Елизабет Адлър
Скрити страсти (41)

40.

Изабел обикаляше да наглежда ресторанта, Павилион д’Орвил, построен съвсем близо до вилата, с изглед към морето. Амели подскачаше пред нея и ентусиазирано се опитваше да помирише океанския бриз, а двете й котки, Фиду и Мино, тичаха в тръст подире й като двойка верни хрътки. Тя влетя в кухнята преди баба си, хвърли бърз поглед наоколо, за да види няма ли някакви сладкиши, отчупи си едно парченце плодова пита и с кикот изскочи навън, забелязвайки снизходителното мръщене на Селестин. В очите на Селестин Амели не можеше да направи нищо лошо, винаги имаше отделени сладкиши специално за нея и за Роберто. Не харесваше само Диего, той бе неприятно момче, винаги усмихнат пред теб, а зад гърба ти хихикаше.

Амели обичаше да бъде в ресторанта. Той приличаше на хубава осмоъгълна беседка с островръх покрив и френски прозорци, извеждащи към терасите със сини тенти, за обеди на хлад или вечери на свещи през още летните нощи. Покривките от хубав аквамарин се допълваха от втора покривка отгоре, този път чисто бяла, а среброто, донесено от „Кристофъл“ във Франция бе тежко и без украса.

Макар котките й да не бяха допускани в ресторанта, те бяха добре дошли в кухнята, където винаги имаше остатъци от храна. Роберто скоро щеше да си бъде у дома. Новата им къща бе точно до тяхната — точно на пясъчната Авенида Атлантика.

Себастиау я видя да идва, с развята във всички посоки коса, подскачайки на всеки четири крачки, дългите й слаби крака бързо се движеха по земята.

— Амели — махна й той, — какво ще кажеш да поплуваме?

— Не сега — извика тя, затулвайки с ръка очите си от слънцето, — трябва да намеря Роберто.

Щеше да му липсва, когато заминеше за Франция — не можеше да си представи живота без Амели. Той истински я обичаше. Но Франция му обещаваше нов живот с възможности за по-добри учители в избраното от него поприще на архитект. Къде другаде бе по-добре да учи освен в Европа? Най-сетне щеше да види прекрасната ренесансова архитектура на Италия, замъците и църквите на Англия и внушителните катедрали на Франция. И, разбира се, Париж!

Диего Бенавенте се преструваше, че не слуша как Роберто и Амели се съвещават на ъгъла. Тя бе казала, че трябва да сподели с него една тайна… устните му се свиха ядно, докато я наблюдаваше, нима още не знаеше, че не може да го надвие? Роберто бе негов приятел, негов специален приятел — двамата бяха неразделни в училище и в къщи. Само когато тя бе наоколо, се появяваха проблеми — останеха ли насаме, Роберто бе различен, по-безгрижен, винаги готов да направи онова, което му предложеше Диего. Е, днес беше приготвил изненада за малката Амели. Той небрежно се мотаеше наоколо, тъмнокосо привлекателно тринадесетгодишно момче, с яко мускулесто тяло и настойчиви зеленикави очи под гъстите черни вежди.

Амели го наблюдаваше с крайчеца на окото си. Какво беше намислил? Обикновено не я оставяше насаме с Роберто.

— Ето — каза тя и извади от джоба на шортите си смачкания сладкиш, — запазих го за теб — от Селестин е, какъвто го обичаш.

Роберто изтръска пясъка и конците, полепнали по него и й предложи да си отхапе.

— Не, благодаря — каза тя, подскачайки, — цялото е за теб.

После се наведе над фонтана и бързо напъха главата си под бликащата струя студена вода и като кученце изтръска капчиците от косата си.

— Роберто?

— Ммм? — той набързо бе приключил със сладкиша.

— Роберто, къде мислиш, че може да е отишъл Диего?

— Не знам, преди минута беше тука.

Амели стана неспокойна. Диего бе намислил нещо, усещаше го.

Като се огледа, за да се увери, че наоколо няма никой, Диего извади една торбичка, която криеше зад вратата. В горния край тя бе здраво завързана с връв и той внимаваше да я държи далеч от тялото си. Фиду и Мино се излежаваха наблизо, припичаха се на слънце и го гледаха със сънен поглед.

— Фиду — извика той, потупвайки по земята с една пръчка, — ела тук, мъничката ми… ела да видиш какво имам — типично за Амели, помисли си той презрително, да нарича котките с кучешки имена, а на женските да слага мъжки. — Ела тук… — примамваше я той.

Заинтригувана от пръчката, котката предпазливо се приближи към него. Диего бързо я сграбчи за тила и прекара около него парче връв, за да не избяга. После предпазливо развърза торбичката и я хвърли на земята. Една тънка черна змия изпълзя отвътре, със стрелкащ се език и заплашително мърдаща глава и затърси своя похитител. Диего метна съпротивляващата се котка долу пред змията и бързо отстъпи назад, защото змията се хвърли напред. Фиду отскочи назад, а змията впръска отровата си във въздуха. Фиду се сниши и се втренчи във влечугото, което бавно мяташе опашката си.

— Продължавай — промърмори Диего, смушквайки я с пръчката. Котката отново отстъпи назад. Диего тикна дългата пръчка пред змията, бутвайки я раздразнено към котката, точно когато Амели и Роберто се показаха иззад ъгъла. Амели изпищя, а змията се надигна още малко, клъвна към котката която подскочи високо и силно я захапа за тила, като почти откъсна главата й. После Фиду седна на земята и вдълбочено започна да наблюдава как змията се гърчи.

Себастиау изникна иззад ъгъла, уплашен от ужасените писъци на Амели. Схващайки ситуацията от един поглед, той сграбчи Диего за ръката и я изви зад гърба му.

— Кажи ми веднага какво става — заплашително му изкрещя той, — истината, Диего!

— Видях змията — извика Диего, докато Себастиау все по-здраво стискаше ръката му, — опитах се да я махна от котката, виждах, че върви след нея…

— И откъде дойде змията, Диего?

— Не знам!

Себастиау изви още повече ръката му.

— Това ще ти бъде за урок, задето се опита да убиеш котката на Амели — каза той, — време е да получиш малко от собственото си лекарство. Ти си хулиган и страхливец, Диего Бенавенте — ако Амели беше момче, нямаше да смееш да й причиняваш такива неща. Оня ден те видях да бичуваш понито й… ако има още някаква неприятност, свързана с теб, ще кажа на баща ти — той вероятно ще те накара да се върнеш във фазендата.

Диего бе истинско градско момче и заплахата за наказание във фазендата го ужасяваше.

— Ще се извиниш на Амели — нареди му Себастиау, сините му очи го гледаха презрително — и ще й кажеш, че никога вече няма да се опитваш да нараняваш котките й.

— Но аз съм сигурен, че той не го е направил нарочно, Себастиау — Роберто се спусна да защитава приятеля си, — станало е просто както той каза — змията е била там и той се е опитал да спаси Фиду.

Амели седеше прегърбена на стъпалата, гушнала Фиду в скута си. Котката нежно мъркаше, неспособна да осъзнае своята схватка със смъртта, и тя я прегърна закрилнически, щом Диего се приближи.

— Съжалявам, Амели — каза той, гледайки в земята, — никога вече няма да се опитвам да наранявам котките ти, обещавам.

Амели не отговори, тревожно го наблюдаваше как се отдалечава, една самотна фигура, придвижваща се по дългата пуста плажна ивица. Роберто се загледа след него, агонизирайки. После се обърна към Амели.

— Сигурен съм, че той не искаше да нарани Фиду, Амели… а и, нали все пак ти се извини.

После отново обърна поглед към двора, където преди малко Диего се бе скрил зад ъгъла, повече не можеше да издържа на това.

— Отивам при него — каза той и хукна.

Амели се бе втренчила в земята, опитвайки се да сподави сълзите си. Себастиау я погледна разтревожен. Този епизод бе нещо повече от обикновена подлост. Диего ставаше проклет, не се знаеше какво може да направи следващия път, но каквото и да беше, то щеше да е насочено към Амели.

— Виж — каза той, седна до нея и хвана малката й загрубяла ръка в своята, — трябва да внимаваш с Диего, когато ме няма тук. Не можеш да му имаш доверие.

— Знам — прошепна тя и притисна Фиду по-близо до лицето си, така че той да не види сълзите й. — О, Себастиау, така ми се иска да не заминаваш. Париж е толкова далеч. Ще ми пишеш ли?

— Ще ти пиша всяка седмица — каза той. — Обещавам.

— А аз ще ти пиша всеки ден — зарече се тя. — Ще ти казвам всичко. Колко те обичам, Себастиау!

Едуар д’Орвил бе носен от течението на най-дълбокото в морето. Обзе го паника, когато видя как светлините на ферибота изчезват към Мексиканския залив и се запита как е могъл да се озове в такова положение. Бяха пропуснали да му споменат, когато се качи на ферибота в Тампа, Флорида, че Санкт Петербург е само едно малко селце и там няма кей. Просто го прехвърлиха зад борда в тази прогнила малка лодка и му посочиха някакъв невидим бряг.

— Иска десет минути гребане — бе казал капитанът. — Не се тревожи за лодката, следващият пътник от Санкт Петербург ще я върне.

Това е нелепо, помисли си той, вдигайки греблата. Щом оцелях в Амазония, проклет да съм, ако умра тук!

Издърпа греблата в лодката и се заслуша. Трябва да бе гребал поне двадесет минути, а капитанът бе казал десет. Но капитанът беше мексиканец. Няколко минути повече или по-малко — пак можеше да се говори за точност.

Приливът сякаш се променяше, можеше да усети тласъка му, а после по-силно дръпване и — най-сетне — плясък от разбиващи се в брега вълни. Почти по същото време видя светлините, трепкащи и подскачащи над вълните, и се отправи към тях, подпомогнат от прииждащия прилив, избърса потта, избила по челото му от облекчение — и от страх, — докато завързваше лодката на малкия дървен пристан и треперещите му крака отново стъпиха на твърда земя.

Бе тук, защото бе чул, че Хенри Флаглър, търговец на масла и предприемач в железниците, е основал този нов щат, част от който все още бе див. Поради лошото здраве на жена си Флаглър бе принуден да прекарва зимите в Сен Огъстин. Там бе открил удоволствието както от идеалния климат, така и от дългите обрулени от вятъра атлантически плажове. Той бе купил железницата, доизглаждайки я на юг до Маями, и възнамеряваше да я разшири дори още повече, до най-отдалечената точка — Ки Уест.

Едуар неспокойно кръстосваше Флорида, понякога на кон, а понякога по железопътната линия, криволичеща на изток през малките крайбрежни градчета Дейтона и Роклидж, надолу до сънливите селца на Маями, чиито бели арки бяха отрупани с пурпурни бугенвилии в тропически безпорядък под най-ясно синьото небе. Внушителният нов хотел на Флаглър вече се издигаше от земята и скоро щеше да бъде довършен. Едуар знаеше, че на място като това би имало нужда не само от един хотел, а и земята беше евтина — можеше да си избере някой парцел. Той купи един широк участък от плажа, простиращ се назад до обраслите с трева дюни и чакълестите наноси. Един ден, мислеше си той, обхождайки го със задоволство, каквото единствено собствената земя може да даде на човека, ще построя хотел тук, по-добър дори от този на Флаглър — по-добър от всеки друг.

Не беше лесно да се добере до Ки Уест. Фериботът трябваше да се спира при дузини малки островчета, формиращи опашката на Флорида, но пътуването си струваше. Старото испанско име на града бе Кайо Уеско — Бон Ки — наречен така заради белите коралови рифове, разбивани от вълните до ситна пудра с цвят на човешки кости. Пудрата се смесваше с морето, което я превръщаше в удивителен матов тюркоаз, а гиздавото малко пристанище изпращаше навътре в тези млечни води рибарската си флота, която му носеше обратно ежедневния си дар от скариди и крабове с мека черупка, както и всякакъв вид риба. Песъчливите улици на Ки Уест бяха ограничени от дървени тротоари, обточени със сенчести дървета и боядисани в бяло къщи, а по хълмовете в далечината, скрити в уединението на гъстите горички от магнолиеви, лаврови и портокалови дръвчета, бяха кацнали изложени на вятъра вили в пастелни тонове, чието спокойствие се смущаваше единствено от шумоленето на изсъхналите палмови листа и цвърченето на цикадите.

Едуар си поръча една бира и започна да наблюдава преминаващия парад от верандата на хотел „Сен Джеймс“ на Мейн Стрийт.

Какво по-добро пристанище би могъл да намери? Щеше да купи една от онези къщи на хълмовете и да заведе Амели там… щеше да й хареса. О, колко му липсваше тя. Липсваха му миговете, когато я вземаше на коленете си, а тя го молеше да й разказва случки от времето, когато той и баща й са били малки момчета в замъка във Франция. Понякога Амели с тъга говореше за майка си Леони. „Защо трябваше да умира, Едуар?“ Задаваше все един и същи въпрос, толкова тъжно, толкова много пъти. „Ако баща ми е бил такъв добър плувец, защо не е могъл да спаси нея и себе си?“ Той й бе отговарял с малки благородни лъжи. Леони се бе превърнала в мит — хубавата млада майка, загинала толкова трагично заедно със съпруга си. Тя бе просто един образ в мечтите на Амели… в неговите също. Всеки път, когато погледнеше Амели, той си спомняше. Тя толкова приличаше на нея, същата прасковена кожа, красиви кехлибарени очи и, разбира се, същата коса в цвят шампанско.

Едуар се вгледа невиждащо в синьото море, където само на няколко мили отстоеше екзотичният остров Куба — оттам го делеше едно пътуване с ферибот. Изведнъж се почувства много самотен. Това, от което се нуждая, помисли си той с крива усмивка, е любовта на някоя добра жена. Може би тогава ще бъда щастлив!