Елизабет Адлър
Скрити страсти (8)

7.

Марок бързаше по алеята, излизаща на улица „Монталиве“ и след като зави на ъгъла, се запромъква из лабиринта от тесни улички, които бяха още по-мръсни и по-опасни, когато вечер се прибираше у дома. Порутеното общежитие се намираше в една задънена пресечка на шумната улица до железопътната гара, а той го беше избрал, защото бе най-чистото, което успя да намери. Собственикът му бе педантичен старец, който изискваше от наемателите да бъдат като него — да не оставят боклук в стаите, да не се разнасят миризми на манджи от малката обща кухня, а всеки наемател трябваше сам да мие прозореца си всяка седмица и да плаща наема в петък. Такива бяха правилата и ти или живееш според тях, или напускаш. Но старецът не задаваше въпроси и не се интересуваше от личния живот на своите наематели, а и това бе най-евтиното място, което успя да намери за Леони. Когато дойде при него онази нощ, той изведнъж усети колко отчаяна бе тя и я приюти, без да пита какво се е случило и защо.

Не можеше да забрави как плака тогава тя; сълзите й изглеждаха безкрайни, лицето й се зачерви и подпухна и той започна да се тревожи, че тя никога няма да се успокои. Но най-накрая и това премина. Тогава тя му разказа за унижението, за голотата и за срама и как всички са й се смели. Не искаше да вижда вече никого от тях… дори Каро. Когато Леони му каза това, той разбра колко унизително е било за нея всичко. Обожаваше Каро, тя бе неин идол, всичко, което Леони копнееше да бъде. Марок се върна в пансиона на мадам Артоа и събра вещите й — промъкна се тайно една вечер след вечеря, когато знаеше, че мадам Артоа е сама във всекидневната и се наслаждава на брендито. Никой друг нямаше там. Пак той й намери работа — е, разбира се, като сервитьорка в кафенето срещу гарата, но поне беше нещо и тя я прие на драго сърце. Никога повече, беше му казала тя развълнувана, нямаше да се върне отново в кабарето. Беше го заклела да пази всичко в тайна. Не знаеше нищо за нея, нямаше представа къде е, не трябваше да казва на никого.

Вероне седеше на масата до вратата в кафенето на гарата, правейки се, че пие нещо, което трябва да бе най-гадното кафе в Париж. Уморяваше се да прекарва толкова много време в това мрачно място; прозорците непрекъснато бяха запотени от клокочещите тенджери в кухнята, които отделяха миризмата на многото слоеве мазнина, а жената, кацнала зад голямата каса до входа, започваше да го гледа подозрително, когато се застояваше по-дълго от час, без да си поръча нищо друго освен кафе. Той тихо повика сервитьорката:

— Бренди, голямо — и като забеляза, че тя го гледа, бързо добави — и парче торта.

Той с отвращение погледна към застоялите шоколадови изделия зад стъклената витрина на щанда. Сигурно дьо Кормон щеше да бъде доволен сега, когато момичето не правеше нищо друго, освен да идва тук на работа и да си тръгва веднага след това, прибирайки се право в общежитието, без да говори с никого. Правеше едно и също от един месец, дори на стъпка не се отклоняваше от обичайното. Онзи младеж беше единственият й приятел, но той бе безобиден. Но на дьо Кормон не му харесваше това. Искаше му се тя да няма никого, към когото да се обърне, така че да може да се появи той и да я спаси. Вероне сви рамене. Какво очакваше от него да направи дьо Кормон? Марок бе просто дете.

Леони излезе от кухнята, носейки две чинии заешка яхния, които постави на цинковия тезгях, пред който чакаха носачите от гарата, редовни посетители на кафенето по обед. Такава бе клиентелата му — никой нормален пътник не би влязъл в подобно място, колкото и отчаяно да се нуждае от нещо за пиене или храна. Вероне въздъхна и бутна настрана сухата, ронлива торта… единствено той бе вързан тук!

Каро се измъчваше от чувство за вина и тревога — вината бе нейна. Ако не беше толкова заета, толкова погълната от светските контакти и бе проявила повече грижа, може би Леони щеше да й се довери. Щеше да я посъветва по никакъв начин да не се обвързва с човек като собственика на кабаре „Интернационал“. Непрекъснато си повтаряше, че публичното унижение на Леони би могло да бъде избегнато, но тя обвиняваше и Рупърт за това, което се случи.

— Ти обсебваше цялото й време и продължаваш да твърдиш, че дори не си знаел с какво се занимава тя! Как можа, Рупърт, как можа да я оставиш да прави това?

— Кълна се, че не знаех, Каро.

Той бе толкова нещастен, така ужасно съжаляваше, че тя най-накрая омекна. Онази нощ заедно бяха изтичали зад кулисите, но Леони вече си бе отишла, само бе наметнала палтото си над ужасния костюм и бе изчезнала в нощта.

— Не можах да я спра — беше им казала Лулу. — Тя ме блъсна и избяга. Сигурно се е прибрала в къщи…

Но не беше в къщи, мадам Артоа не я бе виждала и когато изслуша разказа им, им каза направо, че никак не е учудена, задето момичето е избягало.

— Бедното дете, а е толкова скромна — каза тя, спомняйки си как Леони се беше изчервила, когато я накараха да пробва онази рокля. — Да се показва в този костюм пред всички онези мъже!

А на следващата нощ нещата й изчезнаха от пансиона — вратата постоянно е отворена, бе казала мадам Артоа на Каро, момичетата се прибират и излизат по всяко време на денонощието и няма никакъв смисъл да се заключва.

Каро не знаеше къде да я търси. Първо те просто се надяваха, че тя ще се върне, но, уви, после им проблесна отговорът.

— Има само един човек — каза Каро на Алфонс след няколко седмици безпокойство — на когото тя има доверие. Марок. Той сигурно знае. Защо не се сетих по-рано за него? — проплака тя.

В „Сера“ Марок се спотайваше отзад, избягвайки погледа й и тя разбра, че той е наясно.

— Имам нужда от момчето — каза Каро, — за да ми носи пакетите.

— Разбира се, мадмоазел Монталва… Марок!

Той с неохота се появи и я последва навън.

— Кажи ми къде е тя — настоя Каро.

— Не знам какво искате да кажете… кой къде е? — опита се да отбие номера той.

— Леони! Разбира се, че знаеш.

Той замълча.

— Виж, Марок, тук съм, защото искам да й помогна. Чувствам се отговорна за това, което се случи, трябваше да я наглеждам. Трябваше да знам с какво се занимава… А сега трябва да й помогна и ти трябва да й помогнеш.

— Трябваше от самото начало да я оставите на мира — избухна той. — Всичко беше наред преди да ви срещне.

— О, Марок!

Истина ли беше това, виновно се запита Каро, тя ли бе объркала живота на момичето? Ако бе така, точно тя трябваше да направи нещо.

Марок напрегнато заби поглед в земята, разкъсвайки се между лоялността към Леони и тревогата си за нея. Двойният удар от загубата на любовта и наранената гордост си бяха казали думата — от бляскаво създание Леони се бе превърнала в няма сянка. Вече бяха минали пет седмици, тя бе станала апатична и бе ужасно отслабнала. Можеше да обядва и да вечеря безплатно в кафенето, но той подозираше, че залък не слага в уста и никъде не излизаше — само отиваше в кафенето на обяд и се прибираше в къщи в осем. Какво да прави с нея? Отговорността бе огромна. Той колебливо погледна Каро. Може би, ако обещаеше да не казва на Рупърт… В края на краищата, тя бе единствената, която можеше да помогне на Леони.

Каро долови колебанието му.

— Моля те, Марок, моля те. Аз наистина искам да помогна на Леони. В такъв момент тя има нужда от друга жена.

Тя беше права, наистина имаше нужда от друга жена. Той бе направил, каквото можеше, но жените бяха загадка… никога не знаеш какво мислят, какво могат да направят. А той започваше да се страхува за Леони.

— Но трябва да обещаеш, че няма да казваш на никой друг — предупреди я Марок.

* * *

Дьо Кормон място не можеше да си намери. Крачеше по палубата на лайнера „Ил дьо Франс“, избягвайки компанията на спътниците си, доколкото бе възможно. Пътуването към Америка бе доста отегчително, но обратният път му се струваше безкраен. Животът на кораба бе твърде спокоен за него след динамиката, която винаги се усещаше в Ню Йорк. Но въпреки това пътуването му донесе печалба, той щеше да бъде един от първите хора във Франция, вложили пари в автомобилната индустрия. Машините на бъдещето, точно както железниците не много отдавна. Той бе доволен от себе си.

Мислеше си за Париж, за завръщането у дома. Бе обещал на жена си, че ще се прибере навреме за рождения ден на първородния им син. Жерар щеше да навърши шест години… затова трябваше да намери на момчето добър учител, който да го подготви за училището наесен. Тази глупачка гувернантката не беше подходяща. Мари-Франс, разбира се, я харесваше, казваше, че е мила. Мила! Момчето се нуждаеше от знания, а не от глезене. Може би щеше да се опита да прекарва повече време с него, да отидат заедно в провинцията, да го научи да язди — такива неща. Сега, когато вече бяха преминали бебешката възраст, трябваше повече да се интересува от синовете си — достатъчно дълго им бе влияла Мари-Франс.

— Добро утро, господине — поздрави го радистът. — Има съобщение за вас.

Жил разгърна бележката и бързо я прочете. Още един доклад от Вероне — същите неща, момичето още работеше в кафенето. Никакъв знак от Рупърт. Да, планът му много добре се бе задействал. Леони вече бе почти подготвена да оцени комфорта, изпълнения със съчувствие слушател, помощта в негово лице… щеше да я утеши с малко лукс, малко глезене, постепенно, докато свикнеше с това така, че да не може без него. Скоро щеше да забрави Рупърт фон Холенсмарк. Още няколко месеца трудности и самота нямаше да й навредят… щеше да я накара да чака още малко… за да направи по-сладко собственото си удоволствие.

Каро с погнуса изтупа ръцете си, отдръпвайки ги от хилядите мазни отпечатъци по перилата на разнебитеното стълбище, на които небрежно се бе опряла, докато се качваше към четвъртия етаж. Въпреки това бе по-чисто, отколкото беше очаквала, съдейки по фасадата на сградата — а стаята на Леони, макар и мрачна, бе безупречно чиста. И леденостудена! Каро потрепери… колко беше студено, въпреки че навън слънцето грееше и небето бе синьо; тези стари общежития бяха студени като подземия. Марок й беше казал, че Леони ще се върне в пет часа и тя неспокойно крачеше из малката стая, а токчетата й отекваха в голия под, от време на време надзърташе през прозореца към мизерната гледка на железопътната гара, повдигаше евтиното перде на цветя, зад което се криеха няколкото притежания на Леони: две рокли изсулено висяха, закачени на пирон на стената, чифт златисти ботушки — разбира се, тя си спомняше, че Леони бе дошла с тях на партито… откъдето започна всичко. Каро се обърна, изпълнена с очакване, щом чу стъпки по стълбите и вратата изведнъж се отвори.

Леони бе потънала в мислите си със сведен към земята поглед. Стаята не бе такава, че да влизаш с радост в нея, посрещнат от тихия й уют. А кафенето бе просто място, където работеше. Това бе всичко, което животът й предлагаше в момента.

— Леони.

Каро я чакаше, опряла се на рамката на прозореца, който като че ли никога не пропускаше нито светлина, нито чист въздух — Каро, която живееше в бляскавия свят на бижутата и коприната. Бе като да откриеш орхидея в подземие. Леони се разплака.

— Леони, бедната ми Леони.

Каро я прегърна, галеше я по косата, целуваше я, утешаваше я с ласкави думи.

— Вината е изцяло моя — разплака се и Каро. — Аз бях твоя приятелка. Ако само ми бе казала за кабарето, щях да ти помогна, да те посъветвам нещо, да те предупредя. О, Леони, това можеше да не се случва.

Сълзите им се смесиха и те заридаха заедно, изпълвайки се с облекчение.

— Най-лошото мина — успокои я Каро. — Ще дойдеш с мен. Ще оправим всичко.

Леони я отблъсна, очите й бяха зачервени и разширени от ужас. Тя съвсем не приличаше на златното момиче от партито, на звездата от кабарето — Каро бе шокирана от това. Сега забеляза колко бе отслабнала Леони. Костите на лицето й изпъкваха, а слабичките й рамене стърчаха под евтината блуза. Ръцете й бяха зачервени и напукани от миенето на съдовете, а косата й, прибрана на кок с цяла дузина фуркети, бе загубила блясъка си и не изглеждаше вече така буйна, както когато се спускаше във всички посоки, имайки сякаш свой собствен живот.

— Никога повече не мога да погледна Рупърт.

Каро не знаеше какво да каже. Не искаше Леони отново да се среща с Рупърт, би било много по-добре за всички, но той бе толкова отчаян, така нещастен. Всеки ден идваше да разбере дали не е научила нещо повече и всеки път тя го отпращаше без никакви новини, като че ли се бе състарил, бе станал по-тъжен. Нямаше никакво съмнение, че този млад мъж бе силно влюбен. Сърцето й бе закоравяло. И преди бе виждала влюбени млади мъже, но не искаше Леони отново да бъде наранена.

— Не е необходимо да го виждаш — обеща й тя. — Ще го измислим някак си, Леони. Само се върни с мен. Обещавам ти, че няма да му казвам.

Леони изведнъж се почувства толкова изтощена. Все още бе смазана от новината за смъртта на майка си, научи го от писмото на един съсед, връщаше й последните пари, които й бе изпратила. „Стана внезапно, пишеше в писмото, усложнено хронично заболяване на черния дроб, каза лекарят.“ Майка й била погребана в църковния двор в Мазард преди повече от две седмици. Цялата нощ Леони остана будна, държеше писмото в ръка и си мислеше за Емили и Мари-Луиз, а сълзите й се стичаха по бузите. А след това избърса очите си и се върна на работа в кафенето. Дойде й твърде много. Прекалено много решения, прекалено много емоции, прекалено голямо отчаяние. Колко хубав би бил животът без това, без да изпитва любов и отчаяние, без страст, омраза и унижение. Където всичко просто се плъзгаше по повърхността… колко спокоен би бил живот без любов. Тя огледа малката стая. Никога не й бе приличала на убежище, нищо не й бе дала, нито топлина, нито уют… един ден щеше да си намери такова място, свой дом.

— Остави всичко — нареди й Каро, — нищо от тук не ти трябва. Ще започнеш отново… по-добро начало.

Леони се поколеба.

— Ще взема само това — каза тя. — Имам нужда от тях.

Тя вдигна малката торба и я притисна до себе си. Седеше си така, както Марок я бе донесъл от пансиона — нищо не бе разопаковала. Никога нямаше да се раздели със снимката на Мари-Луиз и малките й червени ръкавици, както и с двете египетски кукли. Единствено те истински й принадлежаха. Щом затръшнаха вратата на тази мизерна стая и закрачиха една до друга по стълбите, Леони се зачуди какво ли щеше да си помисли следващият наемател, когато открие златните ботушки.