Елизабет Адлър
Скрити страсти (4)

3.

Мадам Артоа бе едра, почти квадратна жена, която управляваше пансиона си с твърдост и чувство за хумор — както само една жена би могла да го прави. На младини мъжете й бяха донесли единствено нещастие — играейки си първо с едно, после с друго момиче… познала бе ревността. Пансионът, който държеше, се ползваше с уважение — правеше всичко възможно за това, харесваше „момичетата“ си — млади дами, работещи в музикалните зали и кабаретата на града. Самата тя артистка — пяла някога на повечето парижки сцени, — сега с вълнение съпреживяваше техните любовни афери и криволиците на кариерите им.

Мадам бе жена, която знае какво иска от живота, а в този момент й бе нужна именно помощничка в кухнята. Последната бе напуснала същата сутрин, оставяйки я с вързани ръце — готвачът бе вбесен и отказваше да приготви вечерята, докато не намерят някой, който да почисти зеленчуците и да измие съдовете. Леони се появи на прага като дар от бога.

— Късметлийка си — каза й мадам. — Не е лесно да си намериш работа в Париж, но аз мога да ти предложа, плюс стая и храна.

По лицето на момичето се изписа такова облекчение, че тя за миг се зачуди какво ли щеше да прави то, ако му бе казала не. Очевидно бе пристигнало в Париж като останалите, без пари, без всякакви перспективи… както и без ясна представа какво смята да прави там. На тази възраст, помисли си тя и въздъхна заради лекомислието на младостта, да се добереш до Париж ти се струва краят на мъките.

— Благодаря ви, мадам, ще започна веднага.

Леони чевръсто свали палтото си, преди мадам Артоа да е променила мнението си. Натрупа чиниите в мивката, пъхна премръзналите си ръце в горещата сапунена вода и усети как животът се връща в пръстите им. Никога не бе и предполагала, че миенето на съдовете може да я направи толкова щастлива! Миналата нощ онази леденостудена гола стая до гарата й бе струвала точно половината от сумата, която си беше отделила за цялата седмица, скъпотията я шокира и уплаши. Разбира се, трябваше да благодари на мъжа във влака — той я изпрати тук. Щеше да му върне парите колкото се може по-скоро. Но ето че й провървя, бе едва първият ден в Париж, а вече имаше работа, какво повече можеше да иска?

 

 

Търпение, мислеше си тя, само три месеца по-късно, опирайки се с лакти върху перваза на прозореца в своята малка стая на последния етаж от високата тясна къща на Улицата на артистите. Втренчваше се в оживените улици и площади на Париж, прострели се пред погледа й като в някоя вълнуваща игра — и тя нямаше търпение да се включи в нея. Но как? Какви бяха правилата? Каква бе магическата съставка, чудеше се тя, която те прави да „принадлежиш“ на Париж? Този град я смущаваше — смущаваше и очароваше в същото време. Улиците преливаха от кафенета и бистра, театри и кабарета, игрални зали и магазини… а хората там изглеждаха, като че ли се наслаждават на нещата, все артисти, поети или много богати личности. Имаше и кухненски помощнички!

Тя въздъхна със съжаление, сложи си шапката и за нула време премина седемте етажа до кухнята, за да вземе малкия пакет с обяда, който си беше приготвила предишната вечер. Бе неделен следобед, тя беше свободна и възнамеряваше да го прекара както обикновено, опознавайки града.

Отправи се към Булонския лес, движейки се по улици с огромни къщи, зад чиито огради надзърташе с надежда да улови още някоя подробност от мраморния интериор, преди да я забележи сърдитото око на портиера. Препълненото кафене на площад „Сен Жорж“ пръскаше веселие наоколо си. Повъртя се малко отпред, прекалено уплашена, за да влезе сама, и прекалено пестелива, за да харчи излишно пари. Като че ли всеки бе дошъл с познат… тя ли си въобразяваше или всички наистина се познаваха? Една двойка излезе от кафенето и бавно продължи по тротоара, държаха се за ръце, нашепваха си мило, тя бе склонила глава на рамото му и се усмихваше. Изглежда толкова елегантна, помисли си Леони и тръгна след тях, захласната от изисканата й рокля и обувките с тънки токчета. Привлечена от тяхната топлота и интимност, тя ги доближи, копнееща да бъде част от всичко това. Безсрамно нададе ухо към разговора, но те спряха изведнъж и я изгледаха. Смутена, тя се обърна.

Седна на една пейка в Булонския лес и докато ядеше сандвичите си и хранеше с трохички малките градски птиченца, наблюдаваше прекрасните коне и ездачите, минаващи в тръс покрай нея. Спомни си за конете във фермата в родното й село, които много обичаше да язди. Булонският лес бе пълен с изненади… там имаше и цирк. Спря се за малко пред плаката, прокара пръст по списъка с имената на артистите, а сърцето й заби по-силно, докато се питаше дали името на баща й няма да е сред тях. Нямаше го, разбира се. Но затова пък имаше дансинг на открито! Откри го през първата си неделя и той всеки път я примамваше отново — не че някога стъпи там, просто гледаше отдалеч, слушаше носещата се над тревата музика и улавяше погледите на танцьорите. Момичета като нея флиртуваха с младите мъже на масите под дърветата. Какво ли е, питаше се тя, да флиртуваш? И въздъхваше безсилна, щом извърнеше очи от тази гледка. Търпение, казваше си, нужно ми е търпение. Един ден и аз ще бъда част от всичко това.

Тя наистина бе самотна, но неделните вечери многократно компенсираха носталгичните следобеди. Тогава всички момичета си бяха у дома, не бързаха за театъра, почиваха си лениво и клюкарстваха. Цялата къща изглеждаше различна в неделя, отпусната и спокойна. Леони се радваше на вниманието на останалите момичета. Можеше да остане с тях и да ги слуша как си приказват за последните си любовници и за звездите на кабаретата. Това бе най-хубавото време от седмицата, а тя беше любимката на всички.

— Трябва да направим нещо за Леони — каза Лулу, отпи от брендито си и се протегна по-удобно на голямото плюшено канапе в салона.

Бе поредната скучна неделна вечер и Леони току-що им бе донесла кафе след вечерята. Тя застина на място от учудване.

— Какво имаш предвид, Лулу?

— Ами погледни се, съвсем не изглеждаш зле въпреки рошавата си коса и ужасните си дрехи.

Лулу повдигна брадичката на Леони и извърна лицето й към светлината:

— Всъщност си доста хубава. Нали, Бела?

Бела изучаващо изгледа Леони:

— Бих искала да имам кожа като нейната — дяволито подхвърли тя. — Дето да няма нужда от пудра, а само от малко руж, ей тук, под скулите — подчертава очите.

Жоли се приближи до Бела:

— А косата… трябва да я приберем на кок.

Тя хвана косата на Леони и я вдигна над главата й, за да покаже как може да изглежда.

— Няма да стои — възпротиви се Леони. — Никога не стои, колкото и фуркети да слагам.

— Скъпа моя — дяволито се усмихна Бела, — ами в това ще ти е чарът… леко разрошена… леко небрежна… да, така много ще ти отива. Хубав контраст на невинността.

— Ей, момичета, внимавайте с Леони — предупреди ги мадам Артоа. — Тя няма да излиза на сцена и не ми се ще да изглежда тривиално.

— Мадам Артоа — възмути се Лулу, — да не искате да кажете, че ние изглеждаме тривиално?

— Разбира се, че не. Но вие изглеждате като момичета, които си вадят хляба на сцената, а Леони е различна. Нямам нищо против да й помогнете да оправи външния си вид, защото господ ми е свидетел, тя има нужда от това, но — грижете се за нея.

Мадам Артоа харесваше Леони. Не искаше да я развалят и да я превърнат в светска кукличка — бе виждала много млади момичета, изхабени и преждевременно остарели, развратени от дългите години в кабаретата — от многото алкохол и многото мъже!

— Бела, донеси кутията с гримовете и една четка за коса — даде нарежданията си Лулу. — Сега ще преобразим Леони.

— Седни тук, Пепеляшке — продължи тя и й предложи шоколадов бонбон от една голяма кутия, подарък от последния обожател.

Лулу бе високо, пищно момиче с големи пурпурни устни и непринуден смях. В кабарето бе станала популярна с безочливите си песни. Бе повече от дръзка, но някак си изглеждаше цялостна — перверзна комбинация, влудяваща мъжете. Бе и благородна — харесваше Леони, съчувстваше й искрено. Както и останалите, може би Леони им напомняше по-малката сестричка, която бяха оставили в къщи… или пък собствената им някогашна невинност.

С умела ръка Лулу бързо нанесе ружа по скулите, добави малко и на брадичката, и по слепоочията. Бела внимателно огледа крайния резултат, после й сложи бронзови сенки, подчертаващи формата на клепачите. През това време Жоли безмилостно си служеше с четката, прибирайки косата й назад въпреки протестите на Леони.

— Трай, бабо, за хубост — смъмри я Жоли, а после добави със смях, — но ще видиш, че си струва!

— Е, мадам Артоа, какво ще кажете? — попита Лулу, щом се отдръпнаха назад, за да се насладят на своето творение.

Удивително колко различна изглежда тя, мислеше си мадам Артоа.

— Струва ми се малко крещящо — каза най-накрая.

— Крещящо! Та то е толкова дискретно, че дори една монахиня би могла да излезе с този грим.

— Но никога не би го направила, скъпа моя. Както и да е, изглеждаш много добре, Леони.

Леони плахо докосна косата си.

— Виждаш ли, вече се развали — заинати се тя.

— Съвсем не, Леони, точно така трябва да бъде — отново я увери Жоли. — Трябва леко да пада.

— Защо не се погледнеш в огледалото? — предложи Лулу.

— Не, не, почакай само минутка още — спусна се по стълбите Бела и малко по-късно се върна с вълнена рокля в светъл кайсиев цвят, с висока яка и престорено скромен вид.

— Това ще ти отива — предложи й я тя. — На мен никога не ми е стояла добре, но е точно подходящият цвят за теб.

— О, Бела! — бе изумена Леони. — Наистина ли ми я даваш?

— Разбира се — каза Бела, доволна, че на Леони толкова й харесва. — Добре ще ти стои, въпреки че може би ще ти е малко голяма в бюста и… е прекалено къса.

— Хайде, Леони, пробвай я — нетърпеливо я подкани Жоли.

Помогнаха й да свали всичките катове дрехи и тя остана смутена пред тях по вълнена риза и кюлоти, притеснявайки се от насочените към нея погледи.

— Знаеш ли, че имаш хубава фигура — каза Лулу. — Криеш я под всичките тези вълнени дрехи!

Бела внимателно провря главата на Леони през деколтето на роклята, така че да не развали прическата й. После я закопча на гърба и я завъртя, за да види как й стои.

Леони ги погледна тревожно, надявайки се, че изглежда прилично в роклята — мълчанието им бе изнервящо.

Най-сетне Лулу заговори:

— Поздравявам те, Леони, толкова си красива. Имам чувството, че след тази вечер ще бъдеш друг човек.

За втори път някой я наричаше красива. Можеше ли да е истина или Лулу също се шегуваше? Леони прекоси салона и застана пред позлатеното огледало, заемащо цяла стена. Същата си беше… или може би? Новата прическа подчертаваше острата брадичка, откриваше изящните уши, извивката на гърба, а скулите изпъкваха от ружа. Очите й изглеждаха по-големи, кехлибареният им блясък се усилваше от цвета на роклята, но пак си беше тя… нейното лице. Роклята бе прекрасна! Въпреки че бе малко голяма, прилепваше на необходимите места, източваше я, придавайки женствени очертания на тялото й. Да, в нея изглеждаше много по-различно. Няма значение, че бе малко къса. Беше най-красивата рокля, която някога бе имала.

— Прилича на малка котка — пошушна Бела на Лулу, — която още не се е научила да показва ноктите си.

Мадам Артоа я наблюдаваше мълчаливо. Раздърпаното момиче, още дете, почукало на вратата й, като че ли бе преминало в друго измерение. Пол Бернар трябва веднага да го е забелязал, ето защо й е помогнал. И, разбира се, имал е право.

Леони, все по-развълнувана, се взря по-отблизо в огледалото. Да, наистина изглеждаше по-добре… дори беше хубава… тя се завъртя и извърна глава да види как й седи роклята отзад, пооправи прибраната си коса, прокара пръст по бузата си да провери дали ружът ще полепне по него.

— О, благодаря ви, благодаря ви на всички — промълви най-сетне тя, а сълзите се стичаха по бузите й и размазваха ружа. — Толкова сте мили, толкова сте добри с мен.

— Глупости — засмяха се те, — беше ни забавно. А ти никога няма да бъдеш вече същата, Леони!

— А вие какво мислите, мадам Артоа? — попита Леони, заставайки пред нея.

— Мисля — въздъхна мадам Артоа, — че ще трябва да си намеря нова кухненска помощничка, а на теб — по-добра работа. Утре ще говоря с мадам Сера от магазина за дамско бельо на улица „Монталиве“.

— Наистина ли? Наистина ли, мадам Артоа? — не можеше да повярва Леони. — О, благодаря ви, благодаря ви.

Тя се хвърли на врата на мадам Артоа и я целуна. А после целуна Лулу и Бела, и Жоли.

— Никога няма да забравя тази вечер — врече се тя.

 

 

Интервюто на Леони при мадам Сера бе най-важната тема за разговор сред момичетата тази седмица. Бяха убедени, че тя ще получи работата.

— Въпреки че не знам за какво се тревожиш, Леони — каза й Лулу, — ако се наложи, на минутата мога да ти намеря работа в кабарето.

Леони се засмя на думите й, разбира се, те не можеха да бъдат истина, но въпреки това идеята за кабарето я плашеше. Мадам Артоа й каза, че работата при Сера ще й хареса и че ако се справя добре, има възможност да я повишат и да работи като истинска продавачка. Междувременно момичетата й помагаха през всяка свободна минута, която им оставаше. Жоли я научи как сама да си прибира косата, този път не толкова небрежно, на стегнат рус кок. Пришиха ивица тъмно, бронзово на цвят кадифе към полата на роклята, както и кадифена якичка в същия цвят. Обувките се оказаха проблем — никое от момичетата нямаше такива, които да й станат, а очевидно не можеше да се появява със старите. Най-накрая мадам Артоа я заведе в магазина и тя си купи чифт елегантни черни обувки с ниско токче, като онези, които бе виждала да носят останалите момичета, макар да бе шокирана от цената.

— Погледни на това като на инвестиция, скъпа моя — посъветва я мадам Артоа, — тези обувки ще те изведат по пътя към успеха.

Бела и Жоли я караха да се упражнява в непривичното за нея ходене на токчета, така че да не се препъне навън, а тя остана изненадана колко елегантни изглеждат краката й в тези обувки. За пръв път в живота си не се срамуваше от размера на стъпалата си. Мадам Артоа й подари за късмет чифт чорапи от най-качествен памук, а Лулу й поднесе малка позлатена брошка с красив кехлибар по средата.

— Няма никаква стойност — каза тя, отхвърляйки благодарностите на Леони, — но подхожда на роклята.

Леони тръгна от пансиона в събота рано сутринта, наметната върху новата си рокля с втората пелерина на мадам Артоа — от кафява вълна, с малка кожена якичка. Интервюто й бе в девет и тридесет, но в девет и петнадесет тя вече неспокойно крачеше по улица „Монталиве“, минавайки покрай магазина за десети път, и ставаше все по-нервна с всяка изминала минута. Не бе разбрала, че „Сера“ е толкова плашещо елегантен. Високите прозорци бяха обточени с розово кадифе, а върху розовото райе на тентата над мраморното стълбище пред магазина също с розови букви, но по-тъмни на цвят бе изписано името „Сера“. Докато разглеждаше, едно младо момче излезе да премете розовия килим, водещ по стълбите към стъклената врата. Накрая той за последен път излъска и блестящата месингова табела на вратата и отново изчезна вътре. Би трябвало вече да е девет и половина, помисли си тя, приближи се нервно към магазина и последва момчето вътре.

Една камбанка нежно издрънча, щом Леони затвори вратата зад себе си и се спря за миг, захласната от обстановката там. Намираше се в кутия от розово кадифе, стените и таванът бяха целите облицовани и прищипнати тук-таме с копчета от сатен. Кристални полилеи осветяваха дългите стъклени витрини, в които стояха наредени огромни купи с шалчета от бял лебедов пух и дантелени якички, копринени панделки и седефени катарами. Покрай една от стените бяха изложени серии дантелени роби по краищата с пера или ивици коприна и сатен, в прасковено, сивкаво, лилаво или фъстъчено зелено — изпълващи устата със слюнка като при вида на крехки захаросани бадеми. Леони въздъхна от удоволствие. Искаше й се да ги докосне, да допре гладкия сатен до бузата си, да обвие коприната около тялото си.

Една висока жена усмихната се появи от задната част на магазина.

— Заповядайте, мадам — каза тя — мога ли…

После изведнъж млъкна, щом видя пред себе си Леони.

— Какво искаш? — грубо я попита тя, а гласът й се промени от заученото раболепие на продавача към писклив гняв. Какво правеше тук това момиче? Само изтърсваше праха от улицата върху светлия им килим.

— Извинете, вие ли сте мадам Сера? Имам среща в девет и тридесет. Във връзка с работата, нали разбирате.

— Работата! Тогава какво правиш тук? Може би по-добре щеше да бъде преди да влезеш тук, първо да се осведомиш, че това е входът за клиентите. Както и да е, мадам Сера е заета в момента.

И тя високомерно погледна Леони:

— По-добре се махай още сега, преди да е пристигнал някой клиент… не им е приятно да виждат такива като теб тук.

— Ами тогава, къде да отида? — отчаяно попита Леони, отстъпвайки към вратата.

— Заобиколи отзад, разбира се, по алеята, глупаво момиче.

Докато отваряше вратата, Леони усети, че дланите й са се изпотили от уплаха, и спря, за да избърше с ръкава си следите по лъскавата дръжка. Забеляза, че жената я наблюдава през стъклото и избяга на улицата, търсейки алеята. Сигурно я беше пропуснала… а времето минаваше. О, Господи, трябваше да е закъсняла вече! Щеше да пропилее шанса си за работа… какво щеше да каже после на момичетата в пансиона? Но, слава богу, ето я алеята. Тя я съзря, тясна криволица сред сградите, и затича по нея, търсейки задния вход на „Сера“. Момчето, което видя преди малко, седеше най-горе на малкото каменно стълбище и ядеше кифла, която се ронеше, а трохите падаха върху сатенения му костюм. Беше сменил предишните си обикновени дрехи с облекло на индийски принц, а на стъпалата до него стоеше тюрбанът му — сутрешният бриз поклащаше перото от орел рибар, закачено отпред с малко бижу. Лешниковата му на цвят кожа приятно контрастираше с розовия сатен, а очите му й се усмихваха. През целия си живот Леони не бе виждала подобен на него.

Той се засмя при вида на изненаданото й лице.

— Не се стряскай — каза й приятелски. — Идеята да се разхождам в този вид из Париж беше на мадам Сера. Тук съм момче за всичко — разнасям поръчките, отварям вратата на купувачите, предлагам им кафе и напитки, помагам им за пакетите. Мадам Сера някъде видяла картина, на която имало едно малко черно момче слуга и ето ме мен!

— А ти нямаш ли нищо против? — попита тя, очарована от него.

— Не, това е работа, но може би като порасна още малко, ще имам.

Изглеждаше на около четиринадесет, но Леони не искаше да бъде груба и да го разпитва за възрастта му.

— Трябваше да се срещна с мадам Сера в девет и тридесет — каза тя, спомняйки си изведнъж защо бе там.

— Значи си закъсняла, но не се тревожи, точно сега тя е заета. Един търговец на коприна е дошъл от Милано и ще остане тук поне още половин час. Можеш да влезеш вътре и да почакаш, ако искаш.

— Имаш ли нещо против да остана тук с теб?

Никак не й се искаше на Леони да стои сама още половин час — онази сърдита жена можеше отново да я изхвърли.

Той разбра, че е нервна.

— Как така си закъсняла, щом ще се срещаш с мадам Сера за работа? Би било логично да дойдеш по-рано.

— Ами аз дойдох… Влязох през централния вход и някаква жена ме изхвърли… каза ми, че по-добре първо да питам, преди да влизам през входа за клиентите.

— Трябва да е била Мариан — той предложи и на нея кифла от една хартиена кесия, оставена отстрани до него. — Тя е същински диктатор. Плаши всички момичета.

— Но защо? — замислено отхапа от кифлата Леони.

— Не знам. Някои жени са такива, струва ми се. Трябва да внимаваш с нея, май ревнува от всяко красиво момиче.

Леони го погледна. Беше я нарекъл красива!

— Как се казваш? — попита го тя.

— Марок.

— Марок? Само толкова?

— Да. Роден съм в Мароко, баща ми ме довел в Париж, когато съм бил малък, четири или петгодишен, и после изчезнал. Отгледан съм от монахините в едно сиропиталище и винаги ми казваха Марок — мароканеца. Лепна ми се и още ми харесва.

Имаха много общо помежду си. И двамата бяха млади, и двамата — сами в Париж.

— Време ти е да влизаш.

Той си сложи тюрбана с перото и й се усмихна:

— Късмет. Надявам се да получиш работата.

— Благодаря ти.

Леони се качи след него по стълбите и го последва в тъмния вход. Чувстваше се по-добре.

— Знаеш ли, Марок — каза тя, когато той я остави пред вратата на мадам Сера, — ти си моят първи приятел в Париж.

— Радвам се — усмихна се той.

Тя се изправи, пое си дълбоко дъх и почука на розовата врата.

Пет минути по-късно излезе на улица „Монталиве“ като новата продавачка в „Сера“. Неин бе целият този луксозен свят на розовото кадифе, прасковената коприна и сивкавия сатен.

 

 

— Леони — раздразнено извика Мариан. — Къде са пакетите на мадам Журдан? Досега трябваше да са готови!

Леони бързо завърза последната панделка. Само за пет минути бе направила три големи пакета. Първо трябваше внимателно да сгъне дрехите, а след това да опакова всяка една поотделно.

— Съжалявам, мадмоазел, ето готови са.

— Ама те никак не са добре опаковани — извика Мариан.

Изведнъж вниманието на целия магазин бе привлечено върху Леони.

— Простете, мадам — снизходително усмихната се обърна Мариан към изненаданата клиентка. — Момичето ще ги опакова отново.

После дръпна едната панделка:

— Погледни, вече се развърза!

Застанал нащрек зад огромното облицовано с розово кадифе кресло на мадам Сера, Марок наблюдаваше сцената със съчувствие. Мариан наистина се заяждаше с Леони, непрекъснато я критикуваше, превръщаше живота й в ад и нарочно го правеше, когато мадам Сера е в салона.

— Какво става с това момиче, Мариан? — попита мадам Сера. — Изглежда ужасно бавна.

— Просто е небрежна, мадам — пусна една извинителна усмивка Мариан. — Сама ще довърша нещата.

— Ела тук, Леони — нареди й мадам Сера.

Тя огледа момичето, застанало пред нея. Беше скромно облечено, но спретнато и привлекателно по особен начин, въпреки че косата й бе ужасно рошава.

— Колко време вече работиш при нас?

— Четири месеца, мадам.

— Четири месеца ли? Предостатъчно, за да знаеш как се опаковат пакети, струва ми се. Трябва да се стараеш повече.

— Но, мадам, просто… — Погледът й улови предупредителната гримаса на Марок, застанал зад креслото на мадам. — Ще се старая повече, мадам.

— И направи нещо с тази коса… вържи я отзад. Не може да стърчи навсякъде.

Продавачките я гледаха съчувствено, безсилни да направят каквото и да било. Безсмислено бе да се оплаква на мадам Сера — Мариан беше дясната й ръка и мадам нямаше да търпи да говорят нещо лошо за нея.

Изчервена от публичното унижение, Леони се върна да подрежда дългите стъклени витрини. Мариан пропукваше щастието й в „Сера“. Но защо, защо се заяждаше с нея? Бог бе свидетел, че ужасно се стараеше. Освен това с пакетите всичко бе както трябва. Сгъна сатенените ризи и кюлоти, изпъна ръбовете на надиплените нощници, оправи розетките и панделките отпред и внимателно ги върна по местата им в чекмеджетата. Много от дрехите бяха по поръчка, но винаги имаха налице и красиви готови неща. Господата обичаха да купуват подаръци за любовниците си. Отвори най-горното чекмедже и надзърна към сексапилните корсети от предизвикателно черен и гладък червен сатен със съблазнително кръстосани презрамки и за пореден път се зачуди кой ли ги носи и къде?

— Леони — пъхна в ръката й сгънато късче хартия Марок и прошепна, — от господина, който придружава Глорие е. Той те наблюдаваше, докато Мариан ти разиграваше онази сцена.

Глорие, новата звезда на кабаре „Карнавал“, винаги взимаше със себе си някой любовник да се грижи за нея, докато пазарува.

Леони се скри зад витрината, разгъна бележката и бързо я прочете:

Не се тревожи, беше написано там, тя просто те ревнува, защото си толкова красива. Затова пък мога ли да те поканя на вечеря някоя вечер?

Тя вдигна поглед и се смути… той я наблюдаваше — висок, приятен на вид младеж с къдрава руса коса и изражение, вдъхващо доверие, стоеше зад Глорие, която избираше плат за новата си вечерна рокля. Усмихна й се и въпросително повдигна вежди, а тя се смути още повече и с раздразнение усети как отново се изчервява — това винаги я издаваше!

Върна се към подреждането на витрините, но сърцето й биеше от вълнение. Един мъж й беше пратил бележка, молейки я да излезе с него на вечеря! Разбира се, не би си и помислила да отиде, но щеше да разкаже на Лулу, Бела и Жоли; нямаше търпение да приключи работният ден, за да се прибере бързо в къщи и да разправи! Чу Глорие да се сбогува, а след това и звъна на камбанката, щом вратата се затвори, и бързо се обърна да ги погледне през прозореца.

— Леони! Дай ми тази бележка! — заповяда й Мариан със заплашителен глас и протегна ръка напред. — Дай ми я!

Леони изпадна в паника и се заоглежда, търсейки начин за бягство — другите момичета бяха прекалено заети по щандовете, правейки се, че не забелязват нищо, а Марок бе изчезнал, за да изяде своя обяд на обичайното си място върху стъпалата пред алеята.

— Каква бележка? — гласът й трепереше и тя отстъпи назад с бележката в ръка.

— Онази, която ти прати придружителят на Глорие. Видях го като пишеше и ти се усмихваше зад гърба й.

— Не знам за какво говорите — излъга Леони.

Нямаше да й я даде, знаеше, че Мариан ще я използва, за да я уволни. Прости ми, Господи, за лъжата, помоли се тя, но не можех да загубя работата си.

Мариан хвана ръката й и я издърпа отпред. Бележката остана в другата ръка. Леони се облегна назад и я пъхна в пролуката на средното чекмедже. Заболя я от стискането на Мариан и тя извади и другата си, празна ръка.

— Виждаш ли, нямам нищо.

Мариан я изгледа за миг мълчаливо.

— Видях, че флиртуваше с него, и знам, че имаше бележка. Слушай какво ще ти кажа, Леони, ако те хвана още веднъж, незабавно ще бъдеш уволнена. Няма да търпя момичета, които като теб се перчат в салона с клиентите! Стой си на заден план, където ти е мястото.

— Но аз не…

— Не ми отговаряй — разбира се, че ти! И преди съм те виждала да флиртуваш с разни мъже и да се перчиш с косата си, която стърчи навсякъде. Подстрижи я, ако искаш да запазиш работата си!

Тя се върна в кабинката си близо до вратата и Леони я видя как седи на бюрото си и пие чай. Беше пребледняла от яд, ръцете й трепереха и разливаха чая.

Леони незабележимо измъкна с пръст бележката от процепа на чекмеджето и я скри в ръкава си. Промъкна се през задния вход, затича се по тъмния коридор и излезе при Марок на алеята.

Едва сдържаше сълзите си, щом седна до него, отказа огромния сандвич, който той й предложи, но му разказа за атаката на Мариан.

— Не плачи, Леони — със съчувствие промълви той, — тя сама знае, че не е права, просто ревнува от теб. Обзалагам се, че през всичките тези години в „Сера“ никога никой не й е пращал бележки, за да я кани на вечеря. Не й позволявай да те разплаква, моля те!

— Плача от яд. Толкова е несправедливо. Пакетите бяха съвсем правилно опаковани… и дори не съм поглеждала този човек, докато не ми прати бележка… но това не е само днес, Марок! Тя винаги ме критикува. О, какво да правя? Как да й угодя? Не се перча. Няма защо да ревнува точно от мен. Ако имах нейната работа, щях да съм най-щастливата жена в Париж.

— Така ли? Странно.

Той й подаде листче, сгънато на фунийка, с два шоколадови бонбона в нея:

— Ето, това е за теб. Най-хубавите бонбони, които мадам Сера получава от Танрад. Ще те освежат.

— О, Марок, толкова си мил.

Тя се наведе, целуна го, а той й се усмихна щастливо.

— А ти ще се срещнеш ли с него?

Тя беше потресена.

— Разбира се, че не.

Той изтърси трохите от сандвича си на нетърпеливите гълъби наоколо.

— Трябваше да ти предам бележката, но те съветвам да не ходиш… не се погубвай заради мъже като този — не са добри.

Погледите им се срещнаха и тя разбра, че той говори сериозно.

— Животът би могъл да предложи много повече на момиче като теб, Леони. Ти си различна — особена.

Думите му прозвучаха толкова мъдро, толкова зряло.

— Откъде знаеш толкова много на четиринадесет години?

— Винаги съм живял на улицата… — сви рамене той. — Знам за живота повече от теб.

Натъртената й от хватката на Мариан китка я болеше и тя започна да я разтрива, мислейки си за онзи младеж… вълнуващо беше все пак, че искаше да я види. Вече се посъвзе и опита шоколадовите бонбони на Марок.

— За в бъдеще ще се старая да не й се изпречвам на пътя и вече ще прибирам косата си още по-стегнато. Ако трябва, дори ще я отрежа, за да запазя работата си.

— Моля те, не си подстригвай косата — той протегна ръка и нежно я докосна. — Прекрасна е… като огромна златиста грива. Не мога да си те представя без нея.

Тя въздъхна, докато минаваха по коридора към салона.

— Няма, Марок — докато не се наложи.

 

 

Каролина Монталва влезе в „Сера“, за да потърси бели дантелени чорапи, и изпъшка, щом към нея с угодническа усмивка се втурна Мариан.

— Господи — каза тя на младия мъж, който я придружаваше, — пак ли тази усойница. Надявах се да я пропуснем.

— Мадмоазел Монталва — усмихна се Мариан, — колко се радвам да ви видя.

Каролина — Каро за приятелите си — арогантно махна с ръка:

— Няма нужда да се ангажирате с мен, Мариан, идвам само за едни чорапи. Не възнамерявам да ви отнемам време в разговори… това момиче ще ми свърши работа, тя може да ме обслужи.

И тя седна на креслото пред щанда, а Леони изненадана се обърна към нея:

— Аз ли, мадам?

— Да. Бих искала да видя белите дантелени чорапи.

Леони безпомощно погледна Мариан. Мадмоазел Монталва беше една от най-добрите им клиентки, винаги пазаруваше разточително, поръчвайки си от всяко нещо по дузини и в най-различни разцветки. Мариан й кимна:

— Знаеш къде са, Леони. Моля, покажи на мадмоазел Монталва всичко, което би искала да види.

После се обърна към Марок:

— Моля, Марок, чаша шампанско за мадмоазел.

Накрая се върна в кабинката си, наблюдавайки от вратата как Леони издърпва чекмеджето с чорапите и ги разгъва пред своята клиентка.

— Имаме три различни вида дантела, мадам.

Каро й се усмихна. Колко неочаквано е да откриеш такава красота в „Сера“! Тя погледна Алфонс — както си мислеше, и той бе забелязал.

— И кои според теб са най-красиви? — попита тя.

— Според мен ли, мадам?

Каро се засмя.

— Да, според теб. Кои са най-красиви?

— Ами винаги най-много съм харесвала тези. Толкова са нежни…

— Тогава ще ги взема… половин дузина чифта, а ако имате от тях в черно — ще взема още шест.

— Да, мадам.

Леони старателно се спусна към бюрото, за да ги опакова — първата й продажба! Тя поглеждаше към мадмоазел Монталва. Беше толкова красива с прекрасна права черна коса, прибрана на кок в испански стил, и черни вежди, изящно извити над огромните й тъмни очи. И толкова елегантна. Костюмът й в рубинен цвят бе изискан и скъп и сигурно бе шит от някой известен модист. А обувките й — точно същия цвят като костюма — бяха толкова малък номер! Марок каза, че любовникът й бил голям аристократ и много, много богат. Той изглеждаше приятен… нито много висок, нито чак толкова аристократичен, помисли си тя, но… приятен. Щом го погледна, той й намигна, а тя бързо сведе поглед, страхувайки се, че Мариан отново може да я обвини, че се перчи. Свърши с пакета, занесе го обратно на щанда и го подаде на мадмоазел Монталва.

— Благодаря ти, скъпа, за съвета — усмихна се Каро, хвана Алфонс за ръка и се запътиха към изхода. — Всъщност как се казваш?

— Това е Леони, мадам. — Мариан стоеше зад гърба й и я наблюдаваше.

— Леони — с любопитство наблюдаваше момичето Каро, — колко подходящо. Следващия път ще помоля да те повикат, когато идвам тук, Леони.

И пренебрегвайки Мариан, тя заслиза по мраморните стъпала, а после заедно с Алфонс изчезнаха на улицата.

Мариан се върна на бюрото си, без да може да каже и дума, а Леони застана зад щанда. Бе изпълнена с гордост. В края на краищата, след като мадмоазел Монталва бе поискала следващия път тя да я обслужи, това означаваше, че е стъпка по-близо до продавачките! Добре се беше справила, дори Мариан не можа да го отрече.