ти! Как смееш да го заплашваш сега! И Амели. Не е трудно да я нараниш, нали? Но какво ще спечелиш от това, Диего? Не виждаш ли, че Роберто е приключил с теб завинаги?

— Така ли е? — откопчи се Диего от Себастиау и се изправи срещу Роберто. — Така ли е наистина, Роберто?

— Така е. Мисли си каквото искаш. Прави каквото щеш. Не искам никога повече да те виждам.

Роберто затвори очи, като че ли очакваше Диего да го удари.

— Ще сключа сделка с теб, Диего — внезапно каза Себастиау. — Ще запазя в тайна всичко, но при едно условие. Никога повече да не доближаваш семейството ми. У теб са парите на Роберто — използвай ги, за да напуснеш тази страна. Ако не го направиш, тогава ще отида в полицията. И те предупреждавам сега, Диего, не си въобразявай, че това означава след няколко месеца да се появиш отново, сякаш нищо не се е случило. Стой далеч от Роберто и от Амели — завинаги.

Очите на Диего проблеснаха и той хвърли поглед към Роберто, който все още седеше неподвижен в голямото кресло. Не можеше да си позволи да се замеси в съдебен процес — дори да го оправдаеха за това, още няколко неща висяха над главата му в Рио и Сантус. Той за последен път погледна Роберто и се отправи към вратата.

— Много добре — обърна се към Себастиау, — ще замина. Утре ще бъда на кораба. Ще пиша на баща ми и ще му кажа, че ипотеката е платена от сеньор ду Сантус и че съм решил да опитам късмета си в друга страна за известно време. Човек никога не знае — добави с усмивка той, — може да се окаже забавно.

Агостиня отстъпи назад към стената, щом Диего мина покрай нея, суеверно замятайки лице с престилката, за да се защити от уроки.

Роберто гледаше втренчено огъня; танцуващите пламъци замъгляваха погледа му, докато той се ослушваше за звука от затваряща се врата. Най-сетне всичко бе свършило.

— Няма да задавам повече въпроси — каза Себастиау, — защото ми се струва, че за тази нощ ти е достатъчно. Не ме интересуват никакви обяснения или причини — дори не искам да знам за какво намекваше Диего. Знам, че не си бил виновен за убийството и това ми стига. Но те моля за едно — всъщност предупреждавам те, Роберто — нищо от това никога не трябва да наранява Амели. Разбра ли ме?

Роберто кимна отчаян.

— Бих дал всичко — всичко, Себастиау — никога да не съм познавал Диего. Обичам Амели, ти го знаеш. Никога няма да направя нещо, което да я нарани.

Себастиау също кимна, удовлетворен.

— Много добре тогава — каза той, помагайки на Роберто да се изправи на крака. — Нека те сложим в леглото, а Агостиня ще ти приготви някоя от своите билки, за да заспиш. Утре ще започнем на чисто.

Бележки

[1] Ярд — мярка за дължина=0,914 м — бел.пр.

[2] Патрао (португ.) — стопанин — бел.пр.